Решение № 233 от 19.06.2019, Окръжен съд - Хасково

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№ 233 19.06.2019 година гр. Хасково

В ИМЕТО

НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН

СЪД ХАСКОВО гражданско отделение, трети въззивен състав на …….…двадесет и втори май……… две хиляди и деветнадесета година в публично съдебно заседание в следния състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ : АННА ПЕТКОВА

ЙОНКО ГЕОРГИЕВ

С участието на секретаря…….Р.Р……………………..…………………….

И прокурора ………………………………………………………………..…… като разгледа докладваното от ….съдия Петкова…..……..………………….

Въззивно гражданско дело ………….№ 239 по описа за 2019 година…..…, За да се произнесе взе предвид следното:

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 55/25.01.2019 година, постановено по гр.д. № 1485/2018 година по описа на РС-Хасково, районният съд е отхвърлил предявения от Г.Д.И., ЕГН ********** и Х.Х.Н., ЕГН **********,*** против Д.И.Д.,***, О.Д.М., ЕГН **********,***, Н.Д.Д., ЕГН **********,*** и Т.Ж.Д., ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл. 79 ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на Д.И.Д., О.Д.М., Н.Д.Д. и Т.Ж.Д., че Г.Д.И. и Х.Х.Н., на основание давностно владение са собственици при равни квоти на жилище, представляващо самостоятелен обект в сграда с площ 47.28 кв.м., с предназначение: Жилище, апартамент, намиращ се на втори етаж на сграда с идентификатор *** по КК на гр.Хасково, с адрес – гр.***, който самостоятелен обект в сграда е обособен във второто ниво на заснетия в КК на гр.Хасково СОС *** с площ 40.78 кв.м., с предназначение: Жилище, апартамент, брой нива на обекта: 2.

Съобразно изхода от делото са възложени деловодните разноски.

Недоволни от така постановеното решение са останали Г.Д.И. и Х.Х.Н., които го обжалват чрез упълномощения си адвокат Т.В. от ХАК. Правят се доводи за допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост. Въззивниците считат, че районният съд цялостно е изяснил фактическата обстановка по делото, но е стигнал до необосновани и незаконосъбразни изводи за недоказаност на иска. Освен това, не били изложени мотиви относно част от спорните обстоятелства по делото, с което било допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Така, съдът не бил отговорил – отговаря ли построената сграда на одобрения архитектурен проект, а заснетите в КК обекти – отговарят ли на фактически обособените. Отговор на този въпрос бил от решаващо значение за един от главните спорни въпроси – съставлява ли процесният имот самостоятелен обект на собственост. Въззивниците настояват, че отговорът на този въпрос е положителен, тъй като сградата не била изпълнена според първоначалния проект, като помещенията на втория етаж имали необходимата самостоятелност за отделни жилища, а не части от мезонети на първия и третия етажи. Освен това, и до настоящия момент сградата не била въведена в експлоатация и документално съществувала в груб строеж. Това давало възможност за отразяване на извършеното преустройство така, че спорното жилище на втория етаж да бъде заснето като самостоятелен обект на собственост, отделен от жилището на първия етаж. На следващо място, според въззивниците, районният съд не бил отговорил на друг релевантен въпрос по делото – кой и с какви средства бил строил сградата. Отговорът на този въпрос имал значение за установяване началния момент на течение на придобивната давност. Така, по делото било установено безспорно, че ответницата Г.И. и баща ѝ участвали в строежа с лични средства и труд, след което Г.И. живеела на първия етаж на сградата. Това обяснявало извършеното през 2005 година преустройство на втория етаж и правило възможно – владението им с намерение да своят да започне именно от тогава. Въззивниците настояват, че съдът не е дооценил събраните по делото гласни доказателства, установяващи според тях, извършеното през 2005 година преустройство, началото на владението на жилището на втория етаж, както и това, че това владение било трайно, несмущавано и непрекъсвано до 2015 година. Въззивниците считат, че РС превратно е тълкувал постигнатото между бащата на Г.И. – Д.Д. и О.Д. споразумение при развода, както и факта на декларирането на правото на собственост от ответниците

М. и Д.. Въззивниците правят искане за отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново такова, с което предявеният от тях иск да бъде уважен. Претендират деловодни разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемите Н.Д.Д. и О.Д.М., чрез пълномощника си адв.

