Решение № 855 от 18.11.2024, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ *** гр. Ш, **/**/**** г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Ш, X-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жанет М. Христова при участието на секретаря А.СТ.Т като разгледа докладваното от Жанет М. Христова Гражданско дело № 2024363010**** по описа за 2024 година

Производство по главни искове с правна квалификация по чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД за прогласяване изцяло нищожността на договор за заем и договор за издаване на гаранция.

Настоящото дело е образувано по искова молба от С. Д. К. с ЕГН ********** с адрес гр.Ш, ул.“М“ 47, вх.1, ет.8, ап.21, чрез адв. Д. В. М. от АК-П със съдебен адрес гр.П, бул.“***********“ № 81, ет.3, ап.Б срещу „*********“ ЕООД с ЕИК **********, със седалище и адрес на управление гр.Ш, ул.“*******“ № 5, представлявано от Д Г Ф и „*********“ АД с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление гр.Ш, пл.“******“ № 13Б, представлявано от Х М Т.

В исковата молба се твърди, че на **/**/****г. ищцата подписала Договор за потребителски кредит № ******** с „*********“ ООД. По договора й бил предоставен заем в размер на 500лв. при ГПР от 63.84% и годишна лихва от 50.40 %. Срокът на договорът бил до **/**/****г. при 12 вноски, като следвало да върне сума в размер на 517.40 лв.

Ищцата подписала Договор за издаване на гаранция № **** от **/**/****г. със „*********“ АД, с цел обезпечаване на сключения от нея договор за кредит, като дължала възнаграждение в размер на 645.84 лв., която сума била разпределена на 12 вноски от по 53.82 лв. всяка.

Сочи се, че договора за кредит бил недействителен на основание чл.22 от ЗПК, тъй като годишния лихвен процент бил без посочване на условията по прилагането му. Не било посочено също дали лихвения процент е фиксиран или променлив за срока на договора, като липсвало и отбелязване на общия размер на дължимата възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и с таксата гаранция, за да се направи 1 проверка дали отговаря на действително прилагания. Отделно ГПР – 63.84% - надвишавал 50 % и водел до нищожност, поради противоречие с добрите нрави. Годишния процент следвало да включва всички разходи по отпускане и управление на кредита. Посоченият размер на ГПР, не бил реално прилагания между страните, което представлявало заблуждаваща търговска практика. Липсвало и ясно разписана методика на формиране на ГПР – кои компоненти са включени в него, както и дали е включено възнаграждението за гаранцията по кредита. Това правило договора недействителен поради нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Цитира се съдебна практика относно накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.трето от ЗЗД.

По отношение на недействителността на договора за издаване на гаранция се сочи, че накърняването на добрите нрави водило до значителна нееквивалентност на престациите между предоставената услуга и цена, като се нарушавал принципа на добросъвестност. Така сумата от 645.84 лв. съставлява допълнителна сума, която е в размер над 100% от сумата по отпуснатия кредит. Отделно от това сумата се заплащала без кредитополучателят да е получил нещо насреща, напротив, същият е бил принуден да сключи Договора за издаване на гаранция и то с предварително избрано от кредитодателя дружество.

Договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради нарушаване на размера на ГРП, тъй като сумата от 645.84 лв. е следвало да бъде отразена в него. Договорът е недействителен и на основание чл.143, ал.1 и ал.2, т.19 от ЗЗП. Същият е във вреда на потребителя, изготвен е по неразбираем начин и не позволява да бъдат разбрани икономическите последици от сключването му.

В заключение се иска постановяване на решение, което да прогласи нищожността на двата договора, както и присъждане на разноските в производството.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея били редовно връчени на ответниците. В законоустановения срок е постъпил отговор от ответника „*********“ ЕООД, в който се излага, че искът срещу него е допустим, но изцяло неоснователен. Твърди се, че посочения в договора ГПР по никакъв начин не е обвързан с разходите, направени от ищцата – кредитополучател, тъй като кредитодателят нямал обвързаност с договора сключен с третото лице – „*********“ АД. Нямало е условие гаранцията да бъде предоставена именно от това трето лице, като е могла да бъде предоставена от всяка друга банка или финансова институция. Така също предоставената гаранция не е издадена за обезпечаване на кредита, а за всяко задължение на ищцата до размер от 600 лв. и имало универсален характер. Посочения размер на ГПР надвишавал 50 %, но това не водело до нищожност на договора, тъй като максималния допустим размер на ГПР е да не надвишавал петкратния размер на законната лихва към момента на сключване на кредита, което изискване е спазено.

В случая единствените разходи по ГПР е ГЛП, като е посочен алгоритъма, като нямало други разходи, неустойки и комисионни при неизпълнение. Към момента на сключване на договора максималния размер на ГПР е 68.95 %, а не 50 %. Посочва се, че в случая няма условие по договора да се представя договор за поръчителство, като исковата молба съдържащи аргументи в тази връзка е изготвена бланкетно и ответникът не следва да ги 2 разглежда по същество. Твърди се, че е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1 от ЗПК и не е използвана заблуждаваща търговска практика. В заключение не е налице нито едно обстоятелство правещо договорът нищожен и се моли претенцията да бъде отхвърлена.

В отговора на „*********“ АД също се посочва, че искът срещу него е допустим, но изцяло неоснователен. Въвеждат се идентични аргументи съдържащите с отговора на ответника „*********“ ЕООД, като се посочва, че липсва обвързаност между двата договора. Представената гаранция имала универсален характер и е можело да бъде ползвана многократно в срок от една година по други облигационни отношения на ответницата с други кредитори. Страните по него имали свобода на договаряне, като при договора за гаранция не се изчислява ГПР, тъй като е търговска сделка. Цитираната от ищцата съдебна практика касаела договори за кредит, а не договори за предоставяне на гаранция. Неуместно било възнаграждението, предвидено за времето, през което се ползва гаранцията (по 53.82 лв.), да се сравнява с размера на кредита, тъй като гарантът нямал информация дали и от кого ищецът ще получава кредит. Смесването на договорът за гаранция с договор за поръчителство правило доводите на ищцата изцяло неоснователни. В заключение се моли за отхвърляне на претенцията.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява лично, като не изпраща и представител. Депозирана е молба за разглеждане на делото в отсъствието на ищцата и упълномощения представител, като се моли исковете да бъдат уважени, поради тяхната основателност. Представя се списък за разноски по чл.80 от ГПК, в който адвокатът сам е определил размерите на адвокатското си възнаграждение.

В съдебно заседание представляващите ответниците не се явяват, като не изпращат и представител и не депозират становища по хода на делото.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата на страните, както и приложимите законови разпоредби, намира за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото не спорят, а и видно от представения от ищцата Договор за паричен заем № ******** от **/**/****г. (лист 7 от делото) между нея и ответника „*********“ ЕООД възникнали облигационни правоотношения във връзка с предоставен от първия ответник заем в размер на 400 лв. Договорът бил сключен за срок от 12 месеца, при договорен месечен лихвен процент от 50.40% и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 63.84 %. Видно от представения погасителен план – Приложение № 2, вноската била в размер на 43.12 лв. разпределена на 12 равни месечни вноски, като заемополучателката следвало да върне сума в общ размер на 517.40 лв. В чл.24 от Договора страните уговорили, че задълженията на кредитополучателя се обезпечават с предоставена от него гаранция № ****/**/**/****г., като били включени и характеристиките на договора за гаранция. На **/**/****г. е подписан Договор за издаване на гаранция № ****/**/**/****г. между ответницата и „*********“ АД, като гарантът издавал гаранция в размер на 600 лв. за обезпечаване изпълнението на задължението на ответницата към бенефициента „*********“ ЕООД. Срокът на договора бил до **/**/****г. Таксата за 3 предоставяне на гаранцията била 8.97% или 53.82 лв. за всеки месец или част от него, както и еднократна такса от 6 лв. в момента на издаване на гаранцията.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи.

По допустимостта на исковете: Предявените искове са допустими, налице са абсолютните положителни предпоставки за предявяването им, като липсват отрицателни такива.

По основателността на исковете: Предмет на настоящото производство е валидността на сключените между страните договор за потребителски кредит и договор за издаване на гаранция.

По делото се установи безспорно, че между ответницата и „*********“ ЕООД бил сключен Договор за потребителски кредит № ********/**/**/****г. От това следва, че между страните са възникнали отношения по договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 и сл. от Закона за потребителски кредит (ЗПК). При спор относно вземания, произтичащи от договор за кредит, съдът е длъжен служебно да изследва дали същият отговаря на изискванията ЗПК, а именно спазването на чл.10, ал.1 от ЗПК, както и изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1,т. 7-9 от ГПК. В този смисъл неоснователно е оплакването на ищцата за нищожност на договора поради неспазване на изискването за приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, съгласно чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. В договора за кредит е посочено, че годишния лихвен процент е 50.40 %, който видно от погасителния план – приложение № 2 е фиксиран за целия срок на договора.

В погасителния план ясно е посочен и размера и падежа на всяка погасителна вноска, както и каква част от нея е за главница и лихва, с което са удовлетворени законовите изисквания. В периода на действие на договора основния лихвен процент определен от БНБ е 3.78 %, като законната лихва действаща в периода на подписване на договора (след прибавянето на надбавката от 10 % ) е 13.78 %. В случая възнаградителната лихва не надвишава петкратния размер на законната лихва към периода на сключване на договора (по аргумент от чл.19, ал.4 от ЗПК), за да се приеме, че договорът е недействителен поради накърняване на добрите нрави.

Същевременно обаче, съдът намира, че ГПР посочен в договора (дори и формално да не надвишава максималния размер посочен в чл.19, ал.4 от ЗПК) не отразява действителния такъв, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита, а именно възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен от ответника със „*********“ АД. Съгласно § 1, т.1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „общ разход по кредита на потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора, и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в 4 случаите, когато предоставянето на кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В случая възнаграждението в полза на гаранта е разход пряко свързан с договора за кредит, тъй като касае обезпечение на вземанията по договора в полза на „*********“ ЕООД. Горното следва от функционалната свързаност на договора за кредит и договора за гаранция, въпреки, че са самостоятелни договори. От съдържанието на договорите и конкретно от чл.24 от договора за кредит, се установява, че договорът за гаранция и дължимото възнаграждение по него е във връзка с договора за кредит, тъй като обезпечава вземането на „*********“ ЕООД, поради което е неаргументирано твърдението на ответниците за универсалния характер на договора за издаване на гаранция. Свързаността на двата договора се установява и от обстоятелството, че реквизитите на договорът за издаване на гаранция се съдържа в договора за кредит, а именно посочени са номера на договора за гаранция, датата на сключване, срокът на валидност и гаранционната сума по него.