Разпореждане № 24027 от 11.06.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 24027 гр. Варна, 11.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 49 СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Димитров като разгледа докладваното от Димитър Димитров Частно гражданско дело № 20253110107543 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на депозирано пред Районен съд-гр.Варна Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.

Съдът констатира, че е заявено издаването на заповед за изпълнение за парични суми, като с оглед размера на вземането и правилата относно родовата подсъдност, предвидени в чл.103 и чл.104 ГПК, подсъдността е на районен съд.

Настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че на основание чл.411, ал.1 от ГПК сезиран е местно компетентен съд по правилата на местната подсъдност.

След запознаване с депозираното заявление, съдът намира, че същото отговаря на формалните и съдържателни изисквания за редовност по смисъла на чл. 410, ал. 2 във вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 2 от ГПК, както и че липсват данни за визираните в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 от същия кодекс отрицателни предпоставки, поради което счита, че подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК следва да бъде разгледано по същество.

Съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка, дали искането е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като заявлението следва да бъде отхвърлено при наличие на тези предпоставки. Следователно с последните редакции на 1

ГПК се въведе служебното правомощие на съда за извършване на преценка за „обоснованата вероятност“ за противоречие на вземането с добрите нрави и за неравноправност на същото.

Доколкото претендираните в настоящото производство вземания произтичат от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, длъжникът се ползва от специална защита и съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи. Този извод намира опора и в практика на Съда на Европейския съюз и конкретно - в решението по дело С-448/17. В мотивите на посоченото решение СЕС е приел, че за гарантиране ефективна защита на правата, произтичащи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, системата на националното процесуално право следва да предвижда в рамките на производството по издаване на заповед за изпълнение задължение на съда за осъществяване на служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. В случай, че такова задължение не е предвидено или контролът е ограничен само до етапа на възражението срещу издадената заповед, СЕС намира, че националната правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, „ако съществува немалък риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си.“

В настоящия случай процесният договор за паричен заем, който е основанието за претендиране на обективираните в заявлението вземания, е потребителски, съобразно легалната дефиниция на чл.9 от ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

При извършване на преценка дали искането на заявителя е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, 2 т.2 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав съдът приема следното:

По отношение на вземанията за главница от 1500 лв., сумата от 475,04 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по кредита и наказателна лихва в размер 978,89 лв., начислена върху просрочената главница съдът счита, че са налице законоустановените предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

По отношение на вземането за възнаграждение по договора за поръчителство и законна лихва върху него:

По твърдения на заявителя възнаграждението е уговорено в негова полза за това, че се е съгласил да отговоря солидарно с длъжника за задълженията му към трето лице – негов кредитор по потребителски договор.

От друга, страна, според чл. 4, ал. 1 от договора за кредит длъжникът се е задължил да предостави на кредитора „****“ АД обезпечение чрез банкова гаранция или сключване на договор за поръчителство с одобрено от кредитора лице в кратък срок от подаване на заявлението за отпускане на кредит (10 дни за гаранцията и 48 часа за поръчителството), като при неизпълнение в срок се счита, че заявлението не е одобрено – арг. от чл. 4, ал. 2. В изпълнение на това именно негово задължение потребителят е сключил със заявителя „Ай тръст“ ЕООД договор за поръчителство, възнаграждение по който се претендира.

Видно от приложената на л. 4 от делото справка от Търговския регистър, едноличен собственик на капитала на поръчителя „Ай тръст“ ЕООД е „****“ ЕАД.

От така изложената фактическа обстановка следва, че договорът за поръчителство е сключен в нарушените на императивните норми на ЗПК и ЗЗП и е недействителен по отношение на длъжника, респ. последният не дължи плащане по него. За да получи уговорения кредит, длъжникът на практика е бил принуден да сключи договор за поръчителство с избрано от кредитора търговско дружество, явяващо се свързано с него лице, и е лишен от право на избор и възможност за индивидуално договаряне, което несъмнено е в негова вреда, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и икономически по-слабата страна по правоотношението.

Освен това чрез договора за поръчителство се прехвърля рискът от неизпълнение на задълженията на кредитора по чл. 16, ал. 1 ЗПК за 3 предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния, което е допълнителен аргумент за нищожността на този договор.

