Определение № 2774 от 15.10.2024, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2774 гр. Пловдив, 14.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николинка Г. Цветкова

Членове:

Фаня Т. Рабчева Калчишкова

Радослав Хр. Георгиев като разгледа докладваното от Радослав Хр. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20245300502495 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: 131134023, чрез пълномощник юрк. Даниел Иванов, против разпореждане № 22217 от 31.07.2024г., постановено по ч.гр.д.№13265/2024г. по описа на Районен съд- Пловдив, XII гр.състав, с което е отхвърлено изцяло заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, подадено от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Н.

А. А..

Жалбата е постъпила в срока по чл. 275 от ГПК; подадена е от легитимирана страна с правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

Изхожда от представител с редовно учредена представителна власт. Приложен е документ за внесена държавна такса. Предвид изложеното, жалбата е редовна и допустима.

Изразява се становище за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Жалбоподателят сочи, че заповедният съд неправилно отхвърлил изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като това било в противоречие с разпоредбата на чл. 23 ЗПК. В процесния договор ГПР бил правилно и законосъобразно определен, в него били включени всички разходи по кредита съобразно законовите изисквания. Сумата по сключената застраховка била включена при изчисляване на ГПР по договора, но също била включена като главница по кредита, тъй като тази сума била преведена като допълнителен финансов ресурс от кредитодателя към трето лице по искане на кредитополучателя. По тази причина не представлявала разход по кредита, а отпусната главница. Сочи, че процесните застраховки не били наложени на потребителя, не били задължителни за него.

Отчитането на застраховките като разход се извършвало ако същите били задължителни за сключването на кредита, какъвто не бил конкретния случай. Това било и в съответствие с чл.3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008г. В случаите когато сключването на застрахователния договор не е задължително условие за получаване на кредита, тези 1 разходи по допълнителната услуга не представлявали разходи по кредита и не следвало да се включват като разход при изчисляване на ГПР. От своя страна потребителят имал възможност да се откаже от застраховката и да получи съответната част от застрахователната премия. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови да се издаде заповед за изпълнение за всички вземания на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, за които е отхвърлено заявлението по чл. 417 от ГПК. Претендира разноски.

Съдът, след като разгледа така подадената частна жалба и като съобрази материалите по делото, намира същата за неоснователна, като мотивите за този извод са следните:

Заповедният съд е бил сезиран със заявление по реда на чл. 417 от ГПК от "Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК 131134023 за издаване на заповед за незабавно изпълнение против Н. А. А., ЕГН **********, като същото е отхвърлено изцяло с обжалваното разпореждане.

За да отхвърли заявлението заповедният съд е констатирал, че размерът на отпуснатата по договора за потребителски кредит парична сума бил 4 000 лв.

Отпусната била и допълнителна сума от 1410,84 лв. за застрахователна премия, а за целия срок на договора, който бил 35 месеца, била предвидена и възнаградителна лихва в размер на 1980,08 лв. Общата стойност за връщане по кредита възлизала на 7390,92 лв. В тази връзка решаващият съд е приел, че размерът на възнаградителната лихва бил почти половината от размера на отпуснатия кредит, което било в противоречие и накърнявало добрите нрави, също водело до нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. Тъй като договорът за кредит не би се сключил от страните без възнаградителната лихва, то нищожността на клаузата водело и до нищожност на целия договор за кредит. От друга страна било налице и нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, поради обстоятелството, че ГПР бил некоректно посочен в договора. Размерът на застрахователната премия – 1410,84 лв. бил явно непропорционален спрямо размера на получената от потребителя сума по кредита. В същото време в мотивите си заповедният съд е отбелязал, че в условията по застрахователната програма, съгласно застрахователния сертификат, било посочено, че тази сума включвала и данък върху нея, а също и еднократна такса „второ медицинско мнение“. Застрахователната премия по застрахователна програма „Защита на сметките“ била в размер на 9,99 лв. месечно с включен данък в размер на 0,08 лв., което съгласно срока на договора възлизало на 349,65 лв. Бил посочен и данък върху застрахователната премия за застрахователна програма „защита на кредита“ и „ защита на сметките“ в размер на 8,64 лв. Така съдът достигнал до извода, че застрахователната премия и данъкът били в размер на 358,29 лв., а разликата до посочената в договора застрахователна премия в размер на 1052,55 лв. оставало да бъде за такса „второ медицинско мнение“, за което потребителят не бил уведомен. Непосочването на всички компоненти на застраховката водело до нейната неравноправност. Решаващата инстанция стига до заключението, че застраховката съставлявала конструкция, прикриваща действителните разходи по кредита, а именно печалбата, която кредиторът щял да получи от олихвяването на сумата за застрахователна премия. От друга страна сумата по застрахователната премия никога не била на разположение на длъжника, същият не е имал възможност да избира с кое лице да бъде сключена застраховката, при какви рискове, за каква сума.

