Определение № 841 от 04.07.2024, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 841 гр. Велико Търново, 03.07.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на трети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димо Колев

Членове:

Радка Цариградска

Любка Милкова като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно частно гражданско дело № 20244100500464 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.278 ал.1 вр. чл.248 ал.3 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД със седалище гр.София, чрез пълномощник ЮК И. Т., против Определение №853/17.04.2024г. по чл.248 ал.3 ГПК, постановено по Гр. д.№3401/2023г. по описа на РС – Велико Търново, с което е оставена без уважение молба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за изменение в частта за разноските на решение №534 от 26.03.2024г. по гр.д.№3401/2023г. по описа на РС – Велико Търново, като са развити оплаквания за неправилност. Твърди се, че по делото не е налице фактическа или правна сложност, не са извършвани действия или разходи от страна на длъжника или неговия процесуален представител, които да оправдават разноски в посочения размер. Сочи се, че присъденото адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА е прекомерно по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК и не кореспондира с действителната правна и фактическа сложност на делото. Сочи се, че при определяне на адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА с обжалваното определение по чл.248 ГПК е приложен единствено критерия материален интерес, но не и този за реално извършените от адвоката действия по защита на ищеца. Твърди се, че при служебна справка съдът ще установи количеството на еднотипни дела, водени от адв.Д. срещу ответник – дружеството жалбоподател. Сочи се, че за да се постигне справедливост, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА под минимума по НМРАВ, а именно в размер на 100лв. Твърди се, че неправилно първоинстанционният съд е определил възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат на ищеца с включен ДДС, с довод, че постановяването на съдебен акт, с който дружеството е осъдено да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема сделка или услуга по смисъла на ЗДДС. Моли съда, да постанови определение, с което да отмени обжалваното първоинстанционно такова по чл.248 ал.3 ГПК, вместо което постанови друго, 1 с което измени първоинстанционното решение в частта за разноските, като намали разноските за адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА, възложени в тежест на ответника, до размер от 100лв.

В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната жалба от насрещната страна – адв.А. Д. – САК, пълномощник на ищеца по делото П. П. П., с който заема становище за недопустимост, а по същество изцяло неоснователност на жалбата, която моли да бъде отхвърлена по развити съображения.

Въззивният съд, след като разгледа частната жалба, съобрази писмения отговор по жалбата, запозна се с данните по делото, приема за установено от фактическа страна следното:

С постановеното първоинстанционно решение №534/26.03.2024г. по гр.д.№3401/2023г. по описа на РС – Велико Търново е уважен предявеният от П. П. П., чрез пълномощник по чл.38 ал.1 т.2 ЗА адв.А. Д., против „Профи кредит България“ ЕООД гр.София главен иск с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, като е прието за установено, че ДПК Профи Кредит Стандарт №40016435875/30.03.2023г. е нищожен на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК, и на основание чл.38 ал.2 от ЗА вр. чл.7 ал.2 т.2 и §2а от НМРАВ е осъден ответника „Профи кредит България“ ЕООД да заплати на адв.А. З. Д. от САК, сумата от 1086,04лв. адвокатско възнаграждение, изчислено, съобразно материалния интерес по делото от 6050,44лв. Адв.А. З. Д., член на САК, регистриран по ЗДДС, е оказал на ищеца в първоинстанционното производство безплатна адвокатска помощ на основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА по силата на сключен Договор за правна защита и съдействие от 20.11.2023г. С писмения отговор на ИМ ответникът е направил евентуално възражение по чл.78 ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай, че същото надвишава минималния размер по НМРАВ. В срока по чл.248 ал.1 ГПК ответникът е предявил искане по чл.248 ал.1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, а именно за присъденото по реда на чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 1086,04лв., като е възразил, че присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗА е прекомерно, както и че неправилно ВТРС е начислил ДДС върху определеното по реда на чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение, с довод, че съдилищата нямат законово основание да начисляват ДДС върху адвокатско възнаграждение, дължимо при оказана безплатна правна помощ. В срока по чл.248 ал.2 ГПК е постъпил писмен отговор на искането по чл.248 ал.1 ГПК от адв.А. Д. – САК като пълномощник на ищеца по делото П. П. П., с което искането по чл.248 ал.1 ГПК е оспорено като неоснователно. С обжалваното Определение по чл.248 ал.3 ГПК №853/17.04.2024г. по гр.д.№3401/2023г. по описа на ВТРС РС е оставил без уважение ответното искане по чл.248 ал.1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени по чл.38 ал.2 ЗА.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Частната жалба е предявена от активно процесуално легитимирана страна, в рамките на преклузивният за това срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е 2 процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна и недоказана и следва да бъде отхвърлена, респ. обжалваното определение по чл.248 ал.3 ГПК потвърдено, като правилно и законосъобразно, като съображенията за това са следните:

С първоинстанционното решение в частта за разноските присъденото по реда на чл.38 ал.2 ЗА в полза на оказалия безплатна адвокатска защита по чл.38 ал.1 т.2 ЗА на ищеца по делото адв.А. Д. адвокатско възнаграждение е в минималния, визиран в чл.7 ал.2 т.2 НМРАВ размер от 1086,04лв. с вкл. ДДС, съгласно §2а от ДР на НМРАВ, доколкото адв.Д. – САК е регистриран по ЗДДС, съобразно цената на иска от 6050,44лв. на уважения главен установителен иск за нищожност с правно основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 от ЗПК, и в този смисъл не е прекомерно, поради което ответното възражение по чл.78 ал.5 ГПК е неоснователно. Съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22, задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на чл.101 §1 ДФЕС във връзка с чл.4 §3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждение не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по – нисък от определения с тази Наредба. Зачитайки решението от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/22г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл.78 ал.5 in fine ГПК /в случая препращането от чл.38 ал.2 изр.2 ЗА към размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36 ал.2 ЗА/, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. /Така, Определение №2995/13.06.2024г. по гр.д.№9332/2022г. по описа на ВКС, ГК, IV отд./. Въззивният съд след преценка фактическата и правна сложност на делото, която не е ниска, доколкото предмет на същото е разгледан и уважен главен иск за прогласяване на недействителност на договор за потребителски кредит на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл.22 ЗПК, и след преценка действително осъществената защита от оказалия безплатна адвокатска защита на ищеца в първоинстанционното производство адвокат, намира, че присъденото в полза на адв.А. Д. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА от 1086,04лв. с вкл. ДДС, което съвпада с минималния размер, визиран в чл.7 ал.2 т.2 НМРАВ, не е прекомерно, а е справедливо и обосновано, и със същото трудът на оказалия безплатна правна помощ адвокат не е надценен. Това е така, доколкото, дори и адв.А. Д. – САК, да води аналогични съдебни дела, включително и срещу настоящия частен жалбоподател, ИМ е обоснована, мотивирана, изисква правни познания и е правно мотивирана, със същата са предявени не само главен, но и два евентуални иска, които не са разгледани, поради несбъдване на вътрешно – процесулното условие, процесуалният представител на ищеца е имал активно процесуално поведение и е осъществил ефективна адвокатска защита, довела до уважаване на главният иск. Действително, първоинстанционното производство е приключило в рамките на едно проведено СЗ, но защитата на процесуалния представител на ищеца не се свежда само до изготвяне на искова молба, която при това е обоснована и правно аргументирана, а е заел писмено становище по доводите, наведени с отговора на ИМ, макар 3 и делото да е разгледано в отсъствие на ищеца и на процесуалния му представител, преди насроченото първо СЗ са депозирани писмени молби от ищеца, чрез адв.А. Д. от 29.01.2024г. и от 03.02.2024г., с които са представени и писмени доказателства по делото. С оглед изложеното, въззивният съд приема, че присъденото в полза на осъществилия безплатна адвокатска защита по реда на чл.38 ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер от 1086,04лв. с вкл. ДДС, съвпадащ с минималния по НМРАВ, съответства на характеристиките на защитата, осъществена по конкретното дело, на обема и процесуалните усилия на оказаната адвокатска защита и в този смисъл не е прекомерно.

Неоснователно е и оплакването в частната въззивна жалба, че неправилно първостепенният съд е определил възнаграждението за осъществилия безплатна правна помощ адвокат на ищеца с включен ДДС. По силата на §2а от ДР на НМРАВ, за регистрираните по ЗДДС адвокати, какъвто е и адв.А. Д. – член на САК, дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС.

Правилно първоинстанционният съд е посочил, че от текста на разпоредбата на §2а от ДР на НМРАВ следва, че начинът, по който се формира минималният размер на адвокатското възнаграждение за регистрираните по ЗДДС адвокати, е приложим, както за случаите, когато възнаграждението е предмет на договаряне между адвоката и неговия клиент, така и за случаите на оказано от адвоката безплатно процесуално представителство по чл.38 ал.2 ЗА, в които размерът на възнаграждението се определя от съда, защото са налице предпоставките на чл.2 т.1 от ЗДДС. При наличие на предпоставките по чл.38 ал.2 ЗА за присъждане на адвокатско възнаграждение, характерът на осъществената доставка се променя и от безвъзмездна тя придобива белезите на възмездна доставка. Ирелевантен е фактът, че възнаграждението се дължи не от страната, на която е оказана безплатна адвокатска помощ, а от трето лице – насрещна страна по делото, осъдена за разноски, доколкото, видно от нормата на чл.26 ал.2 ЗДДС, законът допуска такава възможност.

Съдебната практика, според която §2а от ДР на НМРАВ не установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ, на която се позовава в частната жалба жалбоподателя, е единична, изолирана, като въззивният съд споделя трайната, преобладаваща практика на ВКС, според която и при определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 ЗА на регистриран по ЗДДС адвокат на основание §2а от ДР на НМРАВ и доколкото минималните адвокатски възнаграждения по НМРАВ не включват ДДС, дължимият ДДС се начислява върху адв. възнаграждение и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адв. възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на ЗДДС, като в тази насока са напр. Определение №60302/02.08.2021г. по ч.т.д.№794/2021г., Т.К., II т.о. на ВКС, Решение №50122/01.01.2023г. по т.д.№1481/2021г., Т.К., II т.о. на ВКС, Определение №50035/24.02.2023г. по т.д.№205/2022, Т.К., II т.о. на ВКС и много други.

По изложените съображения, частната жалба срещу първоинстанционното определение по чл.248 ал.3 ГПК се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена.