Решение № 1097 от 29.02.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1097 гр. София, 26.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20211100507880 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 04.01.2021 г. на ответниците Ц. П. В. и М. Г. В. срещу решение № 20272688/09.12.2020 г., постановено по гражданско дело № 15862/2019 г. на Софийски районен съд, 41 състав, с което съдът признава за установено по искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР вр. чл. 124, ал. 1 ГПК в отношенията между жалбоподателите и Л. М.

Т., че ищецът е собственик на реална част от поземлен имот, разположена в защрихована в червено част от скица на вещото лице на стр. 176, неразделна част от настоящото решение, с площ от 22 кв.м, придобита на основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 112, том XII, дело № 2212/1966 г. и договор за доброволна делба от 21.12.2001 г., която реална част поради грешка в кадастрална основа на регулационен план, одобрен Протокол № 21/19.02.2001 г. на СОС и кадастрална карта, одобрена със заповед № РД18-3/11.01.2011 г., неправилно заснета в границите на имот с идентификатор ***, при граници на реалната част: имот с идентификатор ***, имот с идентификатор ***, останалата част от имот 1 с идентификатор ***, който имот съставлява УПИ III-198 от кв.

36 по плана от 1970 г. на гр. София, вх. „Драгалевци“ е с площ от 1 100 кв.м по документи за собственост, а по кадастрална карта с площ от 1 117 кв.м, вместо в границите на имот с идентификатор ***, съставляващ УПИ III-198 от кв. 36 по плана от 1970 г. на гр. София, вх. „Драгалевци“ с площ по документи за собственост 1 100 кв.м., като имотната граница между имотите преминава между т. А и т. Б от скица на вещото лице на стр. 176, като с определение по чл. 248 ГПК № 20108713/29.045.2021 г. жалбоподателите са осъдени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплатят на ищеца сумата 1000 лева – разноски по делото.

Жалбоподателят М. Г. В. е починал в хода на въззивното производство, поради което и на основание чл. 227 ГПК на негово място са конституирани наследниците му по закон Ц. П. В., Г. М. А. и М. М. В. /протоколно определение от 09.02.2023 г. - л. 35 от делото СГС.

Жалбоподателите поддържат, че обжалваното решение било недопустимо. Съдът го постановил по отношение на реална част, граничеща с имот с идентификатор ***, а такъв не съществувал; липсвал идентитет между очертания от ищеца предмет на делото и този на постановеното решение. Не било налице и правен интерес, доколкото за част от спорната реална част било налице признание на иска /липса на спор/.

Решението било и неправилно. Необосновано първоинстанционният съд приел, че регулационният план от 1910 г. не бил приложен, тъй като ответниците представили доказателства за това, вкл. за уреждане на сметки по регулация. Необосновано приел, че съществуващата ограда съвпадала с имотната граница. Имотната граница била тази по регулационния план от 1910 г. и тя не съвпадала с оградата между имотите. Необосновано съдът приел, че няма разлика в между местоположението на границата между двата процесни имота по различните регулационни планове /видно от скица с мащаб 1:250/. Неправилно съдът приел, че с регулационния план от 2001 г. към имота на ответниците се придавали 33 квадратни метра - подобни факти не се твърдели и установявали от доказателствата. Съдът не установил нито кой е приложеният за двата имота регулационен план, нито дали страните притежавали документи за собственост за спорната реална част. Не бил обоснован изводът на съда, че регулационният план от 1951 г. бил приложен.

2

Молят съда да обезсили обжалвания акт. Евентуално молят да го отмени и да постанови решение, с което да отхвърли иска. Претендират разноски.

Въззиваемият ищец оспорва въззивната жалба, като поддържа, че решението е допустимо и правилно, моли въззивния съд да потвърди обжалвания акт. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно. Процесното решение е допустимо.

Предмет на предявения иск /съобразно изложените в исковата молба твърдения, както и тези в уточнителните молби/ е реална част, заключена между западната граница на имот с идентификатор *** и източната граница на имот с идентификатор ***, по цялото протежение на границата, с площ около 25 кв.м. Според ищеца тя е част от собствения му имот с идентификатор ***, но поради допусната в грешка е неправилно заснета в кадастралната карта като част от собствения на ответниците имот с идентификатор ***. Като част от имот с идентификатор *** спорната реална част е отразена и на скицата, към която ищецът препраща в исковата си молба /л. 37 СРС/. Именно и поради това в исковата молба като западна граница на имота е посочена „останалата част“ от имот с идентификатор ***. В решението съдът е стигнал до извод, че процесната реална част принадлежи към имот с идентификатор *** и поради това в решението като западна 3 граница е посочен имот с идентификатор ***, а като източна – „останалата част от“ имот с идентификатор ***. С решението съдът не се е произнесъл по правото на собственост върху друг имот, а е индивидуализирал спорната реална част съобразно установените факти. В съответствие с утвърдената съдебна практика съдът е препратил към заключението на СТЕ - скица, като е посочил в кои точки е заключена границата между имотите, а не тази по представената от ищеца скица проект.

