Решение № 1821 от 24.05.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1821 гр. Пловдив, 24.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330116155 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Г. Н. Н., ЕГН ********** против „Изи асет мениджмънт” АД, ЕИК 131576434, с която са предявени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ********* от 31.10.2019 г., по силата на който получил 300 лева, платими на 16 седмични вноски, от по 20 лева, при лихвен процент 40 и ГПР - 49,14 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11, ал. 2; чл. 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.

Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и неустойка, получените суми над върнатата главница били без правно основание. Моли за присъждане на 12 лева - получена без основание за възнаградителна лихва и 128 лева за неустойка, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите.

Твърди, че изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК са спазени, тъй като в сключения между страните договор е посочен фиксиран ГЛП. След като ГЛП бил 1 фиксиран в договора и ясен за страните, то не можело да се приеме, че са налице нарушения. Липсвало такова и на т.10, тъй като ГПР е посочен ясно в договора и не е по – висок от пет пъти размера на законната лихва. ГПР бил изчислен на база първоначално уговорен размер на лихвата, а тъй като в договора не била уговорена възможност за промяната му, не били предвидени и уговорени допълнителни допускания. Изискването на т. 11 също било спазено, тъй като не било необходимо предоставянето на информация за последователността на разпределение на вноските между различните непогасени суми. В чл.7, ал.1 от договора било уговорено, че заемателят има право чрез подаване на писмена молба по всяко време на действие на договора да получи погасителен план за извършените и предстоящи плащания. В договора било записано, че размерът на погасителната вноска е 20 лева, а броят на седмичните вноски е 16, което означавало, че в него е инкорпориран погасителния план. Нямало нарушение на чл.11, ал.2 ЗПК, след като общите условия са инкорпорирани в договора за заем, подписан от потребителя.

Неоснователно било и възражението за нищожност на неустойката, поради прекомерност и противоречие с добрите нрави. В договора не фигурирало подобно задължение. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е бил подписан процесният договор за паричен заем от 31.10.2019 г., по който ответникът е получил сумата от 12 лева за възнаградителна лихва.

Твърди се недължимост на сумата. В договора е уговорен ГЛП – 40 %, при което е налице нищожност на клаузата за начисляването й, поради противоречие с добрите нрави.

При формиране размера на лихвата по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2

393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 40,00 % годишно, както и годишен процент на разходите от 49,14 %, надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

От справката се установява, че е платена сумата от 12 лева, при което искът е доказан по основание и размер, следва да бъде уважен, ведно със законната лихва като последица.

Относно търсената недължимо платена неустойка от 128 лева – искът е неоснователен. Видно от съдържанието на договора, в същия не е предвидена клауза за дължимост на неустойка. Не се установява такава да е била начислена, съответно – платена. Сочената от ищеца в уточнението клауза на чл. 4 предвижда задължение за предоставяне на обезпечение, но не и санкционно такова за плащане на сума при неизпълнението му, като никъде н я м а предвидена уговорка за дължимост на неустойка, още по – малко в конкретно посочен размер. Поради това и искът, чието основание е именно връщане на сума, платена и получена от ответника като такава за погасяване на неустойка по процесния договор, е недоказан. Ответникът изрично оспорва наличието на подобно твърдяно задължение, което оспорване е резонно и кореспондира на доказателствата по делото. От справката се установява плащане на сумата от 128 лева, но като нейно основание е посочено – поръчителство, не неустойка. Възнаграждението за поръчител има друго основание и е свързано с различно правоотношение, предвид липсата на предвидено задължение в процесния договор за плащане и на такова възнаграждение, което да подлежи на връщане от ответника. Сумата не може да бъде присъдена, дори да се приеме, че договорът е недействителен и съобразно чл. 23 ЗПК, т.к. ищецът е определил рамките на търсена защита с въвеждане на конкретни фактически твърдения, на които основава претенцията си- не за връщане на всички надплатени суми над главницата, като недължими, а на конкретна такава като платена за погасяване на неустойка по договора, които не се установяват. С оглед горното, искът следва да бъде отхвърлен.

По отговорността за разноски:

3

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, в който фигурира искане за следните разноски: 720 лева с ДДС – мин. адв. възн. за явяване в повече от две поредни съдебни заседания и 100 лева – заплатен адв. хонорар.

Разноските не подлежат на присъждане. По делото е проведено само едно о.с.з., при което предпоставките на чл. 7, ал. 9 НМРАВ не са налице. Представен е ДПЗС, в който е уговорена безплатна защита по чл. 38 ЗАдв., но според списъка е платен адв. хонорар от 100 лева, т.е. защитата не е безплатна. Налице е противоречие, което не предполага присъждане на търсените разноски – относно 100 – те лева – няма доказателства за соченото в списъка плащане, което е задължителна предпоставка за присъждане /т.1 на ТР № 6/12 ОСГТК ВКС/.

Ответникът претендира разноски в размер на юрк. възн., което съдът определя на минимума от 100 лева, съгл. чл. 78 ал. 8 ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от НЗПрП, от които по съразмерност се дължат 91,43 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. *********************, сумата от 12 лева /дванадесет лева/ - получена без основание по клауза за възнаградителна лихва по договор за паричен заем № *********от 31.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда 14.10.2021 г. до окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на сума от 128 лева - получена без основание по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ************ от 31.10.2019 г., като неоснователен.

ОСЪЖДА Г. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: гр. ****************** да плати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, сумата от 91,43 лева /деветдесет и един лева и четиридесет и три стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Банкова сметка, посочена от ищеца, съгл. чл. 236, ал.1, т.7 ГПК /л.3/:

IBAN: ********************** – „*************“ **

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4

5