Решение № 1029 от 27.08.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1029 гр. Пловдив, 27.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Иванка П. Гоцева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно гражданско дело № 20255300500630 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, чрез пълномощника му юрк. Г. С.-К. - ищец в първоинстанционното производство, против решение № 452/20.12.2024г., постановенo по гр. дело № 1388/2024г. на Районен съд - Карлово, III гр.с., в частта, с която са отхвърлени предявените от жалбоподателя по реда на чл.

422 вр.чл. 415 от ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове против В. А. С. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 605,03 лв., представляваща разликата над присъдения размер от 2201,12 лв. до претендирания във въззивното производство размер от 2806,15 лв. - главница по сключен между страните договор за потребителски кредит № ***, сумата от 1270,47 лева - договорно възнаграждение за периода от 10.03.2023 г. до 06.03.2024 г.; сумата от 315,32 лева - лихва за забава за периода от 11.12.2022 г.

(дата на изпадане на длъжника в забава) до 06.03.2024г. (дата на предсрочна изискуемост), сумата от 268,05 лева - законна лихва за забава за периода от 06.03.2024 г. (датата на предсрочна изискуемост) до 29.05.2024г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 30.05.2024 г. до окончателното им погасяване, за които суми е издадена заповед № 492/09.06.2024г. за изпълнение по чл. 410 ГПК, поправена по реда на чл. 247 ГПК с определение № 683/09.06.2024г., постановени по ч.г.д. № 905/2024г. по описа на КрлРС.

Решението в останалата част, с която са отхвърлени предявените от 1 жалбоподателя по реда на чл. 422 вр.чл. 415 от ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове против В. А. С. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца разликата над 2806,15 лв. до пълния претендиран в първоинстанционното производство размер от 3397,10 лв. - главница по сключен между страните договор за потребителски кредит № ***, както и сумите от 1274,45 лева и 2389,60 лева, дължими до 06.03.2024г., представляващи възнаграждение за закупена услуга „***“, не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Решението се обжалва в посочената част с доводи за неговата неправилност и незаконосъобразност. Оспорва се като неправилен изводът на първостепенния съд за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Твърди се, че уговореното в договора възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „***“ не следва да бъде включено изначално при формиране на ГПР по кредита, доколкото не представлява задължително условие за сключването на договора.

Жалбоподателят счита, че дори и да се приеме, че следва да се включва това възнаграждение по допълнителния пакет услуги в ГПР, то това би довело само до недействителност на съответната клауза на договора, но не и на целия договор. Предвид изложеното намира, че процесният договор за кредит е валиден и е породил права и задължения за страните по него, респ. правото на жалбоподателя да получи възнаградителна лихва. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено ново такова, с което установителните искове да бъдат уважени. Не прави доказателствени искания. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на другата страна.

Жалбата е била администрирана, като препис от нея е изпратен на насрещната страна В. А. С., чрез пълномощника й в първоинстанционното производство адв. Г. Р.. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил писмен отговор.

Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу В. А. С. с ЕГН: ********** от гр. К., обл. Пловдив, с която по реда на чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД вр.чл. 9 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 3397.10 лева - главница по договор за потребителски кредит № ***; сумата от 1270.47 лева - договорно възнаграждение, дължимо за периода от 10.03.2023 г. до 06.03.2024 г.; сумите от 1274,45 лева и 2389,60 лева - възнаграждение за закупена услуга „***“, 2 дължими до 06.03.2024г.; сумата от 315.32 лева - лихва за забава, дължима за периода от 11.12.2022 г. (дата на изпадане на длъжника в забава) до 06.03.2024г. (датата на предсрочна изискуемост) и сумата от 268.05 лева законна лихва, дължима от 06.03.2024г. (датата на предсрочна изискуемост) до 29.05.2024г. (деня, прехождащ подаване на заявлението), ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда (30.05.2024г.) до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед № 492/09.06.2024г. за изпълнение по чл. 410 ГПК, поправена по реда на чл. 247 ГПК с определение № 683/09.06.2024г., постановени по ч.г.д. № 905/2024г. по описа на КрлРС. По делото е приложено и заповедното производство, от което се установява, че е постъпило възражение от длъжника В. С. и в дадения месечен срок заявителят е предявил настоящите искове, т.е. установява се допустимостта на производството по реда на чл.422 вр.чл. 415 от ГПК.

