Определение № 484 от 14.08.2026, Апелативен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 484 гр. *****, 14.08.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – *****, III СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги Йовчев

Членове:

Николина П. Дамянова

Даниела Ил. Писарова като разгледа докладваното от Даниела Ил. Писарова Въззивно търговско дело № 20263001000367 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е по реда на чл. 267 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Н. Й. Н., чрез адв.Св.Н. от ВАК, срещу решение №66/13.05.2026г., постановено по ТД №98/2025г. на ОС -Добрич, с което съдът приема за установено в отношенията между страните, че въззивникът Н. Н., от гр.******, дължи на „БАНКА ДСК“АД, ЕИК 121830616 вземания, за които е издадена Заповед №462/31.12.2024г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ЧГД №848/2024г. по описа на Районен съд – ******, формирано от следните суми: 20 325.80 евро /двадесет хиляди триста двадесет и пет евро и осемдесет цента/ – главница по Договор за кредит за текущо потребление от 28.03.2024г., ведно със законната лихва за периода от 30.12.2024г. до окончателно изплащане на вземането, 1046.85 евро /хиляда четиридесет и шест евро и осемдесет и пет цента/– договорна лихва за периода от 25.05.2024г. до 18.12.2024г.; 24.66 евро /двадесет и четири евро и шестдесет и шест цента/- мораторна лихва за периода от 25.05.2024г. до 18.12.2024г., 61.56 евро /шестдесет и едно евро и петдесет и шест цента/ – законна лихва за периода от 19.12.2024г. до 26.12.2024г.; 81.81 евро /осемдесет и едно евро и осемдесет и един цента/ – заемни такси.

С въззивната жалба въззивникът излага, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно в цялост. Твърди се неизясненост на делото от фактическа страна, довело до необосновани фактически изводи, а оттам и до неправилност на постановения акт.

Твърди се, че крайните изводи на съда са в противоречие с практиката както на ВКС, така и на националните съдилища, а освен това и в противоречие с част от постановките на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС относно заповедното производство. Съдът не се е произнесъл изцяло по направените от ответника възражения, което е довело до неправилно 1 изчисление на главницата и акцесорните претенции по договора за кредит. Твърди се допуснато от съда съществено процесуално нарушение като не е допуснал служебно или по искане на страната, техническа експертиза за проверка размера на шрифта на договора, погасителния план към него, застрахователния договор, общите условия и останалите приложения, подписани от потребителя – за съответствието им с изискването за действителност на договора за потребителски кредит да е изписан на шрифт не по-малък от 12. В тази връзка се твърди и допуснато от съда противоречие на стр.4 и частта, в която са формулирани правните изводи по спора, относно размера на ползвания шрифт по договора.

Съдът допуснал и следващо процесуално нарушение като отказал допускането на графологическа експертиза за установяване дали договорът е подписан на всяка страница от потребителя Н. Н.; за задължаване на банката да представи извлечение от банковата сметка на кредитополучателя съгласно чл.366 ГПК. Не е извършен обстоен анализ за неравноправни клаузи в договора за кредит и Общите условия към него. Въвеждат се доводи във връзка с неравноправността на клаузите от чл.8 до чл.10 от договора както и свързаните с уговорения променлив лихвен процент по договора. Излага се, че съдът неправилно е кредитирал изцяло заключението на вещото лице, вкл. в частта за събраните адм.такси в размер на 350 лева. Твърди се, че клаузата на чл.19.1.1 от договора е в противоречие с чл.10а, ал.2 от ЗПК, тъй като е изцяло свързана с усвояването на кредита, т.е. свързана с професионалната насоченост и дейността на банката по кредитиране. Като довод в тази връзка се посочва съдържанието на клаузата на чл.16,ал.1 от ЗПК, която предпоставя събирането на информация за кредитоспособността на потребителя в преддоговорните отношения. Твърди се, че начисляването на такси в тежест на потребителя, прехвърля недопустимо това задължение на банката -кредитодател върху по-слабата страна в правоотношението. /цит. практика на Адм.съд/ Твърди се, че установяването на неравноправни клаузи има пряко отношение към основателността на претенциите. Посочва се също, че е уговарянето на променливия лихвен процент /чл.8 от договора/ е в противоречие с ЗПК, който не допуска промяна на фиксираната надбавка за времето на действие на договора, т.е. тази надбавка не следва да бъде поставяна под никакви други условия – съгласно т.9 от договора. В жалбата си въззивникът цитира относима към служебното произнасяне на съда относно неравноправността на клаузи от договора, на практиката на СЕС.

Твърди се, че договорът за кредит е недействителен и на основание чл.22 ЗПК вр.чл.11, т.10 и чл.23 от ЗПК. Твърди се, че в процесния договор за кредит липсва информация относно ГПР към момента на сключване на договора, която информация е изключително важна за потребителя при преценка икономическия ефект от договора. Установената недействителност на съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в чл.22 ЗПК, в частност на посочените ГЛП и ГПР съгласно чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, се приравнява на неговата липса, поради което и води до нищожност на целия договор. Същите последици има и неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора. ГПР в случая не е точно посочен, тъй като в него не са били включени застрахователните премии по чл.20 от договора. Твърди 2 се, че застрахователните клаузи не са индивидуално уговаряни. Освен посоченото, въззивникът поддържа неоснователност и на претенцията за разноските за заемни такси, заплатени за обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Твърди, че вземането за 81.81 евро не може да бъде възложена в тежест на кредитополучателя нито да бъде включена като задължение по кредита, тъй като начина на уведомяване на длъжника за обявяване предсрочната изискуемост, дали и как ще бъде упражнено това преобразуващо право, зависи изцяло от волята на банката – кредитодател, съотв. не може да бъде възлагано в тежест на потребителя.

Отделно от изложеното, въззивникът твърди, че обжалваното решение е неправилно, тъй като съдът не е съобразил установените от вещото лице плащания след подаване на заявлението по чл.417 ГПК в размер общо на 8 354.98 лева, които са променили размера на дължимата главница. Това обстоятелство изобщо не е било преценявано от съда в контекста на т.9 от ТР №4/2024г. Претендира се отмяна на решението и вместо това отхвърляне на иска с правно основание чл.422 ГПК.

С определение №313/15.06.2026г. първоинстанционният съд е освободил ответника Н.

Н. от заплащане на държавна такса за въззивното производство на основание чл.83, ал.2 ГПК.

В срока за отговор е постъпило писмено становище на насрещната страна БАНКА ДСК АД, представлявана от ст.ю.к.Т. Х.-Т., за неоснователност на жалбата. Страната се позавава на преклузия по отношение на заявените като несъбрани доказателствени средства – СГЕ и СКЕ /по отношение подписа на потребителя и размера на шрифта на договора за кредит/ Твърди се като ирелевантно и искането за представяне на справка по чл.366 ГПК от страна на банката, вкл. преклудирано и неотносимо искането за ССЕ. Твърди се, че аргументите за недължимост на заемните такси не кореспондира с обстоятелствата по делото.

Кредитополучателят има задължение да изпълнява задълженията си съобразно уговорените погасителни вноски. Релевират се доводи, че уведомяването на кредитополучателя за обявената от банката предсрочна изискуемост представлява разход, който следва да бъде понесен от потребителя именно защото е предпоставен от негово виновно поведение. Въз основа на изложеното, ищецът моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, вкл. направените с нея доказателствени искания.

Съдът при преценка допустимостта на производството констатира допустимостта на въззивната жалба и редовното й администриране от първоинстанционния съд: жалбата е депозирана от надлежна страна, в преклузивния срок, при интерес от обжалване и при редовно учредена представителна власт за пълномощниците.

С жалбата са направени оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане на доказателствени искания на ответника, а именно: съдебнокомпютърна експертиза за установяване размера на шрифта на договора, съдебнографологическа експертиза за подписа на кредитополучателя в договора и погасителния план, изискването на справка от ищеца по чл.366 ГПК. Не е правено искане за допълнителна 3

Съдебно-счетоводна експертиза, становище по каквото док.искане се съдържа в отговора на въззивната жалба.

Съдът намира, че не са налице обстоятелства, за които на страните не са дадени указания относно разпределение на доказателствената тежест по спора. Същевременно, доколкото предмет на спора е преценка за неравноправността/недействителността на договора за кредит и клаузи от същия, въззивният състав намира, че за него възниква и служебно задължение, на основание чл.7, ал.3, чл.195, чл.266, ал.3 ГПК, да събере техническа експертиза за обследване размера на използвания при изписване на договора за кредит, погасителния план и ОУ към него, компютърен шрифт. По този въпрос е формирана и трайна практика на ВКС, в която се приема, че при нарушаване изискването на чл.10 ЗПК относно шрифта, договорът за кредит е недействителен съгласно чл.22 от ЗПК като потребителят връща само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи - в този смисъл решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ІV г. о., решение № 50206/25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г. на ІІІ г. о., решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д.

№ 1023/2020 г. на І т. о. и решение № 50162/10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г. на ІІ т.о. С Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити се предвижда (съображение 9 от преамбюла), че за държавите – членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни национални норми, само доколкото съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Според същата Директива, договорите за потребителски кредит следва да се изготвят на хартиен или друг траен носител, като националните правила уреждат действителността на сключването на договорите за кредит. С Определение на Съда на Европейския съюз по дело С-535/2020 е дадено тълкуване в смисъл, че чл.10, пар.2 и чл.22, пар.1 от Директива 2008/48/ЕО допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Изводът, който се налага е, че въведеното в чл.10 ЗПК изискване за размер на шрифта, както и последицата при неспазването му – недействителност на договора, съответстват на правото на Европейския съюз. При наличие на спор относно използвания шрифт на договора за кредит, който спор е пренесен и пред въззивния съд, установяването на същия следва да се извърши посредством техническа експертиза. /в този см. Решение № 151 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1428/2025 г., II т. о., ТК/ Въз основа на изложеното, съдът намира, че следва да бъде допусната Съдебно-техническа/компютърна/ експертиза, по която вещото лице, след запознаване с оригиналите на договора за кредит /приложен по делото/, погасителния план към него и Общите условия, ведно с цялата останала договорна информация /приложения към договора/, да посочи размера на ползвания шрифт.

Възможните конверсии при изготвяне на договора на електронен носител и при отпечатването му хартия не следва да се преценява като обстоятелство, дерогиращо изискването за размер на шрифта не по-малък от 12 съгл. чл.10 от ЗПК. Поради това, преценката за размера на шрифта на процесния договор, представен в оригинал по делото, сключен на хартиен носител, следва да се извърши върху хартиения документ, без математическо закръгляне на резултата от измерването, като вещото лице даде становище 4 относно всеки един документ, формиращ в цялост кредитното правоотношение – договора, ОУ, погасителния план и др. приложения.