Решение № 456 от 29.01.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 456 гр. Пловдив, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330112800 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Е. П., ЕГН ********** против „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „България” № 49, бл.53 Е, вх. В, с която е предявен иск с правно основание чл. 124 ГПК във вр. с чл. 26 ЗЗД за прогласяване на нищожна на клаузата в раздел **, касаеща заплащането на „пакет от допълнителни услуги“ в частност закупена допълнителна услуга ******по Договор за потребителски кредит № *********Г. в размер на 240 лв.

Ищецът сочи, че е страна по Договор за потребителски кредит № ******** И сочи, че е недействителна клаузата в раздел 6, касаеща заплащането на „пакет от допълнителни услуги“ и даваща право на ответното дружество да получи заплащане на такса по пакет допълнителни услуги.

Твърди се, че клаузата е нищожна на сочените в исковата молба основания за недействителност на договора, а именно: противоречие с добрите нрави, неспазване на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК, с произтичащите от това последици по чл. 23 ЗПК. Описва се съдържанието на договора, като се сочи, че съгласно раздел 6 от договора, ищецът е следвало да върне сумата по кредита в размер на 240 лв. при ГПР 40,90 %. Посочва се, че е постигната договореност за заплащане на допълнителни услуги в размер н а 240лв. при главница 400 лева. На първо място се оспорва договореният лихвен процент, като противоречащ на добрите нрави.

На следващо място се сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни 1 услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута. Сочи се, че този пакет допълнителни услуги е уреден в общите условия, като се предвижда сключване на допълнително споразумение, което обуславя извод, че не се касае за услуга по силата на договора за кредит, а за нова услуга, чието предоставяне ще се реализира след постигане отново на съгласие между страните. Оспорва като нищожни – противоречащи на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК клаузите на раздел *** от договора за заем, в които е посочено, че ГПР е в размер на 40,90 %, а действителният размер е различен от посочения. С оглед изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за кредит и на отделните клаузи моли искът да се уважи.

Ответникът оспорва твърденията на ищеца в исковата молба, като неоснователни. На първо място сочи, че установителната претенция е недопустима, тъй като не е подписван договор за допълнителни услуги.

Оспорва се да е сключвано споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Моли искът да се отхвърли. Претендира разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Профи Кредит България” ЕООД и и щ ц а т а е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № *********Г по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 400 лв. В раздел **- ти от посочения договор за кредит , ясно е посочено, че се предоставят допълнителни услуги, включителни и „*****“, представляваща право на промяна на погасителния план, за която се заплаща 240 лв.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и ищцата като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2000лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор 2 съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Настоящият съдебен състав счита за нужно да посочи, че не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е договорено да се заплати и възнаграждение в общ размер от 240 лв. за услугата „******“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за потребителски кредит - в раздел ***- ти изрично са маркирани посочените услуги, а в раздел ***- ти вече е посочено и каква е тяхната стойност и колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за допълнителни услуги.

Съдът счита, че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага задължение на потребителя да заплати сумата от общо 400 лв. за допълнителните услуги ( раздел ****- ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна услуга” ) не е и индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата бланка, по която се сключва договорът и противно на тъврдяното от ответното дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника. Отделно от гореизложеното, то следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца ( длъжник по договора ) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейностите за услугата „***** по определянето на „гъвкав погасителен план“ е присъща за ответното дружество и в този смисъл тя не представлява допълнителна услуга, които се предоставят на потребителя. Предвид това, частта от раздел ***- ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати възнаграждение за услугата „****“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК ( „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита“ ).

По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от 3 всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 95 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият.

Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които се предоставят услугите„***“, то същата са с характер на възнаграждение и е следвало стойността им да бъде включена изначално при формирането на ГПР ( те са сигурен разход за потребителя ). Впрочем, ако възнаграждението за „допълнителните услуги” бъде включено в ГПР, размерът му нараства неимоверно. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да се включи в процента на разходите по кредита.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика кредитът му се оскъпява почти двойно и то без да се включва възнаградителната лихва. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, 4 точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да стори информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

С оглед приетите по-горе постановки, съдът приема, че с включването на възнаграждението по услугата „*****“, разписани в раздел ***- ти от договора за кредит, ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, раздел ****- ти от процесния Договор за е нищожен в частта, установяваща задължение за потребителя да заплати сума в общ размер от 240 лв. за услуга „*****“. Съобразно изложеното, така предявеният иск следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв.С. Н., като съобразно Договор за правна защита и съдействие е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.

Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на адв. С. Н. сума в размер от 400 лв. Ответното дружество следва да бъде осъдено и да заплати и 50 лева /ДТ/ на ищеца.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1ГПК вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4, ЗПК нищожността на клаузата касаеща заплащането на допълнителна услуга **** в раздел *** н а Договор за потребителски кредит № *********г, сключен между „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752 и М. Е.

П., ЕГН ********** поради това, че с включването на възнаграждения за услуга т а „****“, годишният процент на разходите по договора надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на 5

Република България.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752 да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на М. Е. П. , ЕГН ********** сумата от 50 лв. – съдебно-деловодни разноски в настоящето дело.

ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК: 175074752 да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. С. Н., сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство на М. Е. П., ЕГН ********** по настоящето дело.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________ 6