Решение № 1366 от 10.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1366 гр. София, 10.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Виктория В. Грънчарска при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20231100511852 по описа за 2023 година

Э

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 14054/17.08-2023 г. на СРС, 41 с - в, по гр. д. № 35886/2022 г.И.

Й. П., ЕГН **********, е осъден да заплати на Л. С. М.-Д., ЕГН **********, на основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД сумата от 2 060 евро, представляваща незаплатена наемна цена за периода м.09.2019 г. - 10.01.2020 г., дължима по договор за наем А361909/2019 г. от 01.09.2019 г. за ползване на апартамент № 36, находящ се в гр. София, бул. „*******, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 21.02.2020 г. до окончателното плащане, като иска е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2 680 евро поради извършено съдебно прихващане със вземане на И. Й. П. в размер на сумата от 620 евро, представляваща подлежащ на възстановяване на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД от Л. С. М.- Д. във връзка със сключения между страните договор за наем АЗ 6- 1909/2019 г. от 01.09.2019 г. депозит до размера на помалкото от двете вземания.

Със същото решение И. Й. П., ЕГН **********, е осъден да заплати на Л. С. М., ЕГН **********, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 156, 35 лв., представляваща лихва за забава върху главното вземане за периода 06.09.2019 г. - 20.02.2020 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 169, 41 лв.

С решението е отхвърлен и предявения от И. Й. П., ЕГН **********, срещу Л.

С. М.-Д., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата от 620 евро, представляваща подлежаща на връщане сума, заплатена като депозит на Л. С. М.-Д. във връзка със сключения между страните договор за наем А 36 1909/2019 г. от 01.09.2019 г. поради извършено съдебно прихващане на това вземане 1 със вземане на Л. С. М. в размер на сумата 2 680 евро, представляваща незаплатена наемна цена за периода м. 09.2019 г. - 10.01.2020 г., дължима по силата на сключен между страните договор за наем А36- 1909/2019 г. от 01.09.2019 г. до размера на помалкото от двете вземания. Ответникът е осъден за заплащане на разноски по делото в полза на ищцата.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника И. Й. П., чрез представителя му, в частите, в които са уважени искове по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу него и е отхвърлен насрещният му иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за връщане на сумата от 620 евро депозит по договора, съгласно искането, направено в жалбата.

Поддържа, че в оспорените части решението е незаконосъобразно и необосновано и не съответства на действителното фактическо положение по спора. Поддържа, че между страните е сключен договор за наем, като ответникът е заплатил при сключването му, депозит в размер на 620 евро на 01.09.2019 г. Счита, че е заплатил всички необходими наемни вноски и консумативни разходи за имота, съгласно водената между страните „Вайбър“ кореспонденция. Ищцата е посочвала, че има надплатени, а не незаплатени суми. От приетите по делото разписки се установява също, че сумите за ползване на имота и консумативите за него са платени от ответника. Счита, че изявлението на ищеца за липса на плащане не може да се ползва за установяване на изгодни за него факти, а съдът е допуснал процесуално нарушение като не е събрал свидетелски показания за установяване погасяване на задълженията по договора. Поддържа, че при липса на плащания на наема в срок от повече от 5 месеца, наемодателката е разполагала с възможност да развали/прекрати договора по чл. 18, ал. 1, т. 2 от договора. По делото не са представени никакви доказателства, че е налице покана от страна на ищцата за заплащане на задълженията по наемния договор. Сочи, че страните са прекратили договора по взаимно съгласие на 10.01.2020 г., за което е подписан протокол за предаване на недвижимият имот. Моли да се отмени решението, а исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира разноски за производството.

Въззиваемата страна Л. С. М.-Д. - ищец в производството, чрез представителя си, оспорва жалбата в срока по чл. 263 ГПК в писмен отговор. Поддържа, че жалбата е неоснователна, а решението е правилно и законосъобразно постановено. От доказателствата се установява, че е изцяло невярно и не е подкрепено с доказателства твърдението на ответника, че е заплащал всички изискуеми задължения по договора за наем от 01.09.2019 г. Представените от него разпечатки от „Вайбър“ сочат единствено какъв е размера на задълженията, но не и че те реалното са погасени от наемателя.

Счита,ч е доказване на плащането на наем следва да се установи с разписки, каквито наемодателя не е издавал, понеже не е било налице плащане. Неоснователно е възражението, че не е посочена банкова сметка, тъй като ответникът е можел да изпълни задълженията си чрез плащане в брой или по друг начин. Посочва, че в протокола за предаване на имота, наемателят изрично е декларирал, че всички незаплатени задължения по договора ще бъдат заплатени в срок от 15 дни от подписване на протокола, което съставлява неизгоден за него факт от значение за спора. В съответствие с процесуалния закон съдът не е допуснал гласни доказателства за установяване на погасяване на задълженията по договора предвид липсата на съгласие на насрещната страна по чл. 164, ал. 2 ГПК и забраната по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК. Излага съображения, че начинът по който е прекратен договора за наем е неотносим към наличието на задължения на наемателя за неплатена цена. Правилен е извода на СРС, че преценката дали да прекрати/развали договора поради неизпълнение, е на наемодателя. Това е право на кредитора, а не негово задължение.

2

По тези и допълнителни съображения, моли да се потвърди решението. Претендира разноски за въззивното производство.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :

В оспореното решение СРС се е произнесъл по обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на наем за имот и лихви за забава върху него, както и насрещен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД предявен срещу първоначалния ищец – за връщане на депозита, даден по договора за наем.

