Решение № 4820 от 18.03.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4820 гр. София, 18.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА при участието на секретаря ТИХОМИРА Й. ЦЕНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско дело № 20231110119422 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с обективно съединени искове от В. П. Н. срещу /фирма/ с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, чл.

11, ал.1, т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем № ********/10.05.2019 г., сключен между страните, евентуално поради заобикаляне на закона и за осъждане на ответника да заплати сумата от 50 лева, представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем № ********, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда- 11.04.2023 г., до окончателното й изплащане. С молба от 19.01.2014 г. ищецът е направил искане за изменение на осн. чл. 214, ал. 1 ГПК на размера на предявения осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД чрез увеличаването му от 50 лева на 115,04 лева, което е уважено с протоколно определение от 20.02.2024 г.

Ищецът В. П. Н. излага твърдения, че е сключила Договор за паричен заем № ********/10.05.2019 г. с /фирма/, по силата на който последният, в качеството си на кредитодател, отпуснал сумата от 300 лв. в полза на ищеца по кредита. Сочи, че в чл. 4 от договора било уговорено предоставяне на обезпечение – две физически лица поръчители, които да отговарят на 1 конкретни изискуеми от кредитора условия, или банкова гаранция в полза на кредитора, като при непредоставянето на избраното обезпечение била предвидена неустойка в размер на 150 лв., платима разсрочено ведно с погасителните вноски по кредита. Посочва се, че ищецът погасил изцяло сумата по кредита. Твърди, че била начислена неустойка поради непредоставяне на предвиденото в договора обезпечение. Поддържа, че процесният договор е недействителен, тъй като съдържал неравноправни клаузи, които противоречали на принципа за добросъвестност и водели до значително неравновесие между правата и задължения на страните. Същите не били индивидуално уговорени. Твърди, че неустойката представлява разход по договора за кредит и същият следвало да се счита включен към ГПР. Сочи, че действителният размер на ГПР надхвърлял установения от закона максимален праг, с оглед което целият договор бил недействителен.

Поддържа, че клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора била неравноправна, тъй като размерът й бил необосновано висок. Моли за уважаване на исковете.

Претендира присъждане на разноски.

Ответникът /фирма/, редовно уведомен на 17.07.2023 г., депозира отговор на исковата молба извън срока по чл. 131 ГПК. Счита за недопустим установителния иск поради липса на правен интерес на ищеца. Не оспорва, че между страните е бил сключен процесният договор за паричен заем. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира следното:

Правната квалификация, посочена от ищеца не обвързва съда. Съдът е длъжен да разгледа основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие на закона или заобикалянето му, към по-леките - липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от сочените от ищеца основания, разгледани в поредността според тежестта на порока, отпада вътрешнопроцесуалното условие, под което са предявени останалите евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци /в този см. решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр. д. № 4923/2019 г. на IV г. о., решение № 156 от 26.03.2021 г. по гр. д. № 4622/2019 г. на IV г. о., решение № 136 от 2

30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на III г. о. и др. / Между страните е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че е сключен договор за паричен заем № ********/10.05.2019 г.

Процесният договор за кредит попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.

По силата на договора за кредит, В. Н. е усвоила на 10.05.2019 г. заемна сума в размер на 300 лева, като се е задължила да върне същата в срок от 16 седмици на 16 вноски с посочен падеж на всяка вноска в чл. 2.5 от договора за заем. Съгласно чл. 2.8, годишният процент на разходите е 48,14 %, а фиксираният годишен лихвен процент е 40 %. Съгласно чл. 4, ал.1 от същия е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да представи обезпечение, а именно 1. Две физически лица – поръчители или банкова гаранция. В посочената клауза от договора са предвидени и условията на които следва да отговарят поръчителите и гарантът, а именно: 1. поръчителство от две физически лице, които да отговаря на изискванията, посочени в договора, а именно: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с /фирма/, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“.

Поръчителят подписва договор за поръчителство или 2. Банкова гаранция – със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор. Съгласно чл. 4, ал.2, при неизпълнение на чл. 4, ал.1, заемателят дължи неустойка в размер на 115,04 лева.

Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в настоящия договор погасителен план, като към всяка от погасителните вноски се добавя сума в размер на 7,19 лева.

Клаузата, по силата на която се предвижда дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на сключения договор за 3 заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за вида обезпечение по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на определени изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по договора или физическо лице поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 300 лева.

Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка.

Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, е 48,14 %, а при включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения максимум по чл.

19, ал. 4 от ЗПК. В разглеждания случай е изслушано и прието като неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, според което с включването на неустойката, годишният процент на разходите 4 става 184,99 %.

В чл. 4 от договора е посочено, че неустойката се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска увеличава размера си. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на разходите.

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.

В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите.

Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена, то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 5

ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т.