Определение № 935 от 02.05.2023, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 935 гр. София, 02.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20228002104672 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 6444/19.08.2022 г., подадена от Д. И. Т., Е. Н. Т., Н. Р. Х. и П. Х. Х. , чрез процесуалния представител адв.

Р. Т. от САК, срещу решение № 102 от 22.06.2022 г. по в. гр. д. № 110/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, І граждански състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение решение № 260230/23.12.2021 г. по гр. д. № 515/2020 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд и е отхвърлен предявеният от касаторите срещу Кооперация „Кооперативен съюз Пазарджик“, гр. Пазарджик, иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици, на основание давностно владение в продължение на повече от 10 години на недвижим имот: двуетажна сграда с идентификатор ...... със застроена площ от 72 кв. м. и предназначение: „друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, находяща се в североизточния ъгъл на ПИ с идентификатор ......по КККР на гр. Велинград. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и 1 постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за собственост бъде уважен със законните последици, евентуално - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустимо ли е при тълкуване действителната обща воля на страните да се разглеждат не само писмените уговорки в договора, но и поведението на страните по време на изпълнението на договора, вкл. как са изпълнявани задълженията по него след сключването му или договорът се тълкува само на база вписаните в него уговорки”. Според касаторите произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 147/06.11.2020 г. по гр. д. № 3283/2019 г. на ВКС, I I I г.о.; решение № 85/24.07.2015 г. по гр. д. № 1207/2014 г. на ВКС, I I I г.о. и решение № 37/23.04.2021 г. по гр. д. № 3033/2018 г. на ВКС, I т.о. Поддържат, че съгласно константната съдебна практика, съдът при преценката на облигационните отношения между страните е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии като действителната воля на страните следва да бъде изведена както от писмените уговорки в договора, така и от поведението на страните преди и след сключването му и при изясняване действителната обща воля на страните съдът може да изследва и това как са изпълнявани задълженията по споразумението след сключването му. Считат, че въззивният съд не е извършил преценка на действителната обща воля на страните относно това каква сграда е следвало да бъде построена, съответно каква сграда е построена в действителност, и дали намеренията на ищците относно действително построената сграда са били да я държат съобразно договора, а именно: безвъзмездно за срок от пет години, след което - срещу заплащане на наемна цена. Поддържат, че поведението на ответника след сключването на договора налага извода, че процесната сграда не е построена по договора от 17.02.2004 г., а представлява различна постройка, която е закупена от трето лице. Поддържа, че ако страна по договора го изпълнява в съответствие с тезата на отсрещната страна за неговото съдържание, това й поведение е преценимо към установяване на действителната обща воля. Твърдят, че сключвайки договор за покупко2 продажба на процесния имот, ответникът е извършил извънсъдебно признаване на обстоятелството, че не е носител на право на собственост върху предмета на сделката. Поддържат, че след като ответникът със собственото си поведение след сключването на договора по същество отрича наличието на облигационно отношение, свързано с процесната постройка, следва да се приеме, че действителната воля на страните по договора не се е отнасяла до нея, а до различна постройка с временен характер, чието изграждане не е извършено.

2 . „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях ”. Поддържат, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с практиката на ВКС - решение № 39/30.06.2022 г. по т.д. № 56/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV г.о. Твърдят, че намерението на ищците П. Х. и Д. Т. е било не да построят и ползват по договора сграда, представляваща основно застрояване, а временна постройка на значително по-ниска стойност като към момента на сключване на договора застроителният план е предвиждал изграждане на временна постройка и липсва изявление, че предстои застроителният план да бъде променен. Сочат, че този извод се налага и от поведението на ответника след сключване на договора. Поддържат, че въззивната инстанция не е обсъдила така наведените доводи на ищците и доказателствата, събрани в подкрепа на техните твърдения, както и не е допуснато събирането на допълнителни доказателства по делото, а именно две експертизи - допълнителна задача на техническата експертиза, както и съдебно - счетоводна експертиза, които да констатират наличието на съществени разлики между стойността на уговорената по договора сграда и действително построеното от ищците, както и да дадат заключение на какво основание и на каква счетоводна стойност е заведена сградата в счетоводството на ответника, поради което решението е постановено при непълнота на доказателствения материал.

3 . „В какво се изразява задължението на съда да обсъди събраните доказателства и да се произнесе по твърдение за придобиване на имота на основание давностно владение“. Поддържат, че произнасянето на въззивния съд по въпроса е в противоречие с практиката на ВКС - решение № 87/02.07.2013 г. по гр.д. № 829/2012 г . на ВКС, I г.о. Твърдят, че в 3 обжалваното решение не са изложени мотиви относно фактическата власт върху недвижимия имот, упражнявана непрекъснато и необезпокоявано от ищците Е. Т. и Н. Х., които са упражнявали непрекъсната фактическа власт върху имота на самостоятелно основание: построяването на сградата с техни и на съпрузите им средства, както и завладяването на сградата след приключване на строежа. Подържат, че проверката за законосъобразност и обоснованост на съдебния акт е невъзможна, тъй като съдът изцяло е пропуснал да обсъди правното положение на Е. Т. и Н. Х., както и тяхното отношение към имота.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Кооперация „Кооперативен съюз - Пазарджик“, гр.