В съответствие с правомощията си по чл. 269 ГПК по реда на въззивната проверка, настоящият състав намира, че оспореното решение е валидно и допустимо постановено в оспорените части. По законосъобразността на решението съдът е ограничен до релевираните възраженията във въззивна жалба, като служебно следи за прилагане на императивните материалноправни норми.

Съдът приема, че при постановяване на решението не са допуснати такива нарушения. Решението е постановено след обсъждане на всички събрани от СРС доказателства, при изцяло изяснена фактическа обстановка, която е съобразена при излагане мотивите на съда.

В съответствие с материалния закон СРС е приел, че основателността на предявените искове е поставена в зависимост от пълното и главно доказване от ищеца, по правилата на чл. 154 ГПК, че между страните съществува облигационно правоотношение по договор за наем на имот, по която имотът е предоставен на ответника за ползване. В тежест на ответника е да установи, че е изпълнил задълженията си по договора за наем.

С доклада по делото е прието за безспорно и от писмените доказателства се установява, че между страните е сключен договор за наем на недвижим имот А361909/2019 г. от 01.09.2019 г., за срок до 01.09.2020 г., по който ищецът по първоначалния иск, като наемодател, е предоставил на ответника - наемател, за временно и възмездно ползване недвижим имот: апартамент № *******, находящ се на *******, с адрес гр. София, бул. „******* срещу месечна наемна цена от 620 евро, платима между първо и пето число на текущия месец, съгласно чл. 5 от договора.

Установява се, че с клаузата на чл. 6 от договора страните са се съгласили, че наемателят заплаща всички консумативни разходи на наемодателя, след предоставяне на квитанции за платени суми към съответните дружества. Прието е за безспорно също така, че ответникът е заплатил на ищцата депозит в размер на 620 евро във връзка със сключения договор.

Не е спорно също така, че с приемо - предавателен протокол от 10.01.2020 г., подписан от двете страни, на същата дата, наемателят е върнал на наемодателя процесния имот. Съгласно същия протокол договорът е прекратен по взаимно съгласие. Посочено е, че наемателят декларира, че няма и няма да има каквито и да е финансови претенции във връзка с договора, както и че в петнадесетдневен срок от подписване на протокола ще заплати всички неплатени задължения включително към електроснабдителни дружества, „Софийска вода“ и „Топлофикация София“.

При тези доказателства СРС основателно и в съответствие с договореностите между страните е приел, че договорът е бил прекратен по волята на страните.

Във връзка с доказване задължения на наемателя и тяхното погасяване пред СРС е приета кореспонденция, водена между страните чрез мобилното приложение 3

„Вайбър“. Авторството на съобщенията не е било спорно между страните. Както е посочил и СРС, от съдържанието на изявленията на страните става ясно, че ищцата е изпращала съобщения на наемателя относно размера на дължимите за апартамента задължения по месеци, а ответникът е поемал ангажимент да й заплати същите.

Автентичността на съобщенията е потвърдена и от приетата без възражения пред СРС съдебно - техническа експертиза. От нея се установява, че през процесния период ползвател на телефон с номер +******* е ищцата по първоначалния иск, а ползвател на устройство с номер + ******* е ответникът по първоначалния иск.

Според заключението е налице идентичност между приложените в писмен вид разпечатки от кореспонденция и възприетото съдържание на същата от телефоните на двете страни.

По исковете по чл. 232, ал. 2 ЗЗД - за заплащане на наем за периода м. 09.2019 г. до 10.01.2020 г., въззивният съд споделя изводите на СРС, че наемателят е длъжен да плаща наемната цена – между първо и пето число на всеки текущ месец, както и разходите, свързани с ползването на вещта - консумативите за имота през периода на ползването му. Такава уговорка се съдържа изрично в договора за наем - чл. 5 и 6 от договора.

Както се посочи и по – горе, не е спорно и се установява, че между страните е сключен писмен договор за наем за ползването на недвижим имот: апартамент № *******, находящ се на *******, с адрес гр. София, бул. „******* Б, срещу наемна цена от 620 евро на месец.

Ответникът твърди, че е изпълнявал задължението си за заплащане на наемната цена в брой на наемодателя. Както е посочи и СРС изцяло в тежест на ответника е било да ангажира годни писмени доказателства за изпълнение на задълженията си в уговорения в договора срок – от 1 до 5 число на текущия месец. Такива безспорни писмени доказателства не са ангажирани от ответника пред СРС.

Неоснователно е наведеното в жалбата възражение, че съдът не е допуснал свидетелски показания за установяване на обстоятелствата по погасяване на установените с писмен договор задължение за плащане на конкретно парично вземане.

СРС е процедирал в съответствие със забраната в чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, за установяване погасяването на задължения уговорени писмено със свидетели, като е съобразил изричното противопоставяне на ищеца за допускане на гласни доказателства за тези факти – чл. 164, ал. 2 ГПК и не е допуснал събиране на гласни доказателства за установяване на твърдяното от ответника погасяване.

Други относими към погасяването на задълженията на ответника писмени доказателства не са ангажирани. Не може да се приеме, че такова доказателство представлява водената между страните кореспонденция по приложението „Вайбър“, доколкото от нейното съдържание се установява единствено, че представлява уведомяване на ответника - наемател от страна на ищцата за задълженията му по месеци, включително за консумативи, но не се установява плащане на тези задължения или признание за такова плащане от ищцата.