Решение № 918 от 07.12.2020, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 918 гр. Пловдив , 07.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в публично заседание на шестнадесети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Светлана И. Изева

Радостина А. Стефанова

Силвия Л. Алексова

Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Силвия Л. Алексова Въззивно гражданско дело № 20205300502038 по описа за 2020 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК, вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Д. Д., роден на 20.09.1979 г., с личен номер **********, с адрес на пребиваване: гр. Пловдив, ул. ***, депозирана чрез назначения му особен представител – адв. Н. Т., със служебен адрес: гр.

Пловдив, бул. „*** против Решение № 19566/10.04.2020 г. на Районен съд – гр. Пловдив, I-ви гр. състав, постановено по гр.д. № 3429/2019 г. по описа на съда, в частта му, с която е признато за установено по предявения от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с ЕИК 831558413, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Лозенец“, бул. „Никола Вапцаров“ № 55, против Д. Д., установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 410 от ГПК, вр. чл. 430 от ТЗ, че Д. Д. дължи на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, следните суми: 15337.50 лв. – главница по Договор за потребителски кредит № 1711162268294530/20.11.2017 г.; изискуема редовна лихва от 357.29 лв., за периода 20.11.2017 г. до 27.06.2018 г., вкл.; изискуема наказателна лихва от 151.67 лв. върху просрочени главници за периода 20.12.2017 г. – 14.10.2018 г.; сумата от 425.87 лв., представляваща законна лихва върху вноските за главница с настъпил падеж за периода 20.12.2017 г. до 28.08.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от 15337.50 лв., считано от 28.09.2019 г. до окончателното й изплащане. С подадената въззивна жалба се твърди, че първоинстанционното Решение е недопустимо, поради липса на 1 компетентност на българския съд, съответно ако не се възприемат тези доводи – че същото е неправилно. Иска се Решението да бъде обезсилено, а при условията на евентуалност – отменено в обжалваната му част.

В срока за отговор такъв не е постъпил от въззиваемата страна. В съдебно заседание се явява юрисконсулт К.. Иска от съда атакуваното Решение да бъде потвърдено. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Пловдивският окръжен съд, V-ти въззивен граждански състав, след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и като взе предвид доводите на страните, приема за установено следното:

Районен съд – гр. Пловдив е сезиран с искова молба, депозирана от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, против Д. Д., с искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца горните суми, както и претендираната наказателна лихва за разликата над уважения с Решението размер от 151.67 лв. до пълния предявен размер от 739.17 лв. и присъждане на законната лихва върху главницата от 15337.50 лв., считано от подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 16406/2018 г. на XXII-ри гр. състав на Пловдивския районен съд. В исковата молба ищецът твърди, че с гореописания Договор за потребителски кредит, е отпуснал на ответника сума в размер на 15337.50 лв., като същата била напълно усвоена към дата 20.11.2017 г. Страните уговорили възнаграждение за кредитора – редовна лихва, както и наказателна лихва, в случай на забава в заплащането на дължимите вноски. Кредитополучателят изпаднал в забава със заплащането още на първата погасителна вноска, като съгласно Договора това дало право на Банката да обяви всички суми по кредита за предсрочно изискуеми. До ответника било изпратено писмо, съдържащо уведомление за предсрочна изискуемост, като видно от приложената обратна разписка, същото достигнало до адреса на Д.. Поради липса на изпълнение, Банката предприела действия за принудително събиране на вземанията си и депозирала заявление за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното ч.гр.д. № 16406/2018 г. по описа на Пловдивския районен съд, била издадена заповед за изпълнение за всички, претендирани суми. На основание чл. 47, ал.

7 от ГПК, заповедта не била стабилизирана поради липса на връчване на ответника, от което обстоятелство се породил и правният интерес за предявяване на иска.

От особения представител на ответника постъпва писмен отговор, с който оспорва изцяло предявените искови претенции. Твърди, че предсрочната изискуемост на сумите по Договора не е настъпила, доколкото ответникът не е бил надлежно уведомен за същата. Получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея от особения представител на ответника, не водело до уведомяването му за настъпване на предсрочна изискуемост, тъй като представителната власт на особения представител се изчерпвала с процесуално представителство по делото, по което същият е 2 назначен и не обхваща получаването на материалноправни изявления до представлявания отсъстващ ответник. Релевира възражения за нищожност на сключения Договор, поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК и поради липса на съгласие, тъй като ответникът не владеел български език и не се е запознал със съдържанието на Договора преди да го подпише. Прави възражение за прихващане между дължимите суми по главницата с платените неоснователно, при начална липса на основание, възнаградителни и наказателни лихви от ответника, до размер на по-малката измежду двете суми.

По делото пред районния съд са приети, представените с исковата молба доказателства, а именно: Договор за потребителски кредит № 1711162268294530/20.11.2017 г.; погасителен план към Договора; писмо с изх. № ИЗХ-001-43209 относно предсрочна изискуемост по Договора; Прието е и е приложено по делото ч.гр.д. № 16406/2018 г. на Пловдивския районен съд; назначена е съдебно-счетоводна експертиза, заключението от която е прието в съдебно заседание на 13.11.2019 г.; назначена е и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, заключението от която е прието в съдебно заседание на 10.03.2020 г.