Пазарджик, чрез процесуалния си представител адвокат И. Б. -ПАК, изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба.

Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците Д. И. Т., Е. Н. Т., Н. Р. Х. и П. Х. Х. са предявили иск за признаване за установено по отношение на Кооперация „Кооперативен съюз - Пазарджик“, че са собственици, на основание давностно владение в продължение на повече от 10 години (от момента на построяване на сградата през октомври 2004 г. до 2014 г.), на недвижим имот: двуетажна сграда с идентификатор *** със застроена площ от 72 кв. м. и предназначение: „друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, находяща се в североизточния ъгъл на ПИ с 4 идентификатор ...... по КККР на гр. Велинград. Установено е, че Д. И. Т. и Е.

Н. Т. са съпрузи и Н. Р. Х. и П. Х. Х. са съпрузи; те са построили процесната сграда, която е завършена през октомври 2004 г.; сградата е построена върху терен, който е собствен на ответника; ищците упражняват фактическата власт върху сградата. Посочено е, че в исковата молба изрично се твърди, че процесната сграда е изградена на основание одобрения към септември 2004 г. нов ПУП, съобразно който в незастроената източна страна на имота, собствен на ответника, е предвидено построяването на основни сгради, представляващи самостоятелни обекти. Прието е от заключението на техническата експертиза, че за това застрояване е била издадена виза от 06.04.2004 г. от Главния архитект на община Велинград, строителните книжа са били одобрени на 08.07.2004 г., като те са общи - няма отделни строителни книжа за отделните сгради. Констатирано е, че ищецът Х. е заявил в съдебно заседание на 02.03.2021 г., че ищците са заплатили на строителя на останалите обекти съответната част от проектирането. Посочено е, че съгласно разрешение на строеж № 156/08.07.2004 г. на ответника е разрешено изграждането на сгради, включително и на процесния обект, а съгласно разрешение № 63от 26.09.2005 г. за въвеждане в експлоатация на строеж на тази дата са въведени в експлоатация построените сгради, включително и процесния обект.

Посочено е, че с отговора на исковата молба на 08.09.2020 г. е представен протокол за съвместно приемане на построена сграда от 26.09.2005 г., който носи подписите на представител на ответника и на ищците Х. и Т.. В първото съдебно заседание ищец Т. изрично е заявил, че не оспорва, че е подписал протокола, а Х. е поискал представяне на оригинал, който е представен от ответника в съдебно заседание на 06.04.2021 г. Х. е заявил, че се е подписал „на коляно“ и подписът му е „разкривен.“, но нито един от ищците не е оспорил изрично автентичността на представения протокол. Изложени са мотиви, че същият представлява частен диспозитивен документ и съгласно чл. 180 ГПК, съставлява доказателство, че изявленията, които се съдържат в него, са направени от подписалите го лица. Посочено е, че в текста на протокола се говори, че Х. и Т. са „ползватели - наематели“ и страните приемат построената от тях сграда, съобразно договор от 17.02.2004 г., както и че сградата е изключителна собственост на „собственика наемодател“, а от датата на подписването на протокола започва да тече пет 5 годишен срок за ползването на сградата от „ползватели - наематели“. Прието е, че при тези изявления на Х. и Т., няма как да бъде направен извод, че те се считат за владелци на сградата и своят същата.

Посочено е, че представените договори за наем от 2017 г. и от 2019 г. също не съставляват доказателства за тяхното владение за периода 2004 г. 2014 г., тъй като не само владелци могат да сключват договори за наем.

Същото е прието и по отношение на представените договори за застраховка със застрахован П. Х. за обект „офис адвокатска кантора в гр. Велинград, ул.

„Хан Аспарух № 1“ за 2006 г. - 2007 г., за 2021 г. - 2022 г., за 2020 г. - 2021 г., за 2019 г. - 2020 г., за 2018 г. - 2019 г. и за 2017 г. - 2018 г., които не съставляват самостоятелно годно доказателство за владение върху недвижим имот, тъй като договор за имуществена застраховка може да сключва не само собственик, но и носител на право на ползване, както и всеки държател.

При така установената фактическа обстановка е формиран решаващ правен извод, че не е осъществено пълно и главно доказване на обстоятелството, че ищците са владели процесния имот от 2004 г. и до настоящия момент, поради което не са станали негови собственици на основание давностно владение и предявеният установителен иск за собственост е отхвърлен.