Решение № 2814 от 04.06.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2814 гр. Пловдив, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на първи юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20255330112746 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по искова молба от П. Н. П., ЕГН **********, против „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т.9, т. 10, чл. 11, ал. 2 ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № ****** г., сключен между страните.

Предявени са и насрещни осъдителни искове от „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, против П. Н. П., с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и член 23 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем от 31.03.2025 г., по силата на който на ищеца бил предоставен заем в размер на 1100 лева, при фиксиран лихвен процент от 48.50 % и ГПР – 61,94 %. Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло предоставените заемни средства, но не дължи заплащане на такса за експресно разглеждане на документи, поради нищожност на клаузата, като неравноправна. Излага, че в попълненото от заемателя предложение за сключване на договора не бил посочен размерът на еднократната такса за експресно разглеждане на документи, съответно потребителят не е имал възможност да се запознае с тези клаузи преди сключването на договора. Таксата била във фиксиран размер, като липсвало каквато и да еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя, поради което счита, че същата е неравноправна, на основание чл. 144, т. 9 ЗЗП. Освен това, твърди, че тази такса представлява и скрит разход по договора за кредит и с нея се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК Позовава се и на чл. 22 ЗПК, съгласно която разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.

С оглед изложеното, моли да бъде прогласена нищожността на процесния Договор за паричен заем, като противоречащ на закона. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца.

В срока за отговор на исковата молба са предявени от „Вива Кредит“ АД против ищцата 1 насрещни осъдителни искове, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, с който се иска да се осъди ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата от 641,65 лева, представляваща главница по сключен Договор за паричен заем № ****** г., за който е обявена предсрочна изискуемист на 7.10.2025г., а при условията на евентуалност да се осъди П. Н. П. да заплати сумата от 421,62 лева, представляваща на осн. член 23 ЗПК главница по обявения за недействителен договор за паричен заем след отнасяне на платената лихва, ведно със зак. лихва върху главницата, считано от завеждане на насрещната искова молба в съда – 7.10.2025г. до окончатеното й изплащане. С насрещната искова молба, поддържа, че между страните е сключен процесния Договор за паричен заем, като на П. Н. била предоставена в заем сумата от 1100 лева, при ГПР от 48,50 % и ГЛП от 61,94 %, и дължима, ведно с определените в договора акцесорни вземания на 12 лавни месечни вноски. От длъжника били постъпили плащания в общ размер от 678,38 лева, отнесени за погасяване на главницата – 483,35 лева и за възнаградителната лихва – 220,03 лева. Други суми не били заплащани, като предсрочната изискуемост на кредита настъпила с получаване от длъжника на волеизявлението от кредитора, т.е. от деня на получаване на насрещната искова молба.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът по насрещния иск, е депозирал писмен отговор, с който оспорва предявените насрещни искове като неоснователни и недоказани в претендираните размери. Счита, че процесният договор за кредит е нищожен, поради противоречие с добрите нрави и като сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК. Поддържа, че договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което съгласно чл. 23 ЗПК, се дължала само чистата стойност на кредита, без лихви или други разходи. Моли за отхвърляне на насрещните искове и присъждане на разноски.

Претендират се разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за паричен заем № ****** г., се установява, че между страните е подписан Договора за паричен заем, поради което съдът приема, че между П. Н. П. и „Вива Кредит“ АД е бил подписан Договор за паричен заем №******* г., за сумата от 1100 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 48.50 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 61,94 %. Ищецът се е задължил да върне сумата в срок до 26.03.2026 г., като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1409,88 лева.

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът „Вива Кредит“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл.

11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е 2 образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 61,94 %, а възнаградителната лихва– 48,50 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 10 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него.

Това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Ето защо иска за прогласяване на недействителността на договора за паричен заем следва да се уважи, като основателен и доказан.

Относно предявените насрещни искове:

От изслушаното заключение на вещото лице К., неоспорено от страните, което съдът кредитира като компетентно изготвено и безпристрасто дадено, се установява че заемателят е заплатил сумата от 678,38 лева, които са отнесени за главница в размер на 458,35 лева и за възнаградителна лихва в размер на 220,03 лева. Крайният срок на договора е настъпил на 26.03.2026 г., на която дата е падежът на последната вноска по кредита. Доколкото договора за паричен заем е приет за недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, което е заемната сума, но не и лихви или други разходи, като връщането й се осъществява по правилата на неоснователното обогатяване, тъй като договорът е нищожен, респ. получената от него заемна сума е усвоена при липса на правно основание за това.

Предвид недействителността на договора, ищцата дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на възнаградителна лихва. Ето защо, съдът намира, че със заплатената от Н. сума в общ размер на 678,38 лева, следва да се покрие част от претендираната главница, като остава непогасен остатък за главница в размер на 421,62 лева. Липсва основание за получаването на сумата 1893 лева, представляваща разликата между дължимата главница от 2050 лева и платеното от ищеца 157 лева по договора, която се явява платена без основание.

Предвид изложеното, съдът намира, че ще се уважи предявения при евентуалност насрещен иск за сумата от 421,62 лева – главница, представляваща дължимия неплатен остатък от чистата стойност на главницата по Договор за паричен заем № ******г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на насрещния иск– 7.10.2025 г. до окончателното погасяване на сумата.

Относно разноските: С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважената и отхвърлена част от насрещните искови претенции. Ищцата П. претендира разноски за сторени разноски такива в размер на 28,83 евро -за ДТ, които следва да му се присъдят изцяло. Освен това, адв. П. претендира разноски, изразяващи се в определяне на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото страната се представлява безплатно от адвокат П., поради обстоятелството, че ищецът е близък на адвоката, което обстоятелство по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА представлява основание за оказването на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Ето защо, съдът като взе предвид вида, броя и размера на исковете, действащата Наредба № 1/09.07.2004 г., за минималните размери на адвокатските възнаграждения и при съобразяване на Решение на СЕС по дело **** г., съдът намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско възнаграждение следва да се определят в размер на 205,52 евро. Посочената сума следва да се присъди в полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.