В обстоятелствената част на исковата молба дружеството-ищец „Профи Кредит България“ ЕООД посочва, че между него като кредитор и ответницата като кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит № ****., по силата на който на ответницата е предоставена сумата от 3700 лв., със срок на кредита – 36 месеца, с размер на месечната вноска по кредита – 176,23 лв., при годишен лихвен процент 41 % и ГПР – 49,17 %. Общата стойност на задължението по договора - главница и договорна лихва, е 6342,65 лв. С оглед принципа на свобода на договаряне и по собствена воля ответницата заявила допълнителни услуги „**“ и „****“ на стойност 1480 лв. за услугата „***“ и 2775 лв. за услугата „**“, като размерът на вноската по допълнителните услуги е 118,19 лв., дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. Общото задължение по договора за кредит, ведно с допълнителните услуги се сочи, че възлиза на 10597,65 лв., общ размер на месечната вноска 294,42 лв. и дата на погасяване - 10-ти ден от месеца. Ищецът признава, че ответницата е извършила плащания в общ размер на 1498,88 лв. Поради неточно изпълнение на задълженията от страна на кредитополучателя по договора /да върне заетата сума в сроковете и размерите, предвидени в договора/ същият е изпаднал в забава. Договорът бил прекратен, а задълженията по него обявени за предсрочно изискуеми на 06.03.2024 г.

В подадения отговор на исковата молба ответницата В. А. С. оспорва исковете като неоснователни по отношение на всички претендирани суми, извън задължението за заплащане на непогасената част от главницата.

Признава, че е получила сумата от 3700 лв. по сключен с „Профи Кредит България“ ЕООД договор за кредит, с уговорен срок на изпълнение 36 месеца, по който е направила плащания в общ размер на 1498,88 лева.

Първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че на 26.10.2022г. между ищцовото дружество, като кредитодател, и ответницата, в качеството й на кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ **** съгласно който ищецът е предоставил на ответницата сумата от 3 700 лв. за срок от 36 месеца, при посочени в договора годишен лихвен процент 41,00 %, годишен процент на разходите49,17%, дължима сума по кредита 6342,65 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в общ размер на 4255 лв. Допълнителните услуги са както следва:**– предоставяне право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, за която се дължала сумата в размер на 3

1480 лева, и *** – предоставяне право на промяна на погасителния план на потребителския кредит, за която се дължала сумата в размер на 2775 лева, като общото задължение по кредита и по закупените допълнителни услуги било уговорено в размер на 10597,65 лв. Прието е също, че услугите „****и „****“ са свързани с усвояване и управление на кредита и уговарянето на такса за тях цели постигане на скрито оскъпяване на кредита. Тъй като посочените такси имали характер на печалба за кредитора, а не били свързани с предоставяне на реална допълнителна услуга, стойността им следвало да намери израз в ГПР по кредита, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Посоченият в договора годишен процент на разходите не отговарял на действителния такъв, така казано бил по-нисък от действителния ГПР. По този начин договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване в договора на ГПР и съгласно чл. 22 от ЗПК същият се явявал недействителен. Крайният извод на районния съд е, че на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви или други разходи по него.

При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо в обжалваната част. Предвид горното и съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор.

Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд. След преценката им въззивният съд изцяло възприема фактическата обстановка, установена от районния съд, която се подкрепя от събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районния съд за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да бъдат анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на първоинстанционния акт.

По направените оплаквания във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира следното:

Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. В договора за кредит е посочен размер на ГПР от 49,17%, който е под нормативно установения минимум. В действителност обаче ГПР не съответства на действителните разходи по кредита. Това се установява и без наличието на специални знания. Така при отпуснат кредит от 3700лв., кредитополучателят дължи връщане на 10597,65 лв., т.е. дължимата обща сума надвишава с около 180% заетата такава. Това се дължи предимно на договорените допълнителни услуги, за които се дължи заплащане в общ размер на 4255 лв. Видно от представения по делото договор за кредит, кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за пакет допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита, 4 както и право на промяна на погасителния план/, което се начислява и заплаща заедно с месечните вноски по кредита. Споделя се изводът на районния съд, че включените в пакета услуги на практика са действия по усвояване и управление на кредита – имат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Изключването на възнаграждението за допълнителни услуги „*** и „****“ от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлява плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР. Според въззивния съд посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност.