Решение № 11 от 13.01.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. Пловдив, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Катя Ст. Пенчева

Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно търговско дело № 20235001000506 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Т. М. В. и Й. Я. А. против Решение № 116/ 04.04.2023 г. по т. д. № 274/2022 г. на ОС – С.З., с което са отхвърлени предявените против W. P.V. AG искове за неимуществени от смъртта на Д.Т.В. вследствие ПТП на 22.02.2019 г. съответно за сумата от 136 500 лв. по отношение на Т. М. В. и 98 050 лв. по отношение на Й. Я. А..

В жалбата се прави оплакване за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, като се излагат подробни доводи относно високия интензитет на претърпените от ищците болки и страдания от смъртта на Д.Т.В.. Искат да се отмени решението, вместо което се постанови ново, с което да уважат в пълен предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не e постъпил отговор от ответника W.

P.V.AG.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от 1 фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима.

Производството по т. д. № 274/ 2022 г. на ОС – С.З. е образувано по предявен от Т. М. В. против W.P.V.AG и с к за сумата от 136 500 лв., представляваща застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на нейния син Д.Т.В., починал при ПТП на 22.02.2019 г., както и по предявен от Й. Я. А. иск за сумата от 98 050 лв. за претърпените неимуществени вреди от смъртта на Д.Т.В., когото е отгледал с неговата майка.

По делото не е спорно, че на 2 2.02.2019 г. около 5. 38 в Ф., на път **** между Ф. и Л. е настъпило ПТП по вина на водача на лек автомобил „А.*“ с рег. номер ******* Т. А., вследствие на което е причинена смъртта на Д.Т.В. – пътник в лекия автомобил. Горното се установява от направеното от застрахователя доброволно плащане на сумата от 13 500 лв. на Т. М. В. и 1950 лв. на Й. Я. А. за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на Д.Т.В., което представлява извънсъдебно признание на основанието на предявените искове. В тази насока е и приетата съдебно – автотехническа експертиза, според която причина за настъпване на транспортното произшествие е навлизането на управлявания от Т. А. лек автомобил „А.*“ с рег. номер ******** в насрещната лента за движение, по която се е движел лек автомобил „Б.“ *** с рег № ********.

Не е спорно, че за управлявания от виновния водач лек автомобил „А.*“ с рег. номер ******** е сключена застраховка гражданска отговорност на автомобилистите с W. P. V.AG.

Ищцата Т. М. В. е майка на починалия Д.Т.В., а Й. Я. А. негов доведен баща.

Спорен между страните е въпросът за приложимото материално право.

На първо място следва да се отбележи, че по отношение съдържанието на застрахователното правоотношение на основание чл. 7, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейски парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) е 2 приложимо правото на Ф., в която се намира обичайното местопребиваване на застрахователя. Правната възможност за предявяване на пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на МПС произтича от разпоредбата на § 115, ал. 1, т. 1 от германския Закон за застрахователните договори. Със сключване на застраховката „гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие отговорността на водача на автомобила за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди (§ 1 от Закона за задължителното застраховане).

Отговорността на застрахователя е функция на деликтната отговорност на водача на застрахованото МПС, поради което той отговаря в рамките на обема на гражданската му отговорност до предвидените в съответната национална правна уредба минимални нива на застрахователно покритие, които не могат по – ниски от посочените в чл. 9, § 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейски парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (дело C – 277/12). Предвид трансграничния характер на възникналите по повод на реализираното във Ф. ПТП отношения и като се има предвид, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не се урежда от Директива 2009/103/ЕО (дело С – 277/ 12, т. 21), обемът на гражданската отговорност на застрахования следва да се определи според приложимото за деликтната отговорност материално право съобразно Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим ІІ).

Между страните по делото е налице спор по този въпрос. Ответникът W .

P.V.AG чрез процесуалния си представител поддържа становището, че приложимото право следва да се определи съобразно нормата на чл. 4, § 1 от Регламент „Рим II“, според която приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт, т.е. правото на Ф., където е настъпила вредата (смъртта на Д.Т.В.), докато според ищците приложимо е правото на Р.Б. на основание чл. 4, § 2, тъй като и виновното, и увреденото лице към 3 момента на настъпване на вредата имат обичайно местопребиваване в Б., или на основание чл. 4, § 3, тъй като случаят се намира в по – тясна връзка с Б..

Настоящата инстанция споделя становището на ответника, че приложимото право следва да се определи при условията на чл. 4, § 1 от Регламент „Рим II“ предвид обстоятелството, че вредата (смъртта на Д.Т.В.) е настъпила на територията на Ф..

Схващането на ищците, че приложимото право следва да се определи според правото на държавата, в което е обичайното местопребиваване на пострадалия и делинквента към момента на настъпване на вредата съобразно правилото на чл. 4, § 2 от Регламент „Рим II“, е неоснователно. Според практиката на СЕС (дело С – 497/10) oбичaйнoто мecтoпpeбивaвaнe пo пpинцип ce xapaĸтepизиpa c двa eлeмeнтa, a имeннo, oт eднa cтpaнa, вoлятa нa зaинтepecoвaнoтo лицe дa ycтaнoви oбичaйния цeнтъp нa cвoитe интepecи нa oпpeдeлeнo мяcтo, и, oт дpyгa, дocтaтъчнo тpaйнo пpиcъcтвиe нa тepитopиятa нa cъoтвeтнaтa дъpжaвa члeнĸa. В случая данните по делото не дават основание да се приеме категорично, че и виновният водач Т. А. А., и починалият Д.В. са с обичайно местопребиваване в Б.. От представения протокол за пътнотранспортно произшествие от 22.02.2019 г. е видно, че Т. А. и починалият Д.В.о са с адресна регистрация в гр. Ф., Ф., а от показанията на св. М.Т. и А.О. се установява, че произшествието е станало два месеца след заминаването на Д. за Г.. Наличието на адресна регистрация във Ф. и продължителността на престоя на починалия Д.В. от 2 месеца, а на делинквента Т. А. и повече сочи, че и двамата са имали сериозно намерение и са се установили за постоянно във Ф., което изключва приложение на изключението по чл. 4, § 2 от Регламент „Рим II“, обосноваващо прилагането на българското материално право.

Не може да се сподели и разбирането, че предвид българското гражданство на делинквента и пострадалите непозволеното увреждане се намира в по – тясна връзка с българската държава. За особено тясна връзка по смисъла на чл. 4, § 3 може да се говори в хипотезата, при която с обичайно местопребиваване в Б. са както водачът на лекия автомобил, причинил ПТП, така и застрахователят, с когото е сключена застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, каквато в случая не е налице.

Във връзка с определяне на приложимото материално право по 4 идентичен правен спор пред ВКС по т. д. № 330/ 2021 г., II т. о. е отправено прюдициално запитване до СЕС дали чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент "Рим II") трябва да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право като разглежданата в главното производство (чл. 52 ЗЗД), която предвижда прилагане на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е принципът на справедливост, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член. В Решение от 05.09.2024 г. по дело C – 86/23 на СЕС е прието, че чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и Съвета относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим ІІ) следва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба, която предвижда, че обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките роднини на започнало при пътнотранспортно произшествие лице, се определя от съда по справедливост, не може да се счита за „особена повелителна норма “ по смисъла на този член, освен ако — когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с члена на държавата на сезирания съд — въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита за решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, който не може да бъде постигнат чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент.

Съдът на ЕС е извел в мотивите на решението, че прилагането на предвидената в чл. 16 от регламента дерогация е предпоставено от отговора на няколко обуславящи въпроса: дали правната ситуация, предмет на делото, се намира в достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд (т. 33); дали прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е обосновано от особено важни причини, които отразяват обществени интереси, считани за съществени в българския правен ред (т. 47); дали прилагането на германското право, което не предвижда поправяне на моралните страдания и болки, които не водят до патологично увреждане, позволява да се постигне целта за защита на съществения обществен интерес, който чл. 52 ЗЗД евентуално цели да 5 гарантира (т. 53).

По отношение на първото условие следва да се приеме, че обстоятелството по делото не дават основание да се приеме, че процесната правна ситуация се намира в особено тясна връзка с Б.. Посоченото изискване се извежда от съображение 14 от Регламент „Рим II“, според което предвидените „клаузи за дерогация“ се прилагат само при очевидно по - тясна връзка с друга държава, което дава възможност на сезирания съд да подходи по подходящ начин към всеки отделен случай.

Степента на връзка на една правна ситуация с определена държава членка е обусловена от характера на правния спор и конкретните обстоятелства на случая. Когато се касае за претенции, произтичащи от застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, от значение е мястото на настъпване на произшествието, обичайното местопребиваване на застрахования и пострадалото лице, държавата членка, в която е установен застрахователя. В настоящия случай процесното пътнотранспортно произшествие е настъпило в Г., виновният водач е застрахован в застрахователно дружество, установено в тази държава членка, а освен това както починалият, така и причинителят на произшествието са български граждани, установени в Г.. Търпените от близките на починалия Д.Т.В. вреди, които са български граждани и с местоживеене в Б., не може да обоснове наличието на особено близка връзка на разглеждания случай с българската държава. Ако се приеме обичайното местопребиваване като критерий за наличието на такава връзка, възможна е хипотеза, при която застрахователят ще отговаря спрямо косвено пострадалите с местоживеене в различни държави, които по силата на чл. 11, § 1, б. „б“ от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ще предявят своите претенции в държавата на своето местоживеене, при различни условия, което ще доведе до нееднаквото им третиране – напр. обезщетението на близки на починал, които имат местожителство в Б., ще се определи при условията на чл. 52 ЗЗД (ако са налице предпоставките на чл. 16 от Регламент „Рим II“), а спрямо тези с местоживеене в Г., спрямо които чл. 52 ЗЗД няма да бъде приложим, при рестриктивните ограничения на германското право. Освен това следва да се има предвид, че наличието на особено тясна връзка ще обоснове прилагане на българското право (в този случай и на чл. 52 6

Разпечатката съдържа 31 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/03c22d34-83f5-44de-97fd-995b1070e29a