Кредитодателят бил и застрахователен агент, представител на застраховаталя, тоест налице било и свързаност между тях. Поради горните съображение заповедният съд намира, че застрахователната премия следвало да бъде включена в ГПР, което в случая 2 не било сторено.

Изложените доводи се споделят изцяло. В допълнение настоящия състав намира и следното:

Безспорно заповедният съд е задължен да извърши проверка за противоречие на договора за потребителски кредит със закона и добрите нрави, респ. за наличие на неравноправни клаузи, изводимо от редакцията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК.

Изхождайки от предмета на процесния договор за паричен заем и страните по него – физическо лице, което при сключването му действа извън рамките на своята професионална компетентност и от друга страна финансова институция по см. на 3, ал.

1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговски дейност, следва да се приеме, че се касае за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.

Видно от съдържанието на представения договор, размерът на отпуснатия кредит е 4000 лв., а размерът на предвидената възнаградителна лихва е 1980,08 лв.

Настоящият състав намира, че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречието с добрите нрави, като аргументите за този извод са следните:

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за заем е със срок от 35 месеца, отпуснатата парична сума е в размер на 4000 лв., а възнаградителна лихва възлиза на 1980,08 лв. Размерът на тази възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на добрите нрави.

В настоящия случай размерът на възнаградителната лихва е почти половината от размера на отпуснатата сума. В практиката на ВКС е прието, че страните имат възможността да уговарят заплащането на възнаградителна лихва и над размера на законната лихва. Ограничител на размера на възнаградителната лихва се явяват добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота. Поради горните съображение настоящият състав намира, че така уговорената възнаградителна лихва се намира в противоречие с добрите нрави, което влече и нейната нищожност. В случая не е приложима и разпоредбата на чл. 23 ЗПК. От съдържанието на представеното по делото извлечение от счетоводните книги на банката не става ясно какъв е остатъчния размер на чистата стойност на кредита. Липсва информация за плащанията от длъжника, както и в какъв размер са същите. По този начин за съда е невъзможно да прецени какъв е точния размер на чистата стойност, поради което и нормата на чл. 23 ЗПК не може да намери приложение.

По отношение на предвидената застрахователна премия, съгласно процесния договор за потребителски кредит, същата е платима от кредитора директно по банкова сметка на съответния застраховател, респ. по банковата сметка на съответния 3

Застрахователен посредник, като е включена в общата сума, дължима от потребителя.

В представената договорна информация за застрахователна програма "Защита на кредита" и "Защита на сметките" за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от "Ти Би Ай Банк" ЕАД и допълнителна медицинска услуга "Второ медицинско мнение", както и подписаната от ответника декларация за присъединяване към тях, се съдържат клаузи относно процесния договор за кредит, поради което те са елементи от договора за кредит.

Недопустимо е под формата на "застраховки" кредиторът да начислява други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата. Настоящият състав намира, че така уговорената застрахователна премия води до значително оскъпяване по договора, като завишава размера на главницата и в същото време влияе върху размера на възнаградителната лихва. С оглед на това следва да се отбележи, че правилно заповедният съд е стигнал до извода за нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Настоящият въззивен състав не споделя възражението на въззивника, че застрахователната премия не трябва да бъде включена като разход в ГПР съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК, доколкото потребителят не бил задължен да сключи договора за застраховка, а в ГПР следвало да се включат само застраховките, които са задължително условие за получаване на кредит. В случая застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

За пълнота следва да се отбележи, че в настоящия случай липсва цялостна конкретизация относно начина, по който е формиран ГПР, не е налице яснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна препятства потребителя да прецени дали да сключи договора за кредит при определените условия за връщане на заетата сума и обуславя нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 от ЗПК/. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за недействителност на договора.

Поради съвпадение на крайния извод на Пловдивския окръжен съд с този на първоинстанционния съд, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като законосъобразно.

По разноските:

При този изход от делото на жалбоподателя не се дължат претендираните от него разноски за настоящото производство, не е необходима и промяна в разпределението на отговорността за разноски в заповедното производство.