Решение № 681 от 19.06.2024, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 681 гр. Варна, 19.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Иванка Д. Дрингова

Весела Гълъбова като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20243100501088 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 435 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалба с вх. № 15782/23.04.2024 г. на Н. Н. Н. - длъжник по изп. дело № 20247110400328 по описа на ЧСИ Д. Я., рег. № 711 на НК, с район на действие ВОС с р е щ у Постановление от 15.04.2024 г., с което се отказва намаляване размера на адвокатското възнаграждение по делото.

Твърди се в жалбата, че изпълнителното дело не е образувано за събиране на парични вземания, а е по отношение на родителски права и предаване на дете, като в ПДИ е посочено, че разноските възлизат на 448 лева, от които 400 лева са за адвокатско възнаграждение на взискателя. Излага се, че представителство от страна на процесуалния представител се ограничава само до образуване на изпълнителното производство, като други действия не са извършвани. Релевира се прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Отправя се искане обжалваното постановление да бъде отменено в частта за дължимото адвокатско възнаграждение, като същото бъде намалено.

Ответникът по жалбата Я. Н. Н. депозира възражение по жалбата в срока по чл. 436, ал. 3 от ГПК, с който изразява становище за неоснователност на същата.

ЧСИ Д. Я., рег. № 711 на НК, с район на действие ВОС депозира мотиви, на основание чл. 436, ал. 3, изр. 2 от ГПК, с които излага съображения за неоснователност на жалбата. Прилага заверен препис от изп. дело № 20247110400328.

Варненският окръжен съд, като прецени изложените в жалбата съображения и 1 приложените към изпълнителното дело доказателства, приема за установено следното:

По допустимостта на жалбата:

Обжалвано е действие на ЧСИ, изразяващо се в определяне на разноски в изпълнителното производство, което е в кръга на подлежащите такива на съдебен контрол – чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК. Жалбата е подадена в срок, от процесуално легитимирано да обжалва действието на ЧСИ лице – длъжник по изп. дело, поради което е допустима.

По основателността на жалбата:

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Изпълнително дело № 20247110400328 по описа на ЧСИ Д. Я. е образувано на 19.03.2024 г. по молба на Я. Н. Н. и въз основа на изпълнителен лист № 552 от 11.03.2024 г., издаден по гр.д. № 1905/2022 г. по описа на Районен съд – Варна за предоставяне на родителски права по отношение на детето Н. Я. Н. съвместно от двамата родители и определяне местоживеенето на детето при бащата. Майката на детето е получила ПДИ на 11.04.2024 г.

С молба с вх. № 20139/29.05.2024 г. взискателят е отправил искане към ЧСИ да се предприемат нужните принудителни изпълнителни действия за привеждане в изпълнение на задължението на длъжника за предаване на дете, считано от 03.06.2024 г.

С постановление от 04.06.2024 г. на ЧСИ е насрочено осъществяване упражняването на родителски права от бащата по отношение на детето Н. за 17.06.2024 г. от 10:00 ч. до 16:00 ч. Майката на детето е получила ППИ на 04.06.2024 г.

С възражение от 15.04.2024 г. Н. Н. отправя искане към ЧСИ да намали размера на претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение от 400 лева.

С Постановление от 15.04.2024 г. се отказва намаляване размера на адвокатското възнаграждение по делото, тъй като същият е изчислен съобразно чл. 10 от Наредба № 1/2004 г.

Съгласно разпоредбите на чл. 435, ал. 2, т. 7 от ГПК, длъжникът може да обжалва разноските по изпълнението. С ТР № 3/10.07.2017 г. /08.06.2017 г./ по тълк. д. № 3/2015 г. на ВКС е прието, че на обжалване по реда на чл. 435, ал. 2 от ГПК подлежи всеки акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на задължението на длъжника за разноските по изпълнението, като в мотивите към същото решение е посочено, че в изпълнителното производство няма изискване за конкретен момент, в който съдебният изпълнител трябва да се произнесе за разноските. Това се дължи на особеностите на производството по принудително изпълнение. Изпълнението може да бъде реализирано чрез един или няколко изпълнителни способа. По съществото си всеки такъв способ представлява самостоятелен изпълнителен процес, който се урежда както от важащите само за него правила, така и от тези, които са общи за всички изпълнителни способи. От друга страна, всеки изпълнителен способ представлява съвкупност от изпълнителни действия, които се извършват в определената от закона последователност, като за всяко едно от тези действия се дължи такса, ако това е предвидено в съответната тарифа. Затова размерът на разноските по изпълнението се променя с извършването на всяко подлежащо на таксуване изпълнително действие. Дължимите се по изпълнението такси и разноски се внасят авансово от взискателя. Затова, на основание чл. 79 от ГПК, между него и длъжника възниква материалноправно отношение за възстановяването им. По силата на това правоотношение взискателят има вземане срещу длъжника за направените във връзка с реализираното изпълнение и в разумен размер разноски, а длъжникът има съответното задължение да ги възстанови. Това вземане не е материализирано в изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното производство. То обаче се събира в това производство, дори и реализираното в него притезание да е непарично такова. В последния случай, при липса на доброволно плащане на разноските от страна на длъжника, вземането на взискателя за тях 2 ще може да се реализира в изпълнителното производство, чрез някой от предвидените за изпълнение на паричните задължения изпълнителни способи. Тъй като тези разноски се събират от длъжника в хода на производството по принудителното изпълнение, а не след неговото приключване, то ще се счита за приключило, след като бъде реализирано изпълняемото право и бъдат събрани разноските по изпълнението. Това налага размерът им да бъде установен в течение на самото производство.

Само по себе си авансовото внасяне на дължимите се по изпълнението такси и разноски не е достатъчно, за да може те да бъдат събрани от длъжника. Необходимо е да бъде установено, че внесените суми са действително дължими се по изпълнителното производство, поради което за длъжника е възникнало задължение за възстановяването им.

Това става с надлежен акт на органа по изпълнението, поради което е необходимо последният да определи дължимите се по изпълнението разноски по основание и размер, като възложи плащането им на длъжника. Вземането за разноски по изпълнението се реализира принудително в производството по изпълнението именно въз основа на този акт на съдебния изпълнител, без за това да е необходимо издаването на изпълнителен лист.

Затова този акт представлява пряко изпълнително основание.

В конкретния случай на 16.04.2024 г. на Н. е връчено Постановление от 15.04.2024 г., с което се отказва намаляване размера на адвокатското възнаграждение по делото.

Съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК разноските по принудителното изпълнение са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато той не е дал повод за образуване на изпълнителното производство, тъй като е изпълнил задължението си преди това или пък, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда. По своето естество отговорността на длъжника за разноски в изпълнителното производство е деликтна, като е ограничена до размера на извършените в производството разноски и има обективен характер, тъй като за реализирането не се изисква наличието на виновно поведение от страна на длъжника. Тази отговорност намира своето основание в това, че не изпълнявайки доброволно задължението си, длъжникът е станал причина за образуване на изпълнителното производство, а оттам и за извършените от взискателя в същото разноски.

Според разясненията съдържащи се т. 5 на ТР № 3/2015 на ОСГТК, тези разноски обаче трябва да са били във връзка с изпълнението и да са били необходими за принудителното реализиране на вземането. Затова длъжникът не отговаря за онази част от разноските, чието извършване не е било необходимо с оглед на реализиране на вземането, както и за тези, които са били извършени във връзка с изпълнителни способи, които са останали нереализирани, тъй като взискателят е бил удовлетворен чрез други способи. В последния случай нереализираните изпълнителни способи се приравняват на такива, изоставени от взискателя. Според приетото в т. 3 на Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, изпълнителният способ, чрез който се провежда принудителното изпълнение на определения от съда режим на лични отношения между родител и дете, е този по чл. 528, ал. 5 от ГПК.

По процесното изп. дело ЧСИ е изпратил покана за доброволно изпълнение на основание чл. 528 от ГПК, след което по изп. дело са постъпили молби от всяка от двете страни, които са бил изпращани за становище на насрещната. С оглед така установеното, настоящият състав намира, че доколкото жалбоподателката, в качеството си на родител, който следва да изпълни задължението си да предаде /осигури присъствието/ на детето на бащата с оглед определеното съвместно упражняване на родителските права и при наведени твърдения, че не изпълнява същото, то тя дължи разноските, свързани с образуване на 3 делото, вкл. и заплащане на адвокатския хонорар на процесуалния представител на взискателя.

В представения по изп. дело договор за правна защита и съдействие адвокатът е упълномощен да образува изпълнително дело по издадения в полза на взискателя изпълнителен лист № 552 от 11.03.2024 г., издаден по гр.д. № 1905/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, както и да извършва всички необходими действия и да осъществява процесуално представителство по изпълнителното дело срещу възнаграждение в общ размер на 400 лева.

Съгласно разпоредбата на чл. 10 о т Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнително дело възнаграждението е: по т.1. – за образуване на изпълнително дело – в размер на 200 лв.; по т. 4 – за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело, което има за предмет действия извън посочените в т. 2 и 3 – 350 лв. Настоящото изпълнение не е такова за събиране на парични вземания или за въвод или опразване на недвижим имот, т.е. не попада в хипотезите на чл.

10, т. 2 и т. 3 от Наредбата.

По молба на взискателя е насрочено принудително изпълнение за 17.06.2024 г. Т.е. тепърва по изпълнителното производство предстои съставяне на протокол на ЧСИ във връзка с предаването на детето, съответно за неизпълнение на това задължение от страна на майката. По процесното изп. дело към момента на постановяване на обжалвания акт не са извършвани никакви изпълнителни или принудителни действия от ЧСИ.

Предвид липсата на някакви изпълнителни действия или актове на ЧСИ настоящият състав не може да направи категоричен извод, че длъжникът действително не е изпълнявал задълженията си да предаде/осигури присъствието на детето, или това са само твърдения на взискателя, който длъжникът оспорва.

Липсват безспорни доказателства, че длъжникът е дал повод за водене на изп. дело, с оглед на което счита, че същият следва да понесе само разноските за образуване на изп. дело, в т. ч. и 200 лв. – адв. хонорар за образуване на изп. дело, дължим съобразно чл. 10, ал.

1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., но не и тези за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело, дължими на основание т. 4 от същия член.

С оглед характера на дължимата престация за предаване на дете, която е строго лична, заявената готовност на длъжницата майка в молба вх. № 14198/12.04.2024 г. да предаде детето доброволно и твърденията й, че никога не е отказвала това, обстоятелството, че по делото не се установи отказ на длъжницата да предостави детето на взискателя, съдът намира, че на адвоката на взискателя не се дължи възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнително дело. По този начин възнаграждението за разликата над 200 лева по чл. 10, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се дължи.