Решение № 173 от 27.11.2023, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 173 гр. Кърджали, 27.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Елина П. Урумова като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно гражданско дело № 20235100500236 по описа за 2023 година

С решение № 145/26.05.2023 г., постановено по гр.д. № 39/2023 по описа на Районен съд - М., е обявена за нищожна клаузата, предвидена в чл.6 от Договор за потребителски кредит № ***** **** **** *****/ **.**.****г., сключен между М. М. С. и „Н.“ ООД, гр. С., представлявано от управителя И. Н. Х.-С., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 1080 лева, поради противоречие с добрите нрави.

Със същото решение „Н.“ ООД - гр. С. е осъдено да заплати на М. М. С. следните суми: сумата от 474.39 лева, получена без основание за погасяване на неустойка по чл.6 от Договор за потребителски кредит № ***** **** **** *****/ **.**.****г., ведно със законната лихва върху посочената по-горе сума от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното й изплащане; сумата от 100 лева, разноски по делото, а на адв. М. В. М. сумата от 555.45 лева за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 1, т.2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С Определение № 262/28.07.2023г., постановено по реда на чл.248, ал.1, т.3 от ГПК съдът е оставил без уважение искането на адв.М. В. М. от АК- П., пълномощник на М. М. С. за изменение на постановеното по делото решение № 145/26.05.2023г., в частта му за разноските.

1

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът „Н.” ООД С., представляван от процесуалния представител –юрк. П. П., който го обжалва като недопустимо в частта, с която е уважен установителния иск, и като неправилно в частта, с която е уважен осъдителния иск. В жалбата се сочи, че липсва правен интерес от предявяване на установителен иск, когато може да се предяви осъдителен иск и същевременно в процеса се установят релевантните фактори. Сочи се съдебна практика. Твърди се в жалбата, че по делото по безспорен начин било установено, че платената неустойка в размер на 474.39 лева е получена от друго дружеството и на друго правно основание, а именно „К. Г. **“ ООД. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата М. М. С., чрез процесуалния си представител, е депозирала писмен отговор, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. В отговора се сочи, че съдът правилно е преценил, че в клаузата на чл. 6 от Договор за потребителски кредит № ***** **** **** *****/ **.**.**** г. е налице нарушение на добрите нрави, при неравноправни клаузи във вреда на потребителя и при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред. Моли съда да потвърди обжалваното решение на Районен съд - М..

Претендира разноски.

Въззивният съд е сезиран и с въззивна частна жалба от адв. М. В. М., в качеството му на пълномощник на М. М. С., против определение № 262/28.07.2023г, постановено в първоинстанционното производство, с което съдът е оставил без уважение искането му по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските, досежно присъденото по чл.38 от ЗАдв на адв. М. М. адвокатско възнаграждение.

Насрещната страна по въззивната частна жалба „Н.” ООД – С. изразява становище за неоснователност на същата.

В съдебно заседание жалбодателят „Н.” ООД – С. не изпраща представител; представя писмена молба вх. № 2819/20.10.2023 г. (п.кл. от 19.10.2023 г.), с която поддържа въззивната жалба и прилага списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебно заседание въззиваемата не се явява, не се представлява. Чрез писмено становище с вх. № 3436/27.09.2023 г. от адв. М. М. от АК - П., постъпило през ССЕВ, поддържа депозирания отговор на въззивната жалба, както и депозираната частна жалба.

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния 2 закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните във връзка с подадените въззивна и частна жалба констатира следното: атакуваното решение е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или обезсилването му като недопустимо.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от М. М. С. против „Н.“ ООД - гр.С., с която са предявени обективно съединени искове, както следва: 1/ установителен иск за прогласяване нищожността на клауза от договор за потребителски кредит, с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД с цена на иска в размер на 1 080 лева; и 2/осъдителен иск за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 474,39 лева, недължимо платена като неустойка по процесния договор с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД.

Няма спор относно наличието на процесния Договор за потребителски кредит № ***** **** **** *****/ **.**.****г., сключен между страните, по силата на който на кредитополучателя М. М. С. е бил отпуснат заем в размер на 1 000лв., при договорен ГПР 49,72 %, и годишен лихвен процент от 41,05 %.

Ответникът оспорва с отговора на исковата молба процесният договор да съдържа неравноправни клаузи; на ищцата да е била начислена неустойка; ищцата М.

М. С. да е заплатила неустойка в размер на 473,39лв.

С въззивната жалба обаче, релевираните оплаквания са - 1. недопустимост на съдебното решение в частта му, с която е разгледан установителния иск за прогласяване нищожността на клауза от договор за потребителски кредит; и 2. неправилност на съдебното решение в частта му, с която съдът приел за доказан иска по чл.55 ЗЗД и е осъдил ответника да заплати на ищцата М. С. сумата в размер на 474,39лв.

Само по тези оплаквания въззивният състав дължи произнасяне, като намира същите за неоснователни по следните съображения:

1. По претенцията с правно основание чл.26 ЗЗД : във връзка с този иск единственият довод, който се навежда от въззивника е, че предявяването на установителен иск за нищожност на клаузата на чл.6 от процесния Договор за потребителски кредит № ***** **** **** *****/ **.**.****г., сключен между страните, е недопустим поради липса на правен интерес, доколкото е предявен осъдителен иск по чл.55 ЗЗД, по който могат да се установят релевантните факти.

Съдът намира същия за неоснователен. Предявеният иск за прогласяване нищожността на сключения договор, респективно на съдържащи се в него клаузи е допустим. Всяка страна, която твърди нищожност на сключен с нея договор има 3 правен интерес да иска прогласяване на нищожността му по съдебен ред, чрез предявяване на установителен иск. С установителния иск се цели да се установи съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение, заплашено от нарушаване. Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищеца на страна по договор, при основателни съмнения за действителността на който правното му положение е смутено. Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за предявяване нищожност на договора и релевиране на последиците на този вид начална недействителност. Предметът и обемът на дължимата защита и съдействие се определя от ищеца. Правен интерес от предявяване на установителен иск е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. В случая, като е предявила кумулативно и осъдителен иск за неоснователно получените от ответника суми, ищцата се е възползвала от възможността при установяване със сила на пресъдено нещо на несъществуващата облигационна връзка между страните, да поиска връщане, като платена без основание, на платената от нея неустойка.

2. По претенцията с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 474,39 лева, получена без основание за погасяване на неустойка по чл.6 от Договор за потребителски кредит № ***** **** **** *****/ **.**.****г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното й изплащане:

От заключението на вещото лице се установява, че ищцата е заплатила по кредита сума в общ размер на 1 636 лева, от които лихва в размер на 216 лева, главница в размер на 700 лева и неустойка в размер на 720 лева, като разпределението на сумите е съгласно Погасителен план и чл.6 от Договора.

Във връзка с наведените едва с въззивната жалба на „Н.“ ООД твърдения, че ищцата не е заплатила на ответника по иска неустойка в размер на 473,39лв., тъй като кредитът бил обезпечен и поради това неустоечната клауза не произвела действие; както и че тази сума била заплатена от М. С. на „К. Г. ** “ ООД, което обезпечило процесния договор за кредит, настоящият съдебен състав намира следното: на първо място, с отговора на исковата молба ответникът по иска „Н.“ ООД не е въвел твърдения за наличието на плащане от страна на кредитополучателя – ищец в производството, в полза на „К. Г. **“ ООД, което дружество пък от своя страна да е било обезпечило договора за кредит. При това положение, такова едно твърдение, сторено едва след изслушване на съдебно-счетоводната експертиза в първоинстанционното производство, и наведено като правнорелевантен факт с 4 въззивната жалба, се явява преклудирано и събраните във връзка с него доказателства не следва да се обсъждат, като неотносими към спора. Ответникът по иска е посочил в отговора си, че „неустоечната клауза не е произвела правно действие предвид нейната условност и обезпечаването на кредита от страна на кредитополучателя“, но не сочи нито едно доказателство в подкрепа на това си общо твърдение, нито твърди връзка на „К. Г. **“ ООД с обезпечаване на кредита. Освен това, представените впоследствие от него доказателства – справка за преведени по сметка на „К. Г. **“ ООД суми, събрани от М. М. С. по договор за гаранция, ведно с преводни нареждания и опис на събраните суми по договори за гаранция – л.109-118 от първоинстанционното производство, не могат да се обсъждат като относими към спора, доколкото не конкретизират нито договора за гаранция /като номер, страни, и дата на сключването му/, нито относимостта му именно към процесния договор за кредит. В тази връзка следва да се добави и, че на съдебния състав е служебно известно и за други сключени между същите страни договори за кредит, предмет на множество съдебни производства, стоящи за разглеждане, или вече решени пред КОС, което на още по-голямо основание води до извод за недоказаност на твърденията във въззивната жалба, че преведената от М. С. сума в размер на 474,39лв. в полза на „К. Г. **“ ООД е обезпечило именно спорния договор за кредит.

Или, предвид заключението на вещото лице, следва да се приеме за установено в процеса, че ищцата М. С. е превела на ответника неустойка в размер на 720 лева, поради което претенцията й с правно основание чл.55 ЗЗД в /по-малък/ размер на 474,39лв. се явява основателна и доказана, и като такава следва да се уважи. Като е достигнал до същия извод, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който в тази му част следва да се потвърди.

Или, в обобщение, въззивната жалба, подадена от „Н.“ ООД се явява изцяло неоснователна.

ІІ. По въззивната частна жалба на М. С.:

С решението по делото ответникът „Н.” ООД е осъден да заплати на адв.М. В.

М. от АК- П., сумата в размер на 555,44 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, за оказана по делото на ищцата М. М. С. безплатна правна помощ.