Решение № 4315 от 04.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4315 гр. София, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Полина Люб. Амбарева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Рафаела Ст. Матева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Полина Люб. Амбарева Въззивно гражданско дело № 20241100501631 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С Решение № 14495/29.08.2023год. ,постановено по гр.дело № 53181/2022год. по описа на СРС,70 състав са уважени предявените осъдителни искове , с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР и чл.86 от ЗЗД срещу предпочитаният ответник и Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР е осъдена да заплати на Л. К. М. с ЕГН **********, сумата от 4320 лева, ведно със законната лихва от 30.09.2022г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 641,50 лева мораторна лихва за периода от 28.10.2019 г. до 29.09.2022 г.

Със същото решение е отхвърлена исковата претенция с правно основание чл.86 от ЗЗД за разликата над сумата от 641,50 лева до пълния предявен размер от 641,87 лева.

Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.181,ал.1 от ЗМВР и чл.86 от ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Главна дирекция „Гранична полиция“ към МВР , в която са изложени оплаквания за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е тълкувал разпоредбите на чл. 142, ал. 1 и чл. 181, ал. 3 от ЗМВР и не е съобразил, че право на безплатна храна имат само служителите, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда и полагащи труд през нощта. Сочи се, че ищецът е държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР с преобразувано служебно правоотношение по § 69 ЗИДЗМВР. За тези служители с оглед 1 изричната санкция на законодателя в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР се прилага единствено чл. 181, ал. 3 от КТ в хипотезите, ако служителят извършва дейности със специфичен характер на труда или ако полага труд през нощта от 22, 00 часа до 06, 00 часа, каквито обстоятелства в настоящия случай не са налице. Навеждат се аргументи, че въпросът кои дейности в системата на МВР имат специфичен характер на труда е решен в действащата през процесния период Наредба за определяне на условията и реда за осигуряване на левовата равностойност на полагащата безплатна храна на служителите на МВР за извършване на дейности, свързани със специфичен характер на труда, и осигуряване на левовата равностойност на ободряващи напитки на служителите на МВР, полагащи труд през нощта от 22, 00 часа до 6, 00 часа /обн. ДВ, бр. 62 от 14.08.2015 г., отм. ДВ, бр. 3 от 10.01.2023 г. /.

По аналогичен начин са определени дейностите със специфичен характер и в действащата Наредба № 8121з-105 от 26.01.2023 г. Ищецът обаче нито твърди, нито доказва да е извършвал дейности, попадащи сред изброените в цитираните наредби. На следващо място са развити съображения, че първоинстанционният съд не е направил разграничение между правото на храна, респ. левовата й равностойност по смисъла на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, от една страна, и от друга, правото на безплатна храна, респ. левовата й равностойност по чл.

181, ал. 3 от ЗМВР. Излагат се доводи, че считано от 01.02.2017 г. посочените в § 69, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР служители са извадени от приложното поле на § 86 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР и изцяло са преминали под регулацията на ЗДСл., без възможност да се ползват от правомощията и привилегиите по ЗМВР с изключение на посочените в закона, сред които не попада правото на храна или левовата й равностойност по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Освен това счита, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал § 69, ал. 6 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР /обн. ДВ, бр. 81 от 2016 г., в сила от 01.02.2017 г. /. Според посочената разпоредба при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определената към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на ЗМВР и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храна п о чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Въззивникът аргументира извод, че самият закон определя начина, по който се формира основната заплата на служителите по служебно правоотношение по ЗДСл. и в нея нормативно е включена левовата равностойност на храната като компонент от основната заплата, а не като отделно перо във ведомостите за заплата. Излага, че от заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че определената на ищеца заплата, считано от 01.02.2017 г., е по-висока от заплатата му преди преобразуването на правоотношението и е формирана от компонентите по § 69, ал. 6, като включва и левовата равностойност на храна п о чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. Ако се присъди допълнително левовата равностойност на храната, би се стигнало до второ, допълнително плащане на едно и също вземане. В жалбата се излага още, че с разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ЗМВР служителите на МВР са разграничени на три категории, които имат и съответния различен статут според това дали изпълняват специфични за министерството функции. По тези съображения въззивникът счита, че е неправилно различните категории служители да имат еднакви права по 2 отношение на заплата, право на храна или нейната левова равностойност, облекло, социално осигуряване и др. Релевирани са подробни съображения, че направеното в чл. 142, ал. 1 от ЗМВР разграничение на категориите държавни служители на МВР обосновават извод за два специални закона – ЗМВР и ЗДСл., които намират приложение по отношение на различните категории държавни служители в рамките на системата на МВР. В този смисъл въззивникът счита, че приложното поле на специалния закон /ЗДСл. / във връзка със служебното правоотношение на категория служители в системата на МВР, изключва приложението по отношение на същото правоотношение на другия специален закон /ЗМВР/. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли в цялост.

Насрещната страна Л. К. Милкачинов в депозирания в срок отговор ,чрез адв.А. У. оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Сочи, че е бил назначен за държавен служител, като в определената месечна заплата не е била включена левовата равностойност на храната на основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, която е била дължима за всички служители на МВР по чл.

142, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 от ЗМВР. Поддържа, че левовата равностойност на храната в размер на 120 лева не влиза в брутното трудово възнаграждение, тъй като не се облага с данък и върху нея не се правят удръжки. Освен това твърди, че ответникът не е доказал възражението си, че сумата за храна е била включена в определената основна заплата на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Оспорва се и наведеното във въззивната жалба становище, че спрямо държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР единствено приложим е специалният ЗДСл. Напротив, развити са съображения, че правният статут на тези служители се урежда както от общия ЗДСл., така и от специалния ЗМВР. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Ответникът по жалба ,М. не е депозирало в срок отговор на въззивната жалба.В с.з. се представлява от процесуален представител, който изразява становище ,че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание чл. 181, ал. 1 от ЗМВР.

Не е спорно между страните, че същите са били обвързани от валидно възникнало служебно правоотношение, по силата на което и в периода от 01.10.2019г. – 30.09.2022г. ищецът е заемал длъжност като държавен служител като от 01.02.2017год. е заемал 3 длъжност „младши експерт“ в сектор „Фронтекс“ към отдел „Международно граничнополицейско сътрудничество“ при ГДГП-МВР,а в последствие е преназначаван на длъжности „експерт“ ,“старши експерт“ и „главен ескперт“,последната която заема и понастоящем.

През посочения период Л. М. е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Не се оспорва и, че същия е престирал работна сила по процесното правоотношение през периода на исковата претенция.

По делото е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обосновано.

От същото се установява, че за периода 01.10.2019 г. до 30.09.2022 г., на ищеца не е изплащана левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, чийто общ размер е 4320 лв., като за да 2 достигне до този извод, вещото лице си е служило с представени по делото платежни бележки. Посочено е също, че общият размер на мораторната лихва върху претендираните месечни плащания на левовата равностойност на храната, за периода от датата на изискуемост (28-мо число на текущия календарен месец, за който е било дължимо плащането) до 29.09.2022 г., е 641,50 лв.

Спори се между страните в производството дали служебното правоотношение между тях се регулира единствено от ЗДСл. или приложение намира и ЗМВР и в частност нормата на чл. 181, ал. 1 ЗДМВР.

Съгласно нормата на чл. 169 ЗМВР (отм.), обн. ДВ бр. 17/24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006 г., действал към момента на възникване на трудовото правоотношение между страните, служителите на МВР са: държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение. В ал. 3 на същия текст е предвидено, че статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на КТ и на ЗМВР.

Според разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР, служителите на МВР са държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението /т.

1/; държавни служители /т. 2 и лица, работещи на трудово правоотношение /т. 3/. Съгласно регламентираното в чл. 142, ал. 4 ЗМВР, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл. и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал.

1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл. 1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на служителите в него.

Съгласно § 5 ПЗР от ЗМВР, обн. ДВ бр. 53/27.06.2014 г., служебните правоотношения на държавните служители в МВР не се прекратяват, а се преобразуват, считано от датата на влизане в сила на закона, като държавните служители са назначени на длъжностите, които са заемали към момента на преобразуване на правоотношенията.

Съгласно ал. 2 от същата норма до определяне заплатите на държавните служители по реда на чл. 177 на лицата по ал. 1 се заплащат възнагражденията, определени по досегашния ред.

В § 69, ал. 1 ПЗР в сила от 01.02.2017 г., е регламентирано, че служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР 4

/ДВ, бр. 14 от 2015 г. / и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл., считано от датата на влизане в сила на този закон.