Определение № 1345 от 13.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1345 гр. София, 13.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20258002902328 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответницата Д. К. Петрова, подписана и от процесуален представител адвокат С. Х. Е. срещу решение № 112 от 15.07. 2025 г. по в. гр. дело № 249/2024 г. на Окръжен съд – Ямбол, I въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение № 227 от 23.04.2024 г. по гр.дело № 2914/2022 г. на Районен съд – Ямбол в частта, с която е допълнено решение № 8 от 05.01.2024 г. по гр. д. № 2914/2022 г. на Районен съд – Ямбол, като е прието за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК връзка с чл. 86 ЗЗД, че Д. К. П. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД при условията на солидарност с поръчителя В. Г. Д. сума в размер 5 469,71 евро, представляваща просрочена договорна лихва, начислена съгласно Раздел II, т. 4 от Договор за кредит за периода от 20.09.2012 г. до 12.03.2020 г., и Д. К. П. е осъдена да заплати на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 420,29 лв., представляваща направени в исковото производство разноски за този иск, сумата 25,06 лв., представляваща направените в заповедното производство разноски, както и на основание чл.

78, ал. 3 връзка с чл. 81 ГПК сума в размер 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

1

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като съдът не е отговорил на наведените във въззивната жалба доводи, нито е изложил мотиви за своето решение. Релевира и доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените павила и необоснованост.

Поддържа, че въззивният съд в противоречие със съдопроизводствените правила е посочил, че възприема мотивите на първоинстанционния съд, не е разгледал възраженията във въззивната жалба и доводите на страните и не е изложил собствени мотиви. Счита за неправилен извода, че съдът не е длъжен да разгледа молбата за допълване на решението в открито заседание. Излага доводи, че при наличието на неизяснени факти, спор относно основанието и размера на претенцията, както и необходимостта от събиране на още доказателства, съдът е следвало да насрочи открито съдебно заседание.

Непровеждането на открито заседание е нарушило правото на защита на касатора и решението е постановено без да е установена реалната фактическа обстановка, без да са събрани релевантни доказателства и без изслушване на страните. Не са изяснени претендираните периоди и точните размери на лихвата, не са отразени направените погасявания, не са разгледани възраженията на касатора /въззивник във въззивното производство/, свързани с липса на правно основание за начисляване на лихва, с несъгласието с вида и размера на претендираната лихва. Въззивният съд не е анализирал и не е изложил мотиви защо присъденият размер на лихвата е различен от посочения размер в заключението на съдебно-счетоводната експертиза.

Касаторът поддържа становище за неправилност на съображенията и доводите относно погасителна давност по отношение на претендираната лихва, несоъбразяване с обстоятелството, че банката не е обявила договора за кредит за предсрочно изискуем при неплащане на вноски. Релевира доводи, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и съдебната практика, според която по договор за кредит изискуемостта на лихвите настъпва с падежа на всяка отделна вноска, освен ако банката не упражни правото си по чл. 230, ал. 1 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ да обяви договора за предсрочно изискуем, с което изискуемостта на всички задължения се ускори. Поддържа, че при необявяване на договора за кредит за предсрочно изискуем погасителната давност за всяка вноска започва да тече от нейния падеж, а не от изтичането на срока на договора.

2

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 197/19.10.2017 г. по гр. д. № 60238/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 95/15.06.2016 г. по гр. д. № 5592/2015 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 58/13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. Следва ли второинстанционният съд да формира самостоятелно мотиви, с които да даде отговор на възраженията от въззивната жалба?

2. Допустимо ли е съдът да се произнесе по молба за допълване на съдебно решение по чл. 248 ГПК в закрито заседание, когато са налице спорни въпроси относно вида и началния момент на претендираната лихва, без да даде възможност на страните да бъдат изслушани, с което се засяга правото на защита? Допустимо ли е съдът да допълни съдебното решение по чл. 248 ГПК чрез присъждане на лихви, без да обсъди направените възражения относно дължимостта, вида и размера на лихвите, с което се нарушава правото на защита и принципа на мотивираното съдебно решение? – противоречие с решение № 133/2021 г. по гр. д. № 1497/2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Дали при неползване от страна на банката на правото й да обяви договора за кредит за предсрочно изискуем поради неплащане на вноски, погасителната давност за лихвите по договора тече от падежа на всяка отделна неизплатена вноска, а не от изтичането на срока на договора или от момента на евентуалното обявяване на предсрочната изискуемост?

4. Има ли значение за изтичането или прекъсването на погасителната давност за лихвите по договор за кредит фактическото непредявяване на иск за предсрочно погасяване на целия дълг от страна на банката, въпреки неплащане на вноски от длъжника?

5. Дали при неползване от страна на банката на правото й да обяви договора за кредит за предсрочно изискуем поради неплащане на вноски, погасителната давност за лихвите по договора тече от падежа на всяка отделна неизплатена вноска, а не от изтичането на срока на договора или от момента 3 на евентуалното обявяване на предсрочната изискуемост?

