Решение № 4870 от 26.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4870 гр. Пловдив, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330115205 по описа за 2025 година

Производството е по обективно и субективно съединени установителни и осъдителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, както и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Ищцата И. З. К. ЕГН **********, с адрес: гр. *********, чрез адв. Р. Н. Р., със съдебен адрес: гр. *******, е предявила искове срещу „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр.****, и „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр.************* с които се иска да бъде признато за установено, че Договор за паричен заем № ****** г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, е недействителен, а сключеният на същата дата Договор за предоставяне на гаранция № ***** с „Файненшъл България“ ЕООД е нищожен като лишен от основание, противоречащ на закона, на добрите нрави и съдържащ неравноправни клаузи.

Първоначално срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предявен частичен осъдителен иск за 10 лв. от общо 222,64 лв., а срещу „Файненшъл България“ ЕООД - частичен осъдителен иск за 100 лв. от общо 1 341,36 лв., за връщане на суми, платени без основание.

С молба по чл. 214 ГПК от 11.06.2026 г. ищцовата страна е поискала изменение на осъдителните искове, като искът срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД бъде увеличен до 118,03 лв., съответстващи на 60,35 евро, а искът срещу „Файненшъл България“ ЕООД - до 711,11 лв., съответстващи на 363,58 евро, като изрично е посочено, че това са окончателните, а не частично предявени размери.

1

Ищцата твърди, че на 21.07.2022 г. е сключила с първия ответник Договор за заем № ******., по силата на който е получила главница от 2 000 лв. Договорът е сключен при фиксиран годишен лихвен процент 40 %, ГПР 47,92 %, срок 27 седмици и обща сума за плащане 2 222,64 лв.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора заемателят е бил длъжен в тридневен срок да предостави обезпечение чрез две физически лица-поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество-поръчител. На същата дата ищцата е сключила с „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № ******, по който е уговорено възнаграждение в размер на 1 341,36 лв., платимо на 27 седмични вноски по 49,68 лв., съвпадащи по падеж с погасителните вноски по кредита.

Ищцата поддържа, че договорът за заем е недействителен по чл. 22 ЗПК поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като посоченият ГПР не включва възнаграждението за гаранцията, макар същото да е пряко свързано с кредита и да е известно на заемодателя още при сключването му.

По отношение на договора за гаранция се твърди, че същият е нищожен поради липса на основание, заобикаляне на закона и противоречие с добрите нрави. Според ищцата платеното възнаграждение не обезпечава самостоятелен неин интерес, а единствено гарантира вземането на кредитора, като същевременно оскъпява кредита в значителен размер.

Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва исковете. Поддържа, че договорът за заем е валиден, че ГПР е изчислен правилно и че възнаграждението за гаранцията не е разход по кредита по смисъла на ЗПК, тъй като гаранцията е отделна услуга, предоставяна от трето лице. Сочи, че ищцата е имала реален избор между няколко вида обезпечение и че сключването на договора с „Файненшъл България“ ЕООД е резултат от свободната й воля.

Първият ответник признава, че процесната сума 118,03 лв. е получена от него, но твърди, че е получена на валидно правно основание за погасяване на задължения по действителен договор за заем.

Ответникът „Файненшъл България“ ЕООД също оспорва исковете. Поддържа, че е финансова институция, вписана в регистъра на БНБ, и че договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелна възмездна сделка, сключена валидно и при наличие на основание.

Вторият ответник признава, че е получил 711,11 лв. като възнаграждение по договора за гаранция, като излага, че поради предсрочното погасяване на задълженията възнаграждението е било редуцирано до този размер.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата и възраженията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Безспорно е, че на 21.07.2022 г. между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за заем № ******, по силата на който е предоставена сумата 2 000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент 40 %, ГПР 47,92 %, срок 27 седмици и обща сума за 2 плащане 2 222,64 лв.

На същата дата между ищцата и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***** с който вторият ответник е поел задължение да обезпечи изпълнението по договора за заем срещу възнаграждение 1 341,36 лв., платимо на вноски с падежи, съвпадащи с погасителните вноски по кредита.

От представените справки и от признанията на ответниците се установява, че по договора за заем първият ответник е получил процесната сума 118,03 лв., а по договора за гаранция вторият ответник е получил 711,11 лв. Тези признания, направени в писмените отговори и подкрепени от представените справки, установяват размера на фактически извършените плащания.

Процесният договор представлява потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. За неговата действителност са приложими императивните изисквания на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, а неспазването на изброените в чл. 22 ЗПК реквизити води до недействителност на целия договор.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му. По смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ДР на ЗПК в общия разход се включват всички разходи, пряко свързани с договора, които са известни на кредитора и които потребителят следва да заплати.

Възнаграждението по договора за гаранция е икономически и функционално свързано с кредита. Задължението за обезпечение произтича пряко от чл. 4 на договора за заем; договорът за гаранция е сключен на същата дата и носи същия номер; възнаграждението по него се плаща на вноски със същите падежи като кредитните вноски. Това показва, че разходът е предвиден като част от механизма по отпускане и обслужване на кредита.

