Решение № 6288 от 20.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6288 гр. София, 20.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100503790 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 1652/30.01.2024 г., постановено по гр.д. № 48284/2023 г. по описа на СРС, 167 състав, са уважени обективно и субективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл.

422, ал. 1 вр. чл.415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците А. Д.

Д., ЕГН **********, К. Д. Д., ЕГН **********, и К. К. Я., ЕГН **********, дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „********, аб.

№ ********, суми, както следва:

1. За А. Д. Д. и К. Д. Д.: по 333,36 лв., представляващи по 1/6 част от главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането; по 35,37 лв., представляващи по 1/6 част от мораторна лихва за периода от 14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;

1 по 12,41 лв., представляващи по 1/6 част от цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;

2. За К. К. Я.:

1333,46 лв., представляващи 4/6 части от главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;

141,47 лв., представляващи 4/6 части от мораторна лихва за периода от 14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;

49,67 лв., представляващи 4/6 части от цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането.

За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.06.2023 г. по ч.гр.д. № 25927/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.

С решението са отхвърлени исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.07.2020 г. до 04.05.2023 г. – по 2,37 лв. за А. и К. Д.и и 9,49 лв. за К. Д.а.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. Д. и К. Д. са осъдени да заплатят на ищеца сумата от по 184,08 лв., а К. Д.а е осъдена да заплати на ищеца сумата от 736,32 лв., а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на А.

Д. сумата от 2,47 лв. и на адв. К. П. Г.-Б., с л. № ********, с адрес на упражняване на дейността: гр. София, бул. ********, кантора 315, сумата от 3,28 лв. – на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответниците в първоинстанционното производство – А., К. и К. Д.и.

Въззивниците поддържат, че производството е недопустимо, тъй като от 2 години живеят извън България. Оспорват качеството потребител както на ответниците, така и на наследодателя им. Сумите за дялово разпределение били дължими на ФДР, а не на ответника. Неразгледано било възражението за давност, както и възражението, че сумите за сградна инсталация са недължими, предвид отменената наредба за топлоснабдяването. Молят съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло исковете.

Претендират разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на ищеца.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в уважителната част. В частта, с която част от исковите претенции са отхвърлени, решението е влязло в сила като необжалвано.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно.

По възражението за недопустимост на производството съдът намира следното:

В правната доктрина и в съдебната практика е прието безспорно, че 3 липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, което е налице при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна такава, правят процеса недопустим, а постановеното решение – недопустимо и подлежащо на обезсилване. В този смисъл са Определение № 370/27.06.2018 г. по гр.д. № 350/2018 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 60104/26.11.2021 г. по гр.д. № 272/2021 г. на II Г.О. на ВКС, Решение № 155 от 12.07.2018 г. по т. д. № 2786 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение, Решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 212 / 2011 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

Съдът има служебно задължение да следи за допустимостта на производството през цялата висящност на процеса.

В мотивите към т. 3.б. от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК върховните съдии са посочили, че „В хипотезата на чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК – когато длъжникът няма обичайно местопребиваване или място на дейност в страната, издадената заповед не може да бъде обезсилена от заповедния съд. При връчване на заповедта заповедният съд проверява само дали длъжникът има постоянен адрес или седалище в Република България, но в случай, че такива има и следователно може да се извърши редовно връчване било чрез лице от домашните, било чрез залепване на уведомление, не може да се преценява дали лицето има обичайно местопребиваване или място на дейност в страната. След като е налице редовно от външна страна връчване на заповедта, същата се стабилизира с изтичане на срока за възражение и влиза в сила, като липсата на предпоставката по чл. 411, ал. 2, т. 4 ГПК може да се релевира единствено по пътя на възражението пред въззивния съд“.

В настоящия случай заповедният съд е направил справки за постоянен и настоящ адрес на всеки от ответниците, като от същите е установил, че постоянните и настоящите адреси (с изкл. на настоящия адрес на А. Д.) на ответниците са гр. София, ж.к. „******** – адресът на топлоснабдения имот.

Връчването е извършено на редовно упълномощено от ответниците лице – адв. К. Г., подадено е възражение по чл. 414 ГПК от всеки от тях именно чрез адв. Г., във всяко от които е посочено, че ответниците не живеят в Република 4

България.

Както са посочили върховните съдии в горепосочените мотиви на тълкувателното решение, проверката при връчване на заповедта за изпълнение се изчерпва с това да се установи дали длъжникът има постоянен адрес в Република България, което е сторено. Заповедният съд не може да преценява дали лицето има обичайно местопребиваване на територията на страната. В настоящия случай е налице редовно от външна страна връчване на заповедта, а в развилото се исково производство надлежно упълномощеният процесуален представител на страните е осъществил защитата им по съществото на спора. Процесуално нарушение не е допуснато от заповедния съд, поради което и исковото производство е допустимо.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 30.08.2023 г., уточнена с молба от 26.09.2023 г., с която са предявени обективно и субективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл.415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците А. Д. Д., ЕГН **********, К. Д. Д., ЕГН **********, и К. К. Я., ЕГН **********, дължат на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к.

„********, аб. № ********, суми, както следва:

1. За А. Д. Д. и К. Д. Д.: по 333,36 лв., представляващи по 1/6 част от главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането; по 35,37 лв., представляващи по 1/6 част от мораторна лихва за периода от 14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия; по 12,41 лв., представляващи по 1/6 част от цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането; по 2,37 лв., представляващи по 1/6 част от мораторна лихва за периода от 16.07.2020 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за дялово 5 разпределение;

2. За К. К. Я.:

1333,46 лв., представляващи 4/6 части от главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;

141,47 лв., представляващи 4/6 части от мораторна лихва за периода от 14.09.2021 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за топлинна енергия;

49,67 лв., представляващи 4/6 части от цена на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 15.05.2023 г., до окончателното изплащане на вземането;

9,49 лв., представляващи 4/6 части от мораторна лихва за периода от 16.07.2020 г. до 04.05.2023 г. върху главницата за дялово разпределение.

За сумите е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 01.06.2023 г. по ч.гр.д. № 25927/2023 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.