Определение № 19416 от 17.09.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19416 гр. София, 17.09.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Д, в закрито заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Георгиева

Членове:

Атанас Маджев

Велислава Ив. Илиева като разгледа докладваното от Петя Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100509840 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 - чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 50901/25.04.2025 г. по описа на СГС, подадена от Е. Д. М. срещу определение № 16584/09.04.2025 г., постановено по гр.д. № 407/2025 г. по описа на СРС, 49 състав, с което е оставено без уважение искане за предоставяне на правна помощ и производството по делото е прекратено като недопустимо, на основание чл. 130 ГПК.

В жалбата се посочва, че първоинстанционният съд неправилно е прекратил производството. Неправилен бил изводът на съда за злоупотреба с право, като по този начин бил налице отказ от правосъдие. Изложил е съображения за липса на идентичност между делата, тъй като били между различни страни, с различен предмет и различни периоди на увреждане и че липсват мотиви за прекратяването на делото. Моли съда да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид доводите в частната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

Частната жалба е депозирана в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

Производството по гр.д. № 407/2025 г. по описа на СРС, 49 състав, е образувано по искова молба с вх. № 1756/03.01.2025 г. (пощенско клеймо от 30.12.2024 год.), подадена от Е.

Д. М. срещу закрития Специализиран наказателен съд, с която е предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 24500 лв., за периода от 09.10.2015 г. до 27.12.2024 г., от противозаконно задържане, вследствие на осъждането по непредявени обвинения и „невалиден съдебен акт“, по НОХД 645/2015 г., по описа на СНС и КНОХД 1018/2019 г., по описа на ВКС. В исковата молба е направено искане за предоставяне на правна помощ, както и за освобождаване на ищеца от внасяне на държавна такса по делото.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е посочил, че след служебна 1 справка се установява, че ищецът е завел общо 1118 бр. дела (ЕИСС – 1038 бр. към 23.01.2025 г. и 80 бр. в АСУД) пред Софийски районен съд с ответници Прокуратура на Република България, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др., като 99% от тях с един и същи предмет - обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение, претърпени в различни периоди на увреждането. Посочено е, че само за периода от 01.01.2025 г. до 27.01.2025 г., ищецът е образувал пред СРС 269 бр. граждански дела, с които е предявил претенции за обезщетение за неимуществени вреди, възникнали пряко или косвено вследствие на постановената срещу него присъда.

Съдът е приел, че е налице злоупотреба с право на иск на ищеца, доколкото генерирането на огромен брой дела с едно и също твърдение, не преследва легитимна цел, а е израз от една страна, на несъгласието на ищеца с постановената присъда, от друга страна, да получи своеобразно възмездие от съдилищата чрез затрудняване на дейността им.

Посочил е, че доколкото исковата молба е подадена в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права, установен в чл.3 ГПК, съдът няма задължение да я разгледа и реши. Приел е, че това разрешение е възприето и в практиката на ЕСПЧ по чл. 35, § 3, (а) – условия за допустимост от ЕКЗПЧ. Позовал се е и на Директива (ЕС) 2024/1069 на ЕП и на Съвета, установяваща принципни минимални правила за създаване на процесуални гаранции за защита от злоупотреба с процесуални права в определен кръг съдебни производства. Позовал се е и на практика на ВКС - разпореждане № 321/04.12018 г. по ч. гр. д. № 3772/2018 г. на ВКС, определение № 761/30.11.2012 г. по ч. т. д.

№ 497/2012 г. и определение № 376 от 10.05.2010 г. по ч.т.д. № 350/2010 г., във връзка с последователното подаване на частни жалби, както и решение № 257/14.07.2011 г. по гр.д. № 1149/2009 г. на ВКС. Приел е, че с оглед недопустимостта на иска е неоправдано предоставянето на правна помощ по аргумент от чл. 24, т. 2 ЗПП.

Настоящият състав на Софийски градски съд споделя изложените от първоинстанционния съд в обжалваното определение мотиви, поради което и на основание чл. 272, вр. чл. 278, ал. 4 ГПК препраща към тях.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, за да се произнесе съобрази от правна страна следното:

Злоупотребата с право е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от Конституцията, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК. При анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че злоупотребата с права се определя като противоправна, като недобросъвестно упражняване на право - за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/, когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която то се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно - като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено.

При установена злоупотреба с право, последицата е, че съдът следва да откаже да даде защита на превратно упражняваното субективно право. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение на съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, обаче, съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Затова, когато страната инициирала процесуалното правоотношение не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характера на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Аналогично на така даденото разрешение е и постановената от ЕСПЧ практика, която възприема злоупотребата с право на 2 жалба, като вредоносно упражняване на право за цели, различни от тези, за които е предназначено /дело 56551/11 Mihailo PETROVIC срещу Сърбия и 10 други жалбоподатели/.

Съответно всяко поведение на жалбоподател, което явно противоречи на целта на правото на индивидуална жалба, уредено от Конвенцията, и което спъва правилното функциониране на съда и точното провеждане на производството пред него, съставлява злоупотреба с правото на жалба /в този смисъл Mirolubovs and Others v. Latvia/.

От неоспорените справки, посочени в атакуваното определение на СРС се установява, че към 09.04.2025 год. ищецът има заведени пред СРС общо 1118 бр. дела (ЕИСС – 1038 бр. към 23.01.2025 г. и 80 бр. в АСУД) пред Софийски районен съд с ответници Прокуратура на Република България, СГС, САС, ВКС, АССГ, ВАС, ГРБОП, ГДИН и др. След служебна справка в ЕИСС за образуваните в Софийски градски съд граждански дела се установява, че Е. Д. М. е инициирал първоинстанционни и въззивни граждански производства, вкл. и частни въззивни производства пред СГС, като е видно, че техният брой продължава да нараства с времето, като наред с тях са образувани и наказателни и обективното систематизиране на всички дела е практически невъзможно. При съобразяване с правото на всяка страна да търси защита на твърдени накърнени права и законни интереси по найдобрия за нейните интереси начин, настоящият състав намира, че установеният брой и характер на инициираните от Е. М. съдебни производства само пред СРС и СГС, в относително кратък период от време, представлява поведение, което нарушава принципа за добросъвестно упражняване на процесуални права и може да бъде квалифицирано като недобросъвестно по смисъла на чл. 3 ГПК. Действително, при упражняване на правата на страната да търси защита чрез подаване на иск, съвместимо с изискванията на чл. 57 от КРБ, това е процесуално задължение на съда. Когато обаче с процесуалното си поведение страната поставя съда в обективна невъзможност да се направи справка дали не е налице и друго висящо исково производство, което да има идентичен предмет, чрез подаването на над хиляда искови молби, то тази хипотеза сочи на злоупотреба с правото на иск, за което се дължи съответната процесуална санкция, предвидена в ГПК - прекратяване на производството като недопустимо. Следва да се отбележи, че подобна процесуална санкция се налага, след като по редица дела на страната е обезпечена възможността за разглеждане в детайли на претенцията й, при охранявани на всички нейни интереси.

Съдът съобрази и постановеното по по аналогичен казус определение №1208 от 13.03.2025 г. по ч. гр. д. № 472/2025 г. на III г. о. на ВКС, с което не е допуснал до касационно обжалване определение №648/14.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 14998/2024 г. на СГС, с което е потвърдено първоинстанционното определение, с което производството по делото, инициирано по искова молба, подадена от Е. Д. М. срещу Прокуратурата на Република България, е прекратено поради злоупотреба с права.

Освен това съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. В случая ищецът излага твърдения, че вследствие действията на ответника е претърпял вреди при обвинение в извършване на престъпление по чл. 199 НК, по което е бил оправдан.

Обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ от незаконно обвинение обхваща и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“ - решение № 623 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 322/2024 г. на III г. о.. Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК: „Държавата отговаря за вреди по чл. 2, т. 1 ЗОДВПГ /сега ЗОДОВ/, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебно производство. В тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ /сегашен чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ/. В 3 тези случаи обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража.“ Искът за обезщетението от обвинението, по което е налице оправдателна присъда, е един и включва в себе си и обезщетенията за евентуално приложените мерки за неотклонение както в съдебна, така и в досъдебна фаза. Недопустимо е да се претендират в отделно производство вреди само с оглед задържане под стража в досъдебното производство и то само във връзка с едно от образуваните НЧД. При това положение не е допустима отделна претенция за обезщетение за вредите, претърпени единствено от взетата мярка за неотклонение, а следва да се предяви иск за репариране на всички вреди, в което производство съдът да съобрази в цялост фактите и да присъди едно общо обезщетение. Ако се приеме обратното, то това би означавало оправданото лице да разполага с отделни искове за обезщетения за вреди от всяка отделна мярка за процесуална принуда /в случай че има взети повече от една/, какъвто несъмнено не е смисълът на закона.

С оглед недопустимостта на исковата молба, неоснователно се явява и искането за отмяна на първоинстанционния акт в частта, в която е оставено без уважение искането на Е.

Д. М. за предоставяне на правна помощ. Съгласно чл. 24, т. 1 и т. 2 ЗПП правна помощ не се предоставя, когато тя е неоправдана от гледна точна на ползата, която би донесла на кандидатстващото лице, и когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Този принцип на оправданата от гледна точка на ползата, която ще допринесе, правна помощ е възприет и в чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз, според който правна помощ се предоставя, ако е необходима, за да се осигури реален достъп до правосъдие. Исканата правна помощ от ищеца е за процесуално представителство по недопустим иск, поради което е осъществено изключението на чл. 24, т. 1 и т. 2 ЗПрП и същевременно не са налице предпоставките на чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз за предоставяне на правна помощ, относими към допустими съдебни производства (в този смисъл - Определение № 455/04.12.2017 г. по ч. гр. д. № 4285/2017 г. на ВКС, III ГО). В този смисъл и Определение № 477/17.07.2013 г. по ч.пр.д. № 4368/2013 г. на IV Г. О. на ВКС, в което изрично се приема, че „При очевидната недопустимост на предявения иск, е безпредметно предоставянето на правна помощ за продължаване на производството на частно обжалване на съдебния акт за прекратяване на делото.“. Ето защо искането на ищеца за допускане на правна помощ следва да бъде оставено без уважение.