Д. от ХАК, подават отговор на въззивната жалба.

Заемат становище за правилност – обоснованост и законосъобразност на атакувания съдебен акт. Настояват, че не е налице годен обект на собственост, а само част от мезонетно жилище. Поради това придобиването на правото на собственост върху тази част, в това число по давност, било невъзможно. Освен това, ищците никога не били владяли това помещение. Те били допуснати там да го ползват, с цел оказване на помощ на член на семейството (на Г.И.). С тези и останалите доводи, изложени в отговора, въззиваемите молят за оставяне въззивната жалба без уважение и за потвърждаване на обжалваното решение. Претендират деловодни разноски за въззивната инстанция.

Въззиваемите

Д.И.Д. и Т.Ж.Д. не подават отговори и не вземат становище във въззивната инстанция.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите и исканията на страните, констатира следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът е правилно е квалифициран като такъв за установяване правото на собственост, придобито на основание десетгодишно давностно владение, а произнасянето на РС-Хасково съответства на заявената за разглеждане претенция.

При разглеждането на делото първоинстанционният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Съдът обосновано е отговорил на всички направени от ответниците възражения. Обсъдил е в съвкупност събраните по делото доказателства и не е допуснал сочените от въззивника нарушения. Въз основа на тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявеният установителен иск за собственост е неоснователен и недоказан, поради което правилно го е отхвърлил. Изложените от първоинстанционният съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК се споделят от настоящата инстанция. Възприема се и изложената от ХРС фактическа обстановка, поради което ХОС се придържа към нея. В настоящата инстанция не са представени нови доказателства, които да дават основание да се направи извод, различен от направения от решаващия съд.

Делото е образувано по предявени от Г.Д.И. и Х.Х.Н. субективно съединени искове с правно основание чл. 124 ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ал. 1 от ЗС. С исковата си молба ищците са заявили, че двамата, живеейки на семейни начала във фактическо съпружеско съжителство, придобили по ½ идеални части от жилище, представляващо самостоятелен обект в западната част на втори етаж от процесната жилищна сграда. Заявили са оригинерен придобивен способ и срок на придобивната давност, започнал да тече през 2005 година и изтекъл през 2015 година.

Затвърдили, че през 2005 година със свои средства преустроили процесното помещение, така че то да стане годно за самостоятелно жилище – отделили го с врата от останалата част от втория етаж, изградили санитарен възел и извършили всички други довършителни работи (дотогава вторият етаж бил изпълнен до фаза груб строеж).

Ответниците Н.Д.Д. и О.Д.М. са оспорили исковете с доводи за недопустимост и неоснователност.

Възраженията им са в две основни насоки: твърдят, че процесното помещение няма статут на самостоятелен обект на собственост и така не е годен да бъде придобит, отделно от другите части на мезонетното жилище, по твърдения от ищците способ. Второто твърдение е в смисъл, че Г.И., като дъщеря на бившия съпруг на О.М. (преди развода Д.), била допусната да обитава процесното помещение в израз на подкрепа към член на семейството. Същото се отнасяло и за фактическия ѝ съпруг Х.Н.. В нито един момент от това ползване, то не било преминало във владение, така че ищците не били придобили претендираното право по силата на чл. 79 ал. 1 ЗС.

Ответникът Д.И.Д. е заявил в писмено становище, че не оспорва предявения иск и е поискал уважаването му.

Изложил е доводи в смисъл, че дъщеря му Г.И. също се явява собственик в идеални части на цялата построена сграда, тъй като при строежа ѝ през 1983 година били вложени нейни лични парични средства. При строежа проектът не бил реализиран, тъй като не било изградено вътрешно стълбище, осигуряващо достъп до вторите нива на мезонетните жилища, находящи се на втория етаж. Ищцата и партньорът ѝ, с негово и на О.М. съгласие, преустроили помещението на втория етаж и от 2005 година започнали да го владеят неоспорвано. През 2014 година бракът му с О.М. бил прекратен и било висящо дело за делба на цялата сграда.

Ответникът Т.Ж.Д. е оспорил иска, като е заявил, че се присъединява към правните и фактическите твърдения на ответниците М. и Д..

Съдът приема за безспорно установено следното: спорното помещение се намира в сграда, построена въз основа на разрешение за строеж № 579/07.09.1983 година, издадено на името на Н.Д.Д. и О.Д.И.. В исковата си молба ищците са затвърдили, че сградата е построена върху имот, собственост на родителите на сестрите Н.Д. и О.Д.М., както и че по силата на сключените граждански бракове към момента на строежа – 1983 година, цялата построена сграда станала собственост на О.М. и съпруга ѝ Д.Д., както и Н.Д. и съпруга ѝ Ж.Д. (починал през 2011 година, баща на ответника Т.Ж.Д.), при равни квоти. Районният съд не се е занимавал с проверка на тези твърдения, като ХОС също не намира основание за това. Спорът по това дело е концетриран около въпроса – дали ищците са придобили претендираното от тях право, а не правата на ответниците, респективно праводателите им.

Още тук следва да се отбележи, че съдът намира за недоказано твърдението на въззивниците за това, че и Г.И., която е дъщеря на Д.Д. от първия му брак, поради участие в строежа с лични средства е придобила правото на собственост, респективно някаква идеална част от цялата сграда. На първо място, това твърдение не е въведено като самостоятелно основание за придобиване правото на собственост, при предявяване на иска. Единственият посочен от ищците в ИМ придобивен способ е оригинерен такъв, на основание чл. 79 ал. 1 ЗС. Не е допустимо с инцидентни твърдения в хода на делото да се въведе ново основание за придобиване правото на собственост, защото това на практика би представлявало предявяване на съвършено нов иск. Още повече, че в случая ищците се опитват да прокарат тезата за принос на Г.И. при строежа на сградата едва във въззивната инстанция. Твърдението е и недоказано. Признанието на ответника Д.Д. в писменото му становище, дори и разгледано в съвкупност с показанията на св. Х., са напълно недостатъчни за да се приеме, че при строежа са били вложени парични средства от спестяванията на Г.И.. Тук съдът отчита факта, че ответникът Д.Д. е баща на ищцата, а св. Х.е нейна леля, т.е. и двамата са заинтересовани да подпомогнат тезата на Г.И..

А предвид делбеното дело, за което има данни по делото и е известно служебно и на съда, интересите между О.М. и бившия ѝ съпруг Д.Д. са противоречиви.

ХОС счита, че въпросът за това – дали процесната сграда е била изпълнена в съответствие с одобрения архитектурен проект, няма решаващо значение за спора. От заключението на в.л. М. става ясно, че по архитектурен проект са предвидени две самостоятелни жилища-мезонети, всяко от тях на две нива: едно жилище, представляващо целия първи етаж плюс западната част от целия втори етаж и второ жилище, включващо целия трети етаж плюс част от втори етаж. Така те са били и заснети в кадастралната карта, но на място в.л. е установило, че при строежа не са били изградени връзки (със стълба) между първия етаж и съответната част на втория етаж, както и между третия етаж и съответната част от втория. Входът за втория етаж се осъществявал от общото стълбище, което не било предвидено по проект, а вратата била отворена допълнително. Обитаваната от ищците част съдържала антре (веднага след входната врата от общото стълбище), една стая в северозападната част на етажа с тераса на югозападната фасада, остъклена тераса на северозападната фасада (ползвана като кухненски бокс с мивка) и санитарния възел. При тези констатации на вещото лице, изводът на съда е, че действително при строежа на сградата е допуснато отклонение от архитектурния проект. Но това не дава основание да се приеме, че процесното помещение, в резултат на преустрояване, е добило статута на самостоятелен обект, годен в този си вид да бъде предмет на правото на собственост. Към заключението на вещото лице е приложена скица, от която следва, че т.нар.