Решение № 4278 от 22.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4278 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Д.а

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20261100504835 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Първа инвестиционна банка“ АД, срещу решение № 2159/05.02.2026г., постановено по гр. д. № 1829/2025г. на СРС, 182 с-в.

С обжалваното решение „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 831094393, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 111 П, е осъдена да заплати на Р. И. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. **** на основание чл.55, ал.1, предл. 1 ЗЗД сумата 30,68 евро (с левова равностойност 60 лв.), представляваща платена без основание въз основа на нищожна клауза такса за връчване на предизвестие, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.01.2025 г. до окончателното плащане.

В жалбата са развити доводи за недопустимост и неправилност на решението.

Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноски.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

1

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

СРС е бил сезиран с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 60 лв. (30,68 евро) – платена без основание сума въз основа на нищожна клауза такса за връчване на писмено предизвестие, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.01.2025 г. до окончателното плащане. В исковата и уточнителната молба са изложени твърдения, че на 20.12.2024 г. ищцата получила покана за доброволно изпълнение по издаден изпълнителен лист в полза на ответника на основание заповед за незабавно изпълнение, както и самата заповед за незабавно изпълнение, и била уведомена за наложен запор върху банковите й сметки и трудовото й възнаграждение.

Поради това, че ищцата имала ипотечен кредит и всяко задължение можело да се отрази негативно на кредитната й история, респективно да увеличи лихвата на банката кредитор, на 23.12.2024 г. ищцата заплатила сумата от 580 лв. Посочила е, че въпреки направеното доброволно плащане, не дължи сумата от 60 лв. разноски за връчване на писмено предизвестие, тъй като клаузата в Договор № 000CC-R-164296/13.02.2020 г., която предвижда, че всички разходи, произтичащи от евентуалното неизпълнение на договора от страна на титуляра – държавни такси, такси за принудително изпълнение и съдебни разноски са за сметка на титуляра, е неравноправна. Изложила е твърдения, че тази клауза е уговорена в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, има характер на неустойка за неизпълнение на задължението за плащане на вноските на уговорения падеж и посредством нея се заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която регламентира максимално допустимия размер на обезщетението за забава в плащането на вноски по кредита.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил предявените искове. Посочил е, между ищцата и банката е сключен Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта и чип предоставяне на кредитен лимит (овърдрафт) по разплащателна сметка № 000CC-R-164296/13.02.2020 г., по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя правото да ползва кредитен лимит в размер на 2 000 лв. с краен срок на погасяване на всички дължими суми – 13.02.2021 г., като съгласно раздел XIX, т. 19.1.1 от приложимите Общи условия към договора срокът се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен период, при положение, че никоя от страните не е уведомила другата за прекратяване на договора. Дължимата сума по кредита не е била погасявана и банката е обявила кредита за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 27.11.2023 г. Направените от банката разходи били поради виновното неизпълнение на задължението на ищцата по договора за кредит.

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че клауза, въз основа на 2 която ответникът е начислил такса в размер на 60 лв. за връчване на писмено предизвестие за обявяване на предсрочна изискуемост по своя характер представляват вид неустоечно задължение. Счел е, че дейността по изготвяне и връчването на покани за доброволно изпълнение, съдържащи и уведомления за обявяване на предсрочната изискуемост по чл. 60, ал. 2 ЗКИ, по естеството си не касае допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а е във връзка с извънсъдебното събиране не задължението, следователно не попада в изброените в чл. 10а, ал. 1 ЗПК услуги. С оглед на изложеното е уважил предявените искове.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства.

Неоснователни са изложените във въззивната жалба оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, тъй като е била налице влязла в сила заповед за изпълнение за сумата, предмет на исковата молба, по която не е подадено възражение по чл. 414 ГПК в законоустановения срок.

Съгласно решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19 и определение от 18 декември 2023г. по дело С-231/23 правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която, поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове, не позволява на националния съд да провери неравноправния характер на договорни клаузи.

Произнасянето на съда би било ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички клаузи от договора. В случай, че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва да бъде прилагана. Тази забрана м о ж е да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които 3 позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни.

В определение № 1199 от 09.05.2024 г. по ч. т. д. № 1304/2023 г. на ВКС, II т. о., съдът приема, че не е приложимо правилото за изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на потребителя в производство по спор относно действителността на потребителски договор, включително когато произнасянето по действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасянето по спора въпрос.

В настоящия случай е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, като по смисъл на посочената по – горе практика липсва произнасяне на съда относно неравноправни клауза на договора, на което основание ищецът е заявил претенцията си за връщане на платената сума, предмет на исковата молба. Ето защо, въпросът за валидността на договорната клауза не е разрешен със сила на пресъдено нещо и затова по отношение на него не важи забраната за произнасяне в рамките на образуваното между страните ново производство, имащо за предмет вземания по същия договор за кредит. С оглед изложеното, неоснователни са възраженията във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение.

Не се спори между страните, че са сключили договор за банков кредит, който има своята легална дефиниция в чл. 430 от ТЗ. Според нея банката отпуска на заемателя парична сума, която той е длъжен да върне след изтичане на срока. С оглед оплакванията във въззивната жалба, основният правен спор е дали сумата от 60 лв. – такса за връчване на уведомление за предсрочна изискуемост е била недължимо платена, на основание нищожна клауза, поради което да подлежи на връщане.

Съгласно чл. 17 от договора всички разходи, произтичащи oт евентуално неизпълнение на настоящия договор от страна на титуляря - държавни такси, такси за принудително изпълнение и съдебни разноски, са за сметка на титуляря. Съдът приема, че действията, свързани със събирането на вземането по кредита, представляват действия по неговото управление.

Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Връчването на покана за предсрочна изискуемост е свързано със събирането на вземането по кредита, представляващо действие по неговото управление. Дейността по събирането на просрочено задължение не съставлява предоставяне от страна на кредитора на допълнителна услуга, за която потребителят да следва да заплаща.

Ето защо, няма основание да се претендира от ищеца заплащането на 60 лева разноски за връчване на писменото предизвестие до ищцата за предсрочна изискуемост. Отделно от това, видно от договора, в чл. 18, страните са уговорили 4 начините за осъществяване на кореспонденцията и са посочили съответните адреси.

Банката е могла да осъществи връчването по друг начин, съгласно уговореното, вместо да изпраща поканата чрез ЧСИ.

С оглед съвпадане крайните изводи на двете инстанции, решението следва изцяло да се потвърди.

По разноските за въззивната инстанция:

На основание чл. 38 от ЗА вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, въззивникът дължи на процесуалния представител на въззиваемия сумата от 120 евро с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ.

Воден от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 2159/05.02.2026г., постановено по гр. д. № 1829/2025г. на СРС, 182 с-в.

ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК 83109439 на основание чл. чл. 38, ал.2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА да заплати на адв. И. Ч. – ЯАК, личен № ****, адвокатско възнаграждение в размер на 120 евро с ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство на Р. Й. -Ч.а.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.

280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5