Определение № 14009 от 29.06.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 14009 гр. София, 29.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Наталия П. Лаловска

Членове:

Йоанна Н. Станева

Мария В. Атанасова като разгледа докладваното от Йоанна Н. Станева Въззивно частно гражданско дело № 20251100511838 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. № 111580 от 29.09.2025г., подадена от Е. Д. М. срещу Определение № 17216 от 12.04.2025г., постановено по гр. дело № 50521/2023г. по описа на СРС, 171-ви състав.

В частната жалба са изложени съображения, че СГС следва да разпореди делото да се гледа от СРС и да му назначи адвокат от САК. Твърди, че СГС чрез произвол и злоупотреба с право, без основание е прекратил производството по делото. Сочи, че прекратяването на делото било превратност от правосъдие и съдействие в неговото отвличане от АСНС, ВКС, ПРБ и СГС чрез осъждане по непредявено обвинение, а липсвали мотиви за прекратяване на делото. Поддържа, че е отвлечен произволно и лишен от свобода. Искът бил 100 % редовен, но СРС незаконно бил прекратил делото.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК), изхожда от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

В исковата молба с вх. № 251472 от 12.09.2023г. Е. Д. М. е посочил, че предявява иск срещу ВКС за нанесени вреди и вредни последици, претърпени неимуществени вреди чрез нарушение на право на ЕС по дело номер КНОХД 1018/2019г. на ВКС. Посочен е период на увреждане- от 16.08.2023г. до 01.09.2023г. В исковата молба са изложени подробни съображения, че ВКС е привел в изпълнение присъда по ВНОХД 102/2018 на АСНС и КНОХД 1018/2019 на ВКС без правно основание и бил противозаконно лишен от свобода чрез противозаконно осъждане по непредявени обвинения за деяния, за които не бил 1 обвинен и не бил даден на съд с обвинителен акт по прокурорска преписка номер 431/2023 на Специализирана прокуратура.

С определение № 17216 от 12.04.2025г., постановено по гр. дело № 50521/2023г. по описа на СРС, 171-ви състав съдът е приел, че за периода от 01.01.2025г. до 27.01.2025г. ищецът бил завел пред СРС 269 броя дела, с които бил предявил претенции за обезщетение за неимуществени вреди, възникнали пряко или косвено вследствие на постановената срещу него присъда срещу ПРБ, ВКС, САС, СГС, АССГ, РС, Главна дирекция национална полиция- МВР като подробно са описани номерата на делата пред СРС и съставите, пред които са образувани. Посочено е, че ищецът не е лишен от достъп до правосъдие по основното му твърдение, че е осъден от ВКС по непредявено и недоказано обвинение с решение № 242 от 16.04.2020г. по КНОХД № 1018/2019г. по описа на ВКС, доколкото по искова молба от 01.02.2022г. било образувано гр. дело № 5050/2022г. по описа на СРС, 125ти състав с предмет осъдителен иск срещу ВКС за сумата от 23 000 лева, представляваща неимуществени вреди от съществено нарушение на общностното право, изразяващо се в осъждане на ищеца по непредявено обвинение по КНОХД № 1018/2019г. на ВКС, както и че след връщане на делото от СГС за ново разглеждане било образувано дело под номер 23618/2024г. по описа на СРС, 175-ти състав и понастоящем делото било изпратено на СГС.

При тези данни първоинстанционният съд е приел, че предявяването на процесния иск не представлявало легитимен интерес, а злоупотреба с право по смисъла на чл. 57, ал. 1 от Конституцията и чл. 17 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и на това основание искът бил недопустим. С определението Е. Д. М. е освободен на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от внасяне на държавна такса по делото, оставено е без уважение искането за предоставяне на правна помощ, изразяваща се в безплатна защита по делото от адвокат, както и е върната исковата молба на основание чл. 130 ГПК и е прекратено производството по делото.

Настоящият съдебен състав намира посоченото определение на СРС, 171-ви състав за правилно по следните съображения:

На настоящия съдебен състав е служебно известно инициирането от ищеца Е. М. на множество други производства, които са насочени срещу различни ответници (ПРБ, СРС, РС – Костинброд, СГС, САС, АССГ, ВАС, ГД „Охрана“ и др.), като повече от 99 % от делата са с един и същи предмет – претендира се обезщетение за неимуществени вреди поради осъждане по непредявено обвинение (или косвено свързани с това твърдение като: непроизнасяне по молба за възобновяване, незаконно предпазени от наказателна отговорност други лица, спрямо които не са повдигнати обвинения, незаконно задържане под стража и др.), които са претърпени в различни периоди на увреждане.

Видно от изисканите от СРС справки по други висящи дела на 01.02.2022г. СРС е бил сезиран с осъдителен иск от Е. Д. М. срещу ВКС с искане за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 23 000 лева, претърпени в период от 16.04.2020г. до 29.12.2021г. вследствие от противоправно деяние на ответника, изразяващо се в нарушение на правата му, гарантирани от правото на ЕС по КНОХД 1018/2019г. на ВКС, както и чл. 6 2

ХОПЕС, а именно съдиите били разкрили в хода на съдебното производство нови фактически положения- че грабежът бил извършен от лице, неотразено в обвинителен акт по пр.пр. № 431/2013г. на СП. Подробно са изложени идентични съображения с исковата молба, предмет на производството по гр. дело № 50521/2023г. по описа на СРС, 171-ви състав, че е осъден за деяния, за които не бил обвинен, за различни фактически положения от деянията, за които бил обвинен и даден на съд с внесен обвинителен акт от СП. По идентични съображения е образувано и гр. дело № 66425/2022г. по описа на СРС, 44-ти състав видно от препис от исковата молба, намиращ се на л. 45 и сл. от първоинстанционното дело; както и гр. дело № 67643/2022г. по описа на СРС, 27-ми състав видно от препис от исковата молба, намиращ се на л. 52 и сл. от първоинстанционното дело; гр. дело № 163733/2022г. по описа на СРС, 165-ти състав видно от препис от исковата молба, намиращ се на л. 57 и сл. от първоинстанционното дело; гр. дело № 71465/2021г. по описа на СРС, 166-ти състав видно от справка на л. 61 от първоинстанционното дело; гр. дело № 1264/2023г. по описа на СРС, 48-ми състав видно от препис от исковата молба, наречена жалба, намираща се на л. 64 и сл. от първоинстанционното дело.