Не на последно място следва да се отбележи, че очевидно крайната цел на договора за поръчителство не е била да обезпечи вземанията на кредитора по потребителския договор, а да му осигури получаването на завишен размер на крайната сума, която следва да бъде върната от потребителя, заобикаляйки изискванията на специалния закон за максимален годишен процент на разходите по кредита (чл. 19, ал. 4 ЗПК). Този извод следва не само от гореизложеното, но и от обстоятелството, че поръчителят твърди да се дължи лично на него възнаграждение за поръчителство по сключения с длъжника договор и същевременно излага да е платил в полза на обезпечения кредитор законна лихва върху същото това възнаграждение, респ. да се е суброгирал в правата му срещу длъжника за тази лихва в размер на 1020,85 лв.

По изложените аргументи и на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, заявлението следва да бъде отхвърлено в частта относно вземанията за възнаграждение по договора за поръчителство в размер на 1837,44 лв. и наказателна лихва върху това възнаграждение в размер на 1020,85 лв.

По разноските:

Съобразно отправеното искане, на заявителя следва да бъдат присъдени и направените по делото разноски. На основание чл. 78, ал.8 ГПК /ДВ бр.

8/24.01.2017г/ и чл.26 от Наредбата за заплащане на правната помощ съдът определя юк. възнаграждение в полза на заявителя в размер на 50 лева.

Дължимо платената държавна такса е в размер на 116,24лева. Съобразно отхвърлителната част на заявлението, претендираните разноски следва да се преизчислят по правилото на чл. 78, ал.1 ГПК, като на заявителя се присъдят такива в размер на 84,49 лева.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК в полза на заявителя „А****” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****” № 81В, ап. 3, представлявано от **** – Управители, чрез пълномощник, срещу длъжника Д. А. Д., ЕГН:**********, 4 за следните суми: сумата от 1500лв., представляваща главница, произтичаща от Договор за потребителски кредит №1224923/01.02.2019г., сключен между „****” ЕАД, ЕИК **** и Д. А. Д., ЕГН:**********, вземанията по който са прехвърлени на „А****” ЕООД по силата на Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02.03.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 10.06.2025 г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 475,04 лв., представляваща възнаградителна лихва до Договора за кредит за периода от 01.02.2019 г. до 10.06.2020 г., сумата от 978,89 лв., представляваща обезщетение за забава по Договора за кредит, считано от 01.02.2019 г. до 23.05.2025 г., както и сумата от 84,49 лв. за сторените по делото разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената част от заявлението, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК във вр. чл.

26 от Наредбата за заплащане на правната помощ.

ПРЕПИС от заповедта за изпълнение да се връчи на длъжника, на основание чл. 411, ал. 3 ГПК, ведно с указания за възможността за подаване на възражение по чл. 414 ГПК.

ОТХВЪРЛЯ заявлението с вх. № 51762/10.06.2025г., подадено от „А****” ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „****” № 81В, ап. 3, представлявано от **** – Управители, чрез пълномощник, срещу длъжника Д. А. Д., ЕГН:**********, В ЧАСТТА, в която се претендира издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 1837,44лв., представляваща възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство от 01.02.2019г. сумата от 1020,85 лв. наказателна лихва върху възнаграждението за предоставяне на поръчителство за периода 01.02.2019г. до 23.05.2025г., както и за разликата над сумата от 84,49 лв., претендирана като разноски.

РАЗПОРЕЖДАНЕТО в отхвърлителната му част подлежи на обжалване с частна жалба пред Окръжен съд - Варна в едноседмичен срок от съобщаването му на заявителя, на основание чл. 413, ал. 2 ГПК.

В останалата част разпореждането не подлежи на обжалване.

ПРЕПИС от разпореждането да се връчи на заявителя, на основание чл.

7, ал. 2 ГПК.

След влизане в сила на настоящото разпореждане в отхвърлителната му 5 част делото да се докладва за даване указания на заявителя относно възможността му да предяви осъдителен иск за вземанията, по отношение на които заявлението е отхвърлено, на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съдия при Районен съд – Варна: _______________________ 6