Решение № 87 от 13.11.2021, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 87 гр. София, 09.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Ваня Н. И.а при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело № 20211800500347 по описа за 2021 година

С Решение № 260018/12.02.2021г., постановено по гр.дело № 649 по описа на РС - гр. Сливница за 2019 г. , е отхвърлен искът на „К. е.“ АД за признаване за установено, че „П. т.“ ООД му дължи сумата 10319,50 лв., ведно със законната лихва от 27.03.2019г. до погасяването й, представляваща дължимо възнаграждение по договор от 01.08.2016г. за депониране на отпадъци, за което е издадена заповед за изпълнение № 251/27.08.2019г. по чл. 410 от ГПК. Присъдени са разноски.

Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ищеца „К. е.“ АД срещу горното решение във всички негови части. Жалбоподателят счита решението за незаконосъобразно и неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и на материалния закон, както и за необосновано. Описва фактическата обстановка по делото. Позовава се на сключения между страните договор от 01.08.2016г. Твърди, че е изпълнил задълженията си по него, като за извършените услуги издал пет фактури, сумите по две от които са заплатени от ответника - възложител, като останали неиздължени три фактури на обща стойност 10319,50 лв. Поддържа, че изпратил на възложителя покана за доброволно изпълнение, в отговор на която последният потвърдил задължението си с електронно писмо от 19.02.2018 г., а с електронно писмо от 07.03.2018 г. потвърдил и схема за разсроченото му плащане. Изразява становище, че процесният договор е неформален договор за услуга с периодично изпълнение. Изтъква, че с договор за покупко-продажба на търговско предприятие от 08.12.2008г. „П. т.“ ООД е прехвърлило търговското си предприятие на „Е.“ АД с ЕИК 175163910, но без предоставения на концесия обект - публична общинска 1 собственост, представляващ имот - конно-спортна база „Генерал Крум Лекарски“. От факта, че процесните услуги били извършени по повод тази база, прави извод за доказаност на връзка между нея и „П. т.“ ООД. От друга страна сочи, че на лицето Д. К. била възложена работа от ръководството на ответника във връзка с управлението на дейността на конната база. Заявява, че първоинстанционният съд не бил обсъдил горните обстоятелства, както и осчетоводяването на процесиите фактури и изявленията на К. по електронна поща, които следвало да се тълкуват като признание на задължението, в резултат от което постановил съдебен акт при непълно изяснена фактическа обстановка.

В допълнение, жалбоподателят навежда доводи за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада на делото и разпределението на доказателствената тежест. Оспорва изводите на този съд като непочиващи на събраните по делото доказателства. Счита, че съдът не бил обсъдил част от тези доказателства (напр. кантарни бележки и транспортни карти), които биха обосновали различни крайни изводи, и ги интерпретира в подкрепа на иска си. Позовава се на разпоредби от ЗУО.

Прави заключения въз основа на писмените доказателства, свидетелските показания, разменената между страните електронна кореспонденция и заключението по допуснатата по делото експертиза. Коментира начина на осчетоводяване на процесните фактури. Намира, че частичното плащане на 1000 лв. по фактура № 0000001316/08.03.2017г. следва да се тълкува като признание на целия дълг по тази фактура в размер на 3279,50 лв.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което уважава предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемия „П. т.“ ООД , който оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение. Споделя изводите на районния съд. Оспорва твърденията на жалбоподателя и доказателствата, на които се позовава той. Твърди, че претендираните от ищеца услуги не били реално извършени. Позовава се на действията си по чл. 301 от ТЗ. Поддържа, че между страните не съществува посочения от ищеца договор. Навежда доводи във връзка с липсата на представителна власт на лицето Д. К.. Анализира събраните по делото доказателства. Изброява твърдения на жалбоподателя, които се навеждат за първи път с въззивната жалба, откъдето прави извод за тяхната недопустимост на основание чл. 266 от ГПК. Извършва съпоставка между момента на извършваните от него дейности, респ. ползваните от третото лице „Трансстрой 2001“ ООД услуги, и датите на процесните фактури. Изтъква, че осчетоводяването на фактурите по сметка 444 „Разчети по съдебни спорове“ не е признание на дълга. Прави изводи от факта на извършеното частично плащане по фактура № 0000001316/08.03.2017г. Цитира съдебна практика.

Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се представлява от от адв. П., която поддържа въззивна жалба и моли съда да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно по съображения, изложени в жалбата. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна се представлява от адв. К., който оспорва въззивната жалба и поддържа 2 отговора. Изразява становище за валидност и правилност на обжалвания съдебен акт, както и за неосноватеност на претенцията на насрещната страна.

Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност

Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

ІІ. По допустимост

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а районният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.

ІІІ. По същество

Настоящият съдебен състав споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

В допълнение, както и в отговор на наведените в жалбата доводи, въззивният съд излага следните мотиви:

Неоснователно жалбоподателят претендира, че в обжалваното решение СлРС не бил споменал твърдението на ищеца, че освен процесните фактури, за които се претендира вземане, е издал и още редица фактури, по които ответникът бил направил плащания, а по една от процесиите фактури е направил частично плаване за 1000 лв. Тези обстоятелства са изрично отразени на стр. 3 и стр. 4 от обжалваното решение, като във връзка със заплатените фактури е направен извод, че ответникът е приел за извършена описаната в тях работа, а във връзка с частичното плащане от 1000 лв. съдът е счел, че то е признание на задължение само в този размер, за разлика от останалите съдържащи се в процесните фактури задължения.

Не съответства на действителното фактическо положение твърдението от въззивната жалба, че първоинстанционният съд не бил посочил, че ответникът е осчетоводил процесиите фактури. Точно обратното се установява от първия абзац на стр. 4 от обжалваното решение, където СлРС изрично е цитирал заключението по ССЕ, че процесните три фактури са 3 заведени в счетоводството на ответника по сметка 444, но не са включени в дневника за покупки и по тях не е ползван данъчен кредит. Освен това, районният съд не само е констатирал горните обстоятелства, но и ги е обсъдил, приемайки, че те не дават основание за извод за признание на съдържащите се във фактурите задължения от страна на ответника.

Неоснователно жалбоподателят счита за порок на обжалваното решение липсата на изложение от районния съд, че извънсъдебно ответникът не бил оспорвал извършената услуга, а само е искал разсрочване на дължимите суми.

Това е само ищцова интерпретация на събраните доказателства, която не е задължително да се възприема от съдебния състав, нито да намери отражение в мотивите на постановения акт по съществото на спора.

По сходни съображения следва да се приеме за неоснователен и наведения във въззивната жалба довод, че районният съд не бил възпроизвел твърдението на ищеца, че транспортирането на отпадъка е ставало при изпълнение на ЗУО от лицензирана фирма при спазване на изискванията на закона за създаване от превозвача на транспортна карта и декларация, които са били подписвани от ищеца. Освен това, тези обстоятелства, сами по себе си, са ирелевантни за спора и не доказват предявения иск, като част от тях се откриват за първи път едва във въззивната жалба. Поради това неотразяването им в обжалвания съдебен акт не го опорочава.

Вярно е твърдението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд не бил обсъдил водената кореспонденция от електронната поща на Д. К.. Няма пречка, обаче, това обстоятелство да бъде взето предвид от въззивната инстанция и въз основа на него да се направят съответни правни изводи (виж. по- долу).

Не е налице претендираното от жалбоподателя съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неизготвяне на доклад по делото в съответствие с изискванията на чл. 146 от ГПК, респ. не са налице последиците, които жалбоподателят свързва с това обстоятелство. Наистина, проектодокладът на делото (обявен за окончателен в първото открито съдебно заседание по делото) е непълен и не отговаря на законовите изисквания. Поради това настоящият съдебен състав е приложил т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, като с определение от 15.06.2021г. е дал указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Впоследствие, обаче, съдът е отменил тези указания, констатирайки, че в открито съдебно заседание на 17.09.2020г.

СлРС е дал правилни указания за подлежащите на доказване факти, разпределил е доказателствената тежест и е предоставил възможност на страните да ангажират доказателства. По този начин, твърдяното от жалбоподателя процесуално нарушение е било отстранено и не е довело до опорочаване на обжалваното решение.

Неоснователно жалбоподателят счита, че извършеното от ответника плащане по извънпроцесни фактури през 2016г. и 2017г. доказва претендирания от него неформален договор за услуга с периодично изпълнение, както и дължимостта на сумите по всички издадени фактури (вкл. процесните). Според настоящия съдебен състав, плащането на задължение по конкретна фактура съставлява признание за съществуване 4 само на платеното задължение и на посоченото във фактурата основание за неговото възникване, но от този факт не може да се правят изводи за други отношения и други вземания между страните, надхвърлящи отразеното във фактурата. В случая, както в трите процесни фактури (л. 7, 10 и 13 от първоинстанционното дело), така и в останалите констатирани фактури от в.л. Петров (Приложение № 6 към ССЕ - л. 80 от първоинстанционното дело) като основание за издаването им е посочено „депониране на отпадъци – код 200301“, което не съставлява доказателство за твърдяното от ищеца специфично обстоятелство: тази формулировка позволява както тълкуване за наличие на множество отделни договори за депониране на отпадъци, така и тълкуване за наличие на претендирания от ищеца един рамков договор с продължително изпълнение. Поради това и при липса на други доказателства в тази насока, не може да се обоснове категоричен извод в полза на някоя от двете горни тези – противно на поддържаното от жалбоподателя. Отделно от това, дори да се приеме, че действително става въпрос само за един рамков договор, няма данни за датата на неговото сключване, нито за реалното му изпълнение в различни периоди от време, нито за приемането на работата по процесните фактури от страна на ответника, които обстоятелства в своята съвкупност биха обусловили основателност на ищцовата претенция. Затова по този въпрос следва да бъде споделен крайният извод на районния съд, а твърдението на жалбоподателя, че работата била извършена и приета, но ответникът бил заплащал избирателно само малките си задължения поради материални затруднения, макар и хипотетично възможно, не може да се приеме за доказано само въз основа на наличните доказателства.