Касаторът поддържа, че решението е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, което урежда въпроса за началния момент на давността за отделни плащания по договори за кредит.

Ответникът

„Първа инвестиционна банка“

АД

/ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт Е. Р. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че липсва формулиран правен въпрос от значение за тълкуването на закона или развитието на правото, както и че не е налице противоречие с практиката на ВКС. Поддържа становище за правилност на извода на въззивния съд, че по възражението, свързано с началния момент на погасителната давност, е обвързан със сила на пресъдено нещо, тъй като обжалваното решение не е основно, а е постановено по реда на чл. 250 от ГПК. В решение № 8 от 05.01.2024 г. първоинстанционният съд точно и ясно е посочил на кои основания и от кой момент счита, че започва да тече погасителната давност на вземанията по договора за банков кредит. Решението не е обжалвано от страните, влязло е в сила, поради което не подлежи на повторно разглеждане от въззивния съд и съставът, разглеждащ въззивната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК, е обвързан от установената със сила на пресъдено нещо начална дата на погасителната давност. Ответникът излага доводи за законосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт и липса на допуснати съществени процесуални нарушения. Поддържа, че въззивният съд се е възползвал от процесуалната възможност, предвидена в чл. 272 ГПК, но е изложил и свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи, като е отговорил на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Счита, че в първоинстанционното производство ищецът и ответниците са заявили своите възражения относно дължимостта на претендираната договорна лихва, нейният размер е установен от заключението на съдебно-счетоводната еккспертиза, което не е оспорено, поради което не е било необходимо разглеждането на молбата по чл. 250 ГПК в открито съдебно заседание. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на 4 обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е препратил към мотивите на решението на СГС съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК. В допълнителното първоинстанционно решение е направен извод за неоснователност на възражението за изтекла погасителна давност по съображения, че давността за предявяване на вземането за просрочена договорна лихва е започнала да тече от 20.12.2021 г., от която дата вземането по договора за кредит е станало изцяло изискуемо, като банката не е упражнила правото си на предсрочно погасяване на вземането. Като е препратил към мотивите на първоинстанционния съдебен акт съобразно чл. 272 ГПК, въззивният съд ги е направил свои мотиви.

Във връзка с оплакванията и доводите във въззивната жалба съдебният състав е приел, че с влязло в сила решение № 8 от 05.01.2024 г. по гр. дело № 2914/2022 г. на Районен съд – Ямбол поради необжалването му от страните/ е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че Д. К. П. и В. Г. Д. дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 134/2022 г. по описа на Районен съд - Ямбол: 1/ просрочена главница в размер 6 225,79 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.01.2022 г. до окончателното плащане на дълга; 2/ договорна лихва, начислена за периода 13.03.2020 г. - 13.05.2020 г. включително, дължима на основание т. 4, Раздел II от Договора за кредит в размер 172,86 евро; 3/ непогасена договорна лихва, начислена за периода от 14.03.2020 г. до 20.12.2021 г. вкл., дължима на основание т. 4 от Договора за кредит в размер 55,06 евро. Констатирал е, че с посоченото решение искът за разликата над 55,06 евро до 272,36 евро е отхвърлен като неоснователен. Въззивната инстанция е изложила, че със сила на пресъдено нещо възраженията за недействителност на процесния договор за кредит са приети за неоснователни по следните съображения: договорът е сключен в писмена форма, изискуема според чл. 10, ал. 1 ЗПК; изпълнени са изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 11 и т. 12 ЗПК; има подписан подробен погасителен план, отговарящ на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 с 5

ГПР - 18,82 %; промяна в стойността на БЛП не е извършвана за целия срок на действието му; клаузите в договора са индивидуално уговорени; годишната лихва е определена в размер на базовия лихвен процент - 7,99 % годишно, с надбавка 8,51%; изискването Общите условия да бъдат подписани на всяка страница от страните, залегнало в чл. 11, ал. 2 ЗПК е в сила от 23.07.2014 г. и не следва да се прилага за процесния договор, сключен на 19.12.2011 г., както и вземанията на банката по договора за кредит и тяхната изискуемост не са погасени по давност и се основават на настъпването на крайния срок на договора и падежа на последната погасителна вноска, а не на предсрочната и изискуемост. Предвид формираната сила на пресъдено нещо, въззивната инстанция е направила извод, че релевираните от ответниците възражения, поддържани и във въззивната жалба, са неоснователни. Посочила е, че поради установената със сила на пресъдено нещо действителност на договора за кредит не следва да се прилага санкцията на чл. 22 ЗПК за дължимост само на главницата при недействителен договор за потребителски кредит, поради което е заключила, че е установено съществуването на задължението на ответниците по предявените искове към ищцовата банка и по отношение на просрочената договорна лихва в размер 5 469,71 евро, изчислен съгласно раздел II, т. 4 от договора за кредит за периода от 20.09.2012 г. до 12.03.2020 г. вкл. и съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза.