Решение № 537 от 08.07.2025, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 537 гр. Шумен, 08.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, III-И СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петина Кр. Николова при участието на секретаря Мариана Любч. Митева като разгледа докладваното от Петина Кр. Николова Гражданско дело № 20253630100200 по описа за 2025 година

Предявени са: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл.

22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – за нищожност на договор за потребителски кредит и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, чл. 33 и чл. 143 от ЗЗП – за нищожност на конкретна клауза от този договор.

Делото е образувано по искова молба, подадена от Г. Я. С. с ЕГН ********** от гр.

Шумен, срещу „***“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „***“, бул. „***“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н.П.П. – управител. Твърди се, че между страните има сключен договор за паричен кредит № 9349479 от 22.04.2024 г., който бил нищожен. Ищцата твърди, че с чл. 5 от процесния договор било предвидено тя да представи едно от няколко възможни обезпечения в 3-дневен срок от сключване на договора.

Съгласно чл. 11 от договора при неизпълнение на това нейно задължение тя дължала неустойка в размер на 1575,64 лв. Счита, че тази клауза е нищожна, тъй като с нея се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, самата клауза била неравноправна, противоречи и заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Освен това ищцата твърди, че задължението за заплащането на тази неустойка следвало да се включи при изчисляване на ГПР, но това не било сторено. Ако неустойката била включена при изчисляване на ГПР, то той би надвишил многократно ограничението в ЗПК. Предвид това, счита, че целия договор за заем е нищожен. Моли съда да се прогласи спрямо ответника недействителността на договор за паричен кредит № 9349479 от 22.04.2024 г., а ако съдът не уважи този иск, при условията на евентуалност да прогласи нищожността на клаузата за заплащане на неустойка за непредставено обезпечение. Ищцата претендира и сторените в производството разноски.

В съдебно заседание ищцата или нейният процесуален представител не се явяват.

1

Поискали са разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Поддържат изложените в исковата молба аргументи. Молят съда да присъди и възнаграждение за адвокатска защита при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

По делото е подаден отговор от ответника „***“ ООД, с който искът се оспорва по същество. Изложени са възражения, че договорът не е нищожен, тъй като е оспорена само една клауза от него. Счита, че няма нарушение на чл. 19, ал. 4 от ГПК, тъй като неустойката за непредставяне на обезпечение не следва да се включва при изчисляване на ГПР. Счита, че клаузата, която предвижда заплащане на неустойка, ако длъжникът не представи обезпечение по договора, е действителна и не противоречи на императивни норми от закона, нито е неравноправна. Твърди, че в случая е налице индивидуално договаряне. Моли съда да отхвърли исковете и да им присъди направените по делото разноски.

В съдебно заседание ответникът не изпраща представител. Направено е искане за разглеждане на делото в тяхно отсъствие. Молят съда да отхвърли иска изцяло. Възразили срещу искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА като твърдят, че не са налице основанията по цитирания текст, а това е направено с цел злоупотреба с право.

Съдът, като съобрази твърденията на страните и представените по делото доказателства, установи следното от фактическа страна:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 22.04.2024 г. Г. Я. С. (като кредитополучател/длъжник) и „***“ ООД (като заемодател/кредитор) сключили писмен Договор за потребителски кредит № 1058651 към искане № 9349479. С този договор страните са уговорили, че заемодателят предоставя на кредитополучателя като кредит сумата от 1300 лв. Между страните няма спор, че сумата по договора за заем била предоставена на ищцата.

Видно от съдържанието на цитирания договор, страните договорили, че предоставената като кредит сума ще бъде върната на кредитора, ведно с възнаградителна лихва от 50%, в срок до 22.04.2025 г. на 12 месечни вноски, от които 5 вноски по 54,17 лв. и 7 вноски по 217,93 лв. Годишния процент на разходите бил посочен в размер на 62,79%.

Освен това с чл. 5 от договора кредитополучателят се задължил да предостави като обезпечение по кредита поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана от БНБ търговска банка, за период от сключване на договора до поне 6 