Не е от значение за допустимостта на иска и на решението дали претендираната от ищците имотна граница по скицата проект и имотната граница, посочена в решението, са идентични. Предмет на делото е именно установяване на мястото на имотната граница между двата процесни имота, което обуславя наличието на право на собственост върху спорната реална част. Имот с идентификатор *** е улицата, с която граничат на север и двата процесни имота, в това число и спорната реална част /видно от посочената скица/, а и неточност при посочване на границите на имота не води до недопустимост на решението, а до наличие на очевидна фактическа грешка.

Според постоянната и непротиворечива съдебна практика /решение № 92/04.07.2018 г. по гр.д.№ 3321/2017 г. ВКС, 1 ГО/ „искът с правно основание чл. 54, ал. 2 от Закона за кадастъра и имотния регистър /ЗКИР/ по своя характер е установителен иск за собственост на реална част от имот, за която се твърди, че грешно е заснета в границите на имота на ответника /грешка в кадастралната карта/ или че въобще не е заснета като самостоятелен имот /непълнота на кадастралната карта/. Като установителен иск, условие за неговата допустимост е наличието на правен интерес на ищеца за предявяване на този иск. Такъв е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на част от имот, който е заснет в кадастралната карта в границите на имота на ответника и ответникът оспорва претендираното от ищеца право върху тази част от имота, поради което не може да се проведе процедурата по чл. 54, ал.

1 ЗКИР за поправяне на грешката в кадастралната карта по административен ред, без предварителното разрешаване на спора за собственост по съдебен ред“. Посочените предпоставки за допустимостта на иска в случая са налице – щом ответникът е възразил по исканото изменение на кадастралната карта, то ирелевантно за допустимостта на иска е дали го признава. Признанието на иска /при наличие на такова възражение/ е предпоставка за неговата 4 основателност, а не пречка за предявяването му. Отделно, с оглед изложените от ответника факти, липса на спор има единствено относно наличието на грешка в кадастралната карта, но не и относно въпроса къде точно е границата между двата процесни имота, каква част от спорната реална част е собственост на ищеца и каква на ответниците.

Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите, изложени в него, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Противно на довода на въззивниците, районният съд е изследвал правните сделки с които и двете страни се легитимират като собственици на процесните съседни имоти.

Първият въпрос, на който следва да се даде отговор, е дали за местността, в която се намират процесните имоти, са действали дворищнорегулационни планове, а следващите - къде се е намирала границата между двата спорни имота по тези дворищно-регулационни планове и дали някой от тях е предвиждал придаване по регулация на част от парцела на ищеца към парцела на ответниците или обратното.

От представените документи за собственост и приложение № 1 към допълнителното заключение на СТЕ /л. 196 СРС/ се установява, че до 1910 г.

Г.П.М. е бил собственик на имота на ищеца, който е бил с № 45, а И.С.С. е бил собственик на имота на ответниците с № 42, както и че двата имота се намират в кв. 36, Драгалевци. Със заповед № 328/04.04.1910 г. е приет дворищно-регулационен план на кв. 36. Видно от този план в кадастралната основа на регулираните имоти са и имот № 45 /на Г.П.М., а сега на ищеца/, и имот № 42 /на а И.С.С., сега на ответниците/. Парцел IX е отреден за имот № 42, като в този парцел се включват имоти с пл. № 42,43,45,46 – т.е. към този парцел IX е предвидено придаване по регулация на части от имотите с посочените номера. извън имотните граници на урегулирания имот. Парцел Х е отреден за имот 45, като към този парцел се придава по регулация и част от имот № 43. Парцел IX граничи на изток с парцел Х, а парцел Х граничи на запад с парцел IX. В този план няма нанесени сгради и в двата имота.

Посоченият от жалбоподателя план от 1930 г. /в молба на л. 14 СГС/ урежда улична, а не дворищна регулация, поради което и не е относим към 5 процесния случай.

Следващият дворищно-регулационен план е одобрен със заповеди № 4779 и 4780/01.09.1951 г., което се установява от допълнителното заключение на СТЕ и приложение № 2 към него /л. 197 СРС/. В него имотът на ищеца е отразен като парцел XIII-3, а този на ответника, като IX-2, и двата от кв. 36. В кадастралната основа на този план в имота на ищеца са нанесени две сгради – масивна жилищна сграда, която съществува и към момента, и паянтова плевня, която не съществува в момента. В имота на ответниците са нанесени две сгради и навес – масивна жилищна сграда и масивен обор. Според вещото лице от местоположението, формата и размера на масивния обор следва, че сградата не е идентична със съществуващата на място сграда в имота на ответниците. Между отразената в този план /от 1951 г./ сграда и оградата има разстояние, но тя е по-малка и се намира западно от новата сграда. В обясненията си /л. 213 стр. 2 СРС/ вещото лице пояснява, че находящата се в имота на ищеца сграда – тази не с правоъгълна форма, която е разположена не по лицето на имота, е нанесена в кадастралната основа на плана от 1951 г., като поради това е много стабилен ориентир за местоположението на границата. Обратно – сградата в имота на ответника, която е била в близост до спорната граница в кадастралната основа на плана от 1951 г., в момента на съществува. Построена е нова, стената на която минава точно по границата между двата имота.