Фактът, че формално са предвидени и други възможности за обезпечение, не е достатъчен да изключи възнаграждението от общия разход по кредита. Съществено е, че конкретно избраното обезпечение е било известно и одобрено от заемодателя и е било интегрирано в погасителния механизъм още при сключването на договора.

В този смисъл е и актуалната въззивна практика. В Решение по в.гр.д. № 2226/2025 г. на Софийски градски съд е прието, че възнаграждението по договор за гаранция с „Файненшъл България“ ЕООД е разход, пряко свързан с договора за кредит с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, включително с оглед едновременността на договорите, корпоративната свързаност на дружествата и начина на плащане на възнаграждението.

Актуалната практика на ВКС приема, че неточното посочване на ГПР, когато не включва всички разходи, които следва да участват при неговото формиране, се приравнява на липсата на този съществен реквизит и води до недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. В решение от 2026 г. ВКС, позовавайки се и на Решение № 50013/05.08.2024 г. по т.д. № 1646/2022 г., II т.о., както и на решение на СЕС по дело C-714/22, приема, че недействителността или неточното посочване на ГПР по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК има за 3 последица недействителност на целия договор.

В настоящия договор е посочен ГПР 47,92 %, но възнаграждението по договора за гаранция в размер 1 341,36 лв. не е включено в него. При главница 2 000 лв. този разход представлява повече от половината от отпуснатата сума и очевидно съществено изменя икономическата цена на кредита.

Следователно посоченият в договора ГПР не отразява действителната финансова тежест, която потребителят поема. Това го лишава от възможността да направи информирана преценка и нарушава императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Нарушението е достатъчно самостоятелно основание за приложение на чл. 22 ЗПК и за признаване на договора за заем за недействителен.

Договорът за гаранция също не може да бъде разглеждан изолирано от кредитното правоотношение. Неговото сключване е обусловено от задължението за обезпечение по договора за заем, а възнаграждението по него е част от общата цена, която потребителят плаща във връзка с получаването на кредита.

При вече установената недействителност на главния договор липсва валидно договорно основание, което да оправдае акцесорното обезпечение. Наред с това размерът на уговореното възнаграждение - 1 341,36 лв. при заем 2 000 лв. - създава значително имуществено неравновесие във вреда на потребителя и противоречи на принципите на добросъвестност и справедливост.

В постоянната практика на ВКС се приема, че преценката за противоречие с добрите нрави се извършва с оглед съотношението между престациите, икономическата функция на клаузата и недопускането на неоправдано имуществено облагодетелстване. В случая възнаграждението е дължимо независимо от фактическо изпълнение от гаранта към кредитора, а при евентуално плащане гарантът разполага с регрес срещу потребителя. Така икономическата тежест остава изцяло върху длъжника.

Съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за потребителски кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Платените над чистата стойност суми са получени без основание и подлежат на реституция.

Първият ответник признава получаването на 118,03 лв. по договора за заем. След като договорът е недействителен и ищцата дължи само чистата стойност на кредита, тази сума, доколкото е платена над главницата, подлежи на връщане. Предявеният след изменението иск за 60,35 евро е основателен изцяло.

Вторият ответник признава получаването на 711,11 лв. като възнаграждение по договора за гаранция. След като договорът за гаранция е нищожен, полученото възнаграждение е без правно основание и подлежи на връщане. Искът за 363,58 евро е основателен изцяло.

И по двата осъдителни иска се дължи законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

4

По отношение на разноските:

Ищцата е представлявана безплатно от адв. Р. Н. Р. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. По делото е представено удостоверение, че адвокатът е регистриран по ЗДДС. С молбата от 08.10.2026 г. е поискано възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 245,42 евро с включен ДДС спрямо всеки от ответниците.

Съдът намира, че с оглед фактическата и правна сложност на спора, броя и характера на предявените искове, изготвената искова молба, писмените становища и развитието на производството, претендираните размери са съответни на положения труд. Поради това всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати на адв. Р. Р. по 150 евро с ДДС.

Ищцата е освободена от заплащане на държавна такса,затова с оглед изхона на спора, ще следва да бъдат осъдени ответниците да заплатят, всеки от тях по сметка на ПРС, в полза на Бюджета на Съдебната власт, държавна такса в размер на 25,57 евро.

Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. ********, да заплати на И. З. К., ЕГН **********, с адрес: гр. ********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК, сумата от 60,35 евро, представляваща платена без правно основание сума по недействителния Договор за паричен заем №******* г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.10.2025 г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***** със седалище и адрес на управление: гр.********, да заплати на И. З. К., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, сумата от 363,58 евро, представляваща платено без правно основание възнаграждение по нищожния Договор за предоставяне на гаранция № ******* г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 20.10.2025 г. до окончателното изплащане.