Решение № 3155 от 07.07.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3155 гр. Пловдив, 07.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20225330107109 по описа за 2022 година

Предявените искове са с правно основание чл.55, ал.1, пр. първо ЗЗД.

В исковата молба от А. П. И. против „Ай Ти Еф Груп” АД се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № *** от 24.10.2018г., който бил потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит. Били отпуснати заемни средства в размер на 1500 лв., при ГПР – 49.66 % и лихва от 353.64 лв. При непредставяне на обезпечение се дължала неустойка в размер на 2000.64 лв. Сумите следвало да се погасят с изплащането на 12 месечни погасителни вноски за периода от 23.11.2018г. до 19.10.2019г., всяка в размер от 321.19 лв. Размерът на текстовата част на шрифта на договора бил помалък от 12, поради което договорът бил недействителен на основание чл.22, във връзка с чл.10, ал.1 ЗПК. Недействителен бил и на основание чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – тъй като договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. В случая лихвата надвишавала както двукратния, така и трикратния размер на законната и като нищожна, била несъществуваща. Следователно не било спазено изискването в договора да е посочен размер на възнаградителната лихва и начин на нейното прилагане. В нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР и липсвала яснота как е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. В ГПР съгласно законовата дефиниция се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи – такси, комисионни и др., свързани с кредита. Поради това неустойката представлявала скрито оскъпяване на кредита. Ако била добавена към общата сума за плащане, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвишава 50 %. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в противоречие с добрите 1 нрави и била прекомерна. Поръчителството следвало да бъде осигурено в изключително кратък срок, а и била прекомерна. Нямало предвидени в договора правила, по които да се определи, кои били тези вреди, които дружеството щяло да претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират с неустойката. Клаузата за неустойката била недействителна и на допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето естество се покривали от ГПР и по този начин се нарушавало изискването на чл.19, ал.4 ЗПК. Противоречала и на материалния закон – чл.71 ЗЗД. С неустойката се искало натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи. Противоречала клаузата и на чл.33 ЗПК. Поради това е направено искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата платените суми по нищожната клауза за неустойка и възнаградителна лихва, като платени при начална липса на основание – по 50 лв. за всяка от клаузите, ведно със законната лихва върху всяка от сумите от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за неоснователност на предявените искове. Възразява се, че договорът за кредит е сключен по инициатива на ищеца, като същият е депозирал заявка за кандидатстване и се е съгласил с параметрите на договора. В договора за кредит изрично бил уговорен годишен лихвен процент на кредита – 41 % и условията за прилагането му, тоест прилагал се по отношение на главницата по кредита, че същата се начислява на годишна база и че лихвата се изчислява на ден като 1/365-та от размера на годишната лихва. Лихвата била фиксирана, а не плаваща.

Не била налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратния размер на законната лихва. Единственото законово ограничение било по чл.19, ал.4 ЗПК и в случая то било изцяло спазено. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не предвиждала в договора изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а само допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК – т.3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 ЗПК – те били базови и допълнителни допускания. В случая било приложимо единствено първото базово допускане по т.3, б. „а“ на Приложение № 1 – да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен и страните по него ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане не било приложимо – касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в договора лихвеният процент бил фиксиран. Не били приложими и допълнителните допускания – те касаели определени видове кредити – напр. револвиращ кредит, овърдрафт или договори с неопределен срок, какъвто не бил настоящият. Поради това непосочването на единственото приложимо базово допускане не обосновавало недействителност на клаузата за ГПР. Освен това, неустойката не била добавък към договорната лихва, респ. не следвало да се начислява в ГПР, доколкото съобразно нормата на чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК при изчисляване на ГПР не се включват разходите по кредита, които потребителят заплаща при неизпълнение на задължението по договора за потребителски кредит. Уговорена по този 2 начин, неустойката съответствала на основните и законови функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Посоченото се обуславя от обстоятелството, че заемодателят е предоставил високо рисков паричен заем, за което ищецът се задължил да предостави обезпечение. Клаузата за неустойка била равноправна клауза, доколкото била индивидуално уговорена между страните. Възразява се, че не били спазени и изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК. Използваният в приложения към отговора на исковата молба анекс изцяло отговарял на законовите изисквания за размера на шрифта. Чл.71 ЗЗД била диспозитивна норма.

Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

С определение от открито заседание на 14.06.2023г. е допуснато изменение в размера на предявените осъдителни искове по клауза за възнаградителна лихва от 50 лв. на 224.07 лв. и по клауза за неустойка от 50 лв. на 855.83 лв.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № *** от 22.06.2018г., сключен между „Ай Ти Еф Груп” АД и А. П. П.. Представен е анекс към договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № *** по транш с пореден номер *** от 24.10.2018г., погасителен план към договора за потребителски кредит, справка параметри на транша.

Представена е разписка за получаване в брой на сума по заема съгласно договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № ***, както и Общи условия на „Ай Ти Еф Груп” АД, приложими към договори за потребителски кредит „Гет Кеш“.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-техническа експертиза, според което на дата 06.03.2023г. вещото лице е посетило офис на ответното дружество и в присъствие на представител на същото е било извършено изследване на информационната система, търсене по критерий „***“ – процесния номер на кредит. Основната страница представлявала цялостно досие на кредит с посочения номер, в което били записани всички налични данни за заявката за кредит, самия кредит, лични данни на потребителя, вноски по кредита и др. Прието е заключение и на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което са установени извършени плащания в размер на 2579.90 лв., с които са погасени, както следва – главница – 1500 лв., лихва – 224.07 лв., неустойка – 855.83 лв.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Не се спори между страните, установява се и от представените писмени доказателства, че между тях е бил сключен договор за потребителски кредит „Гет Кеш“ № *** на 22.06.2018г., по силата на който кредитодателят предоставя на кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредитна линия с максимално разрешен лимит. В рамките на срока на договора кредитополучателят може, съгласно Общите условия и договора, многократно да усвоява суми по кредита /“Траншове по кредита“/ до максимално разрешения лимит, като необходимо условие за усвояване на следващ транш по кредита е кредитополучателят да е погасил изцяло всички свои задължения по усвоен предходен транш по кредита. Няма спор, че на дата 24.10.2018г. страните са сключили анекс към договор за потребителски кредит 3

„Гет Кеш“ № *** по транш с пореден номер ***, по силата на който кредитодателят е предоставил нов транш на кредитополучателя при следните параметри – сума от 1500 лв., със срок на погасяване 12 седмици, размер на погасителната вноска – 154.47 лв., при ГПР:

49.66 %. Съобразно чл. 9 от анекса, в случай, че ищцата не представи обезпечение по т. 6.6 от договора за кредит, същата дължи неустойка от 5.56 лв. средно на ден или 2000.64 лв. за целия срок на погасяване на транша по кредита. Няма спор, установява се и от представената по делото разписка, че заемната сума в размер на 1500 лв. е получена в брой от А. П. П., на дата 24.10.2018г.

С исковата молба се твърди недействителност на сключения договор за потребителски кредит, на специалните основания по чл.22 ЗПК. Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В процесния случай твърденията за недействителност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани при съобразяване на процентната стойност на ГПР, предвидена в договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 6.1 от договора възлага в тежест на кредитополучателя да осигури едно измежду следните обезпечения: поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на 1853.64 лв. със срок на валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора.

Анализът на съдържанието на клаузите от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузите на Раздел VI. Обезпечение по кредита от договора възвеждат за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер – 1 500 лв. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” по чл.9 от анекса при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това е видно и от разсрочването от страна на кредитодателя на вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. Поради това съдът намира, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в ГПР следва да бъдат 4 описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 66 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва изначално да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора, съобразно изискванията на чл. 11, ал.