За да постанови атакуваното Решение, Районен съд – гр. Пловдив приема за безспорно установено, че на 20.11.2017 г. между страните е сключен Договора за потребителски кредит, при описаните в него условия, както и че Банката е отпуснала на Д. сумата от 15337.50 лв. Относно възражението за липса на съгласие, първостепенният съд е приел, че Договорът е подписан и от двете страни и доколкото особеният представител не е оспорил авторството на ръкописното писмено волеизявление, то възражението се явява неоснователно. Първоинстанционният съд е аргументирал, че не е налице нищожност и поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, тъй като в Договора са намерили отражение данните за общия размер на кредита и условията за усвояването му, лихвения процент, процедурите за промяна на същия, годишния процент на разходите, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, периодичността и датите на плащане на погасителни вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Районният съд е достигнал до извода, че предсрочната изискуемост на кредита не е била обявена на длъжника преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, доколкото изпратената до длъжника пощенска пратка с уведомлението е изпратена по пощата, като е била върната с отбелязване, че не е потърсена. Относно предсрочната изискуемост, първостепенният съд е приел, че същата е била обявена на длъжника-ответник на 28.08.2019 г. – датата, на която исковата молба и приложеният към нея документ, в който е било инкорпорирано изявлението на банката за обявяване кредита за предсрочно изискуем, са били връчени на особения представител на Д.. Съдът не е споделил виждането на особения представител, че същият не може да получава материалноправни изявления, насочени до представлявания, тъй като уведомлението за предсрочна 3 изискуемост е с конститутивно действие и не представлява разпореждане с право. Предвид това и с оглед доказаното неизпълнение от страна на длъжника, съдът е приел, че целият кредит е бил обявен за предсрочно изискуем на длъжника, считано от 28.08.2019 г. и е признал за установено, че ответникът дължи на Банката сумите по кредита, за които е настъпила изискуемост в хода на исковото производство.

Пловдивският окръжен съд, V-ти граждански състав, въззивна инстанция, на основание чл. 269 от ГПК, се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.

По останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Чл. 17, пар. 1 от Регламент (ЕО) 1215/2012 г., предвижда, че по отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице-потребител, за цел, за която може да се приеме, че е извън неговата търговска или професионална дейност, компетентността се определя от настоящия раздел, а според чл. 18, пар. 2 от същия Регламент, другата страна по договора /сключен с потребител/, може да предяви иск срещу потребител само в съдилищата на държава-членка, където има местоживеене потребителят. Или доколкото в случая ответникът има качеството потребител, според посоченото правило, международно компетентен да разгледа спора е съдът на държавата-членка, където има местоживеене потребителят. Съгласно нормата на чл. 62, пар. 1 от Регламента, местоживеенето на физическото лице се определя по вътрешното право на сезирания съд, в случая това е българският съд. Съгласно чл. 94, ал.

1 от ЗГР, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее, следователно под местоживеене по смисъла на Регламента и съобразно действащото вътрешно право в Република България, се разбира мястото, където лицето живее и е административно регистрирано. Видно от Писмо от ОД на МВР – гр.

Пловдив, сектор „Миграция“, адресирано до Районен съд – гр. Пловдив, настоящият адрес на Д. Д. е гр. Пловдив, бул. „***. Предвид това, настоящият състав намира, че българският съд е компетентен да разгледа правния спор и възражението за недопустимост на атакувания съдебен акт е неоснователно.

Относно правилността на Решението: на първо място, жалбоподателят твърди, че не е настъпила предсрочна изискуемост по Договора, тъй като изявлението на Банката за обявяването й не е достигнало до длъжника. Сочи, че особеният представител осъществява единствено процесуално представителство и той не може да приема материалноправни изявления, насочени към страната, която представлява. Поддържат се направените с отговора на исковата молба възражения относно нищожност на Договора поради липса на съгласие и поради противоречие с разпоредбите на ЗПК.

Настоящият състав намира, че Договорът не е нищожен поради липса на съгласие, тъй като същият е подписан и от двете страни. Непосредствено под подписите, е налице писмено изявление от кредитополучателя, с което същият е потвърдил, че владее български език, разбира смисъла и значението 4 на текста на подписания документ и задълженията си по него. Поради това, въззивният съд не намира, че е налице хипотезата на чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД.

Договорът не е нищожен и поради несъответствие с императивните разпоредби на ЗПК, тъй като същият съдържа изискуемите в чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, законови реквизити, а именно: общия размер на кредита и условията за усвояването му; лихвения процент по кредита и методиката за изчисляването му; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите; условията за издължаване на кредита от потребителя, както и погасителен план; Предвид изложеното, не е налице хипотезата на чл. 22 от ЗПК, съответно Договорът не е нищожен.

Досежно възражението, че особеният представител не може да приема материалноправни изявления, насочени към страната, която представлява, въззивният съд намира следното: исковата молба и приложенията са връчени на назначения на ответника особен представител, а това връчване не може да се приравни на връчването на ответника или на упълномощен адвокат, защото представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата страна, произтича от акт на съда, с който е назначен той, като приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 от ГПК, която пък се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 от ГПК и е ограничена по арг. от чл. 29, ал. 5 от ГПК. Следователно, особеният представител не притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления, касаещи разпореждане с предмета на делото, доколкото не е страна по спорното материално правоотношение. Предвид това, настоящият състав не приема извода на първоинстанционния съд, че е налице предсрочна изискуемост от 28.08.2019 г. /датата, на която исковата молба и приложените към нея документи са връчени на особения представител/.