Правилото на чл. 126, ал. 1 ГПК цели да се изключи възможността от постановяване на различни решения по един и същи правен спор. Разпоредбите на чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, като общи норми относно начина на определяне на обезщетението за вреди, са основани на принципа на пълно еднократно обезщетяване на неимуществени вреди от деликт. В този смисъл при първоначално предявен иск за вреди от деликт периодът на претърпяване на вредите не е елемент от основанието на иска, тъй като принципът на еднократност на обезщетяването и пълното поправяне на вредите го изключва. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да съобрази всички вреди от момента, когато действието е било дължимо до момента на устните състезания на последната инстанция по същество /арг. чл. 235, ал.3 ГПК/. Нов иск е допустим, но само при изрично посочени нови факти /в този смисъл и постановление № 4 от 30.10.1975 г. на пленума на ВС/, които няма да бъдат обхванати от силата на присъдено нещо по предявените преди това искове на същото основание. В настоящия случай ищецът не сочи нови обстоятелства, довели до претърпяване на различни вреди /ексцес/, които да не са предмет на вече предявените от него искове. Очевидно от изложените по-горе факти е, че от ищеца преди подаване на исковата молба по настоящото гражданско дело са образувани редица искови производства от ищеца Е. М. за неимуществени вреди от противоправно поведение на ответника Върховен касационен съд за това, че по кнохд № 1018/2019 г. на ВКС той е излязъл извън предмета на обвинението по обвинителен акт. Касае се за едно увреждащо действие, поради което е недопустимо в различни производства да се претендира обезщетение за неимуществени вреди за отделни, вече изтекли към момента на подаване на предходната искова молба, респ. последните й устни състезания, периоди.

Същевременно към настоящия момент на съда е служебно известно, че с Решение № 15759 от 16.08.2024г., постановено по гр. дело № 23618/2024г. по описа на СРС, 175-ти състав е отхвърлен предявения от Е. Д. М. срещу Върховен касационен съд осъдителен иск с 3 правно основание чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на сумата от 23 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени през периода от 16.04.2020г. до 29.12.2021г. вследствие на достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз- правото на достъп до ефективни средства за защита, установено в чл. 47 ХОПЕС, допуснато с Решение от 16.04.2020г., постановено по КНОХД № 1018/2019г. по описа ВКС, Трето НО, с което въпреки забраната на закона, ответникът като касационна инстанция е разкрил нови фактически положения и незаконосъобразно е изменил, допълнил и надградил обвинението като е осъдил ищеца по непредявено обвинение и въз основа на незаконосъобразно установени от ответника като касационна инстанция нови факти.

Решение № 15759 от 16.08.2024 г., постановено по гр. дело № 23618/2024 г. по описа на СРС, 175 състав е потвърдено с Решение от 23.07.2025г., постановено по в. гр. дело № 12666/2024г. по описа на СГС, II-В въззивен състав, недопуснато до касационно обжалване с Определение № 1044 от 05.03.2026г., постановено по гр. дело № 4672/2025г. на ВКС, 4-то ГО. Т.е. към настоящия момент приложение намира разпоредбата на чл. 299, ал. 1 ГПК, доколкото с влязло в сила съдебно решение е установено, че не е налице твърдяното нарушение на правото на ЕС. Горното обстоятелство се ползва със сила на присъдено нещо и не може да бъде пререшавано в последващо производство, което обуславя недопустимост на предявения в настоящото производство иск.

В допълнение следва да се отбележи, че така описаното поведение, свързано с образуване на множество дела със сходен предмет и формално различни страни, при което не се цели защита на накърнено материално право, свидетелства според настоящия съдебен състав за проявена недобросъвестност, като подобни процесуални действия могат да бъдат квалифицирани като злоупотреба с право. Последната е нормативно уредена в чл. 57, ал. 2 от КРБ, чл. 8, ал. 2 ЗЗД, чл. 289 ТЗ и чл. 3 ГПК, като при анализ на цитираните разпоредби може да се направи извод, че същата е противоправна и представлява недобросъвестно упражняване на право – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал.

2 от КРБ), също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), когато е налице съществено разминаване между целта, за която правото е предоставено, и целта, за която се използва. Понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, § 3(а) от Европейската конвенция за правата на човека се разбира в обичайното му значение според общата правна теория, а именно – като зловредно упражняване на едно право за цели, различни от целите, за които то е създадено. На установеното в чл. 2 ГПК правно задължение за съдилищата да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права съответства уреденото в чл. 3 ГПК задължение на страните да упражняват своите процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.

Добросъвестността е налице, когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че то съществува – в този смисъл е Решение № 257/14.07.2011 г. по гр. дело № 1149/2009 г. по описа на ВКС, IV г. о. Но когато страната, инициирала процесуалното правоотношение, не цели защита на свои материални права, а преследва цел, несъвместима с изискването за добросъвестност, исковата молба няма характер на молба за защита и съдействие и съдът няма задължение да я разгледа и реши. Ангажирането на съда с множество заведени от 4 същия ищец съдебни производства затруднява осъществяването на дейността на правораздавателния орган при разглеждане на делата, с които е сезиран.