Решение № 439 от 26.08.2026, Окръжен съд - Велико Търново

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 439 гр. Велико Търново, 26.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодорина Д.

Членове:

Димо Колев

Катина Минева при участието на секретаря МИЛЕНА ИВ. РАДКОВА като разгледа докладваното от Теодорина Д. Въззивно гражданско дело № 20264100500012 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 1498 от 05.11.2025 година, постановено по гр. д. № 2656/2021 година, Районен съд – Велико Търново е извършил делба като изнесъл на публична продан недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** с предназначение – жилище, апартамент, с административен адрес: ..., намиращ се на етаж 2 в сграда с идентификатор ***, с брой нива на обекта - едно, със застроена площ от 58.06 кв.м., състоящ се от стая, кухня, хол, коридор, баня-клозет, лоджия-запад, заедно с прилежащо избено помещение № 10, ведно с 1.76% ид. ч. от общите части на сграда и 1.76% от подобренията в блока, при първоначална цена от 135 500,00 лева и е постановено след извършването й получената сума да бъде разпределена между страните при следните права – 20/24 части за В. Г. Г., по 1/24 части за всеки от Р. К. Г., П. М. Г. и К. М. Г. и 1/24 част общо за Т. В. Г., М. М. Г. и А. Г.. Със същото решение съдът е отхвърлил сметните претенции на Р. К. Г. и К. М. Г. срещу В. Г. Г. за осъждането на ищеца за сумите от по 1000,00 лева, представляващи 1 обезщетения за ползите, от които ответниците са лишени вследствие невъзможността да ползват собствените си идеални части от допуснатия до делба недвижим имот за периода от подаване на исковата молба – 13.09.2021 г. до 16.09.2024 г.

Против решението в частта му, с която са отхвърлени сметните претенции, е подадена въззивна жалба от Р. К. Г. и К. М. Г. чрез пълномощника им адв. Ж. Димова с оплаквания за неговата незаконосъобразност и неправилност. Изложени са доводи за неправилен извод на съда, че липсва писмена покана от тяхна страна до ответника по сметните претенции да ползват имота, предмет на делбата, поради което е неоснователен и иска за присъждане на обезщетение за лишаването им от право да ползват имота. Жалбоподателите се позовават на трайната и задължителна практика на ВКС, че поканата може да бъде направена и с исковата молба. Моли съда да постанови решение, с което да отмени това на районния съд в частта му, с която са отхвърли сметните претенции на двамата съделители и да бъде постановено ново, с което искът им да бъде изцяло уважен. Претендират сторените в хода на производството разноски.

Изпълнена е процедурата по чл. 263 ГПК – на насрещната страна е връчен препис от въззивната жалба. Постъпил е отговор на въззивната жалба, в който оспорва основателността й. Излага съображения, че искът по сметните претенции е неоснователен. Застъпва се становището, че Р. и К. Г.и не са отправили писмена покана, което се и признавало от тях и като съделители.

Не са направи такова искане в отговора на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК, а сметните претенции са отправени устно в съдебно заседание чрез техния процесуален представител. Жалбоподателите претендирали обезщетението от подаване на исковата молба до прекратяване на съсобствеността, но искането за това е направено в съдебно заседание на 16.09.2024г., а чл. 31, ал. 2 ЗС сочи, че това обезщетение се дължи от момента на поискването. Ответникът по жалбата счита, че дори и да се приеме, че такова поискване е направено, то не дължи претендираното обезщетение, тъй като от доказателствата по делото се установило, че имота не се ползва от него. Предвид тези съображения претендира въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението в обжалваната му част потвърдено.

Претендира присъждане на разноските във въззивното производство.

2

Страните във въззивното производство не са направили искания за събиране на доказателства, нито сочат нови или новооткрити такива.

В проведеното съдебно заседание жалбоподателите не се явяват, представляват се от адв. Ж. Димова, която поддържа вмъззивната жалба и изложените в нея оплаквания, доводи и искания.

Въззиваемата страна В. Г. не се явява, представлява се от адв. Г. Н..

Поддържа отговора на въззивната жалба и изложените доводи относно неоснователност на жалбата и предявените сметни претенции.

Въззиваемите страни П. Г., Т. Г., М. Г. и А. Г. не се явяват и не се представляват.

Великотърновският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, изложените от тях доводи и възражения, обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и в съответствие с предмета на въззивната проверка, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна против обжалваем съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд дължи служебно произнасяне по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната му част. Съдът намира, че атакуваното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем.

Не са налице процесуални нарушения при постановяване на решението, което да обуславят неговата недопустимост.

След като съдът приема, че решението е валидно и допустимо, следва да се премине към разглеждане на спора по същество и преценка правилността на решение в обжалвана му част относно отхвърления иск по сметни претенции, според наведените възражения във въззивната жалба и отговора.

Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Велико Търново е бил иск за делба на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** с предназначение – жилище, апартамент, с административен адрес ..., намиращ се на етаж 2 в сграда с идентификатор 3

***, с брой нива на обекта-1, със застроена площ от 58, 06 кв.м., състоящ се от стая, кухня, хол, коридор, баня-клозет, лоджия-запад, заедно с прилежащо избено помещение № 10, ведно с 1, 76 % ид. части от общите части на сграда и 1, 76 % от подобренията в блока, със съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: ***, ***, под обекта: ***, ***, над обекта: ***.

Делбата на така описания имот е допусната между съделителите и страни по делото В. Г. Г., Р. К. Г., М. М. Г., П. М. Г. и К. М. Г., при следните права – 20/24 ид. части за В. Г. Г., 1/24 ид. части за Р. К. Г., 1/24 ид. части за М. М. Г., 1/24 ид. части за П. М. Г. и 1/24 ид. части за К. М. Г..

В срока по чл. 346 от ГПК са заявени претенции по сметките от съделителите Р. К. Г. и К. М. Г. срещу В. Г. Г. за заплащане на обезщетение за ползите, от които са лишени вследствие невъзможността да ползват собствените си идеални части от недвижим имот, предмет на съдебната делба, за периода от подаване на исковата молба (13.09.2021 г.) до датата на първото съдебно заседание във втората фаза на делбата (16.09.2024 г.) в размери от по 1000,00 лева за всеки от тях.

Предмет на въззивната проверка е решението на първоинстанционния съд, постановено при втората фаса на съдебната делба, само в частта относно произнасянето по сметни претенции - в частта, с която предявените искове по чл. 31, ал. 2 от ЗС срещу В. Г. Г. е от са отхвърлени.

В хода на въззивната производство нови факти не се твърдят, не са събирани и нови доказателства.

От събраните по делото в хода на производството доказателства се установяват следните относими към правния спор факти:

От заключението по изслушаната по делото съдебно-техническа и оценъчна експертиза се установя, че средната пазарна наемна цена на недвижимият имот, предмет на съдебната делба за периода от 13.09.2021 година до момента на изготвяне на експертизата /03.01.2025 година/ е 15 175 лв., а наемната цена за 1/24 идеална част от имота е 632,29 лв. Експертизата не е оспорена от страните, поради което съдът възприема констатациите на вещото лице.

От разпитаните в хода на първоинстанционното производство свидетели Р.Л., С.М. и Г.И. се установява, както и от обясненията на В. Г., дадени по реда 4 на чл. 176 ГПК се установява по несъмнен начин, че имотът, предмет на делбата, не ползва от никой от съсобствениците, но единствено ключ от него притежава В. Г.. Свидетелите М. и И. сочат в своите показания, че преди около 5-6 или 6-7 години Р. Г. била водила разговори с В. по повод ползването на имота и била изразила желание за достъп до имота, но и бил отказан такъв, той като имало квартиранти. Не е спорно обстоятелството, че след смъртта на наследодателите имотът е отдаван за кратко за ползване по договор за наем, но това било за около половин година и при наем от около 300 лева.

Обстоятелството се признава от ищеца и се потвърждава от разпитаните трима свидетели.

Предвид установената фактическа обстановка, се достига до следните правни изводи:

Както се посочи по-горе, предмет на разглеждане пред въззивната инстанция са искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин, по който да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Когато един или няколко от съсобствениците започнат да използват цялата вещ за себе си, те възпрепятстват останалите съсобственици да си служат с общата вещ съобразно правата си върху нея. Според даденото тълкуване чрез Тълкувателно решение № 7/02.11.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 7/2012 г. ОСГК, лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. Ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено да знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. Съсобственикът, лишен от възможността да използва общата вещ, има право да претендира обезщетение за ползата, от която е лишен, считано от деня на писменото поискване. Претенцията за обезщетение ще е основателна, когато писменото искане е получено от ползващия съсобственик, но въпреки това: 1/ той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща 5 вещ; 2/ той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея; 3/ ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание трето за собствеността лице да ползва общата вещ.

Писменото искане по чл. 31, ал. 2 ЗС представлява едностранно волеизявление на съсобственика, че иска за в бъдеще да получава обезщетение за това, че е лишен от ползването. С получаване на писмената покана ползващият съсобственик изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение. Писмената претенция може да бъде отправена по различен начин – писмо, нотариална покана или друг начин, като за доказване факта на подаване на поканата могат да се ползват всички доказателствени средства, но факта на самата покана следва да бъде установен с писмени доказателства.

Съделителите (жалбоподателите) Р. К. Г. и К. М. Г. претендират заплащане на обезщетение за период от датата на подаване на исковата молба (13.09.2021 г.) до първото заседание във втора фаза на делбата (16.09.2024 г.).

По делото не се установява с надлежно писмено доказателство, че ищците по тази сметна претенция са отправили писмена покана по смисъла чл. 31, ал. 2 от ЗС. Във въззивната жалба те се позовават на трайната и задължителна практика на ВКС, че поканата може да бъде направена и с исковата молба и сочат тази, подадена на 13.09.2021година, с която е инициирано делбеното производство. Исковата молба, поставила началото на съдебната делба не е подадена от Р. К. Г. и К. М. Г., която да съдържа покана за заплащане на обезщетение за ползите, от които са лишени, вследствие на невъзможността да ползват съсобствената вещ съобразно своите права. Производството е инициирано от ответника по жалбата - В. Г. – ответник по иска с правно основание чл. 31, ал.2 от ЗС, срещу когото жалбоподателите са отправили сметни претенции. От друга страна ответниците Р. Г. и К. Г. не са подавали и отговор на исковата молба. В хода на производството не са постъпили и писмени изявления, които да съдържат покана за заплащане на претендираното обезщетение. След като не се установява отправяне на писмена покана от Р. Г. и К. Г. до В. Г. е безпредметно обсъждането на останалите предпоставки по чл. 31, ал. 2 от ЗС- налице ли е лично ползване от съсобственик, което е възпрепятствало или ограничило останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, както и размер на дължимото обезщетение. За първи път претенция за обезщетение по чл. 31, 6 ал. 2 от ЗС е отправена на 16.09.2024 г. в първото по делото заседание след влизане в сила на решението за допускане на делбата и то устно, което е допустимо като процесуално действие. Дори и да се приеме, че това би могло да представлява писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал.2 от ЗС, то не се установява ищците по тази претенция да са били лишени от възможността да ползват имота според притежаваните от тях права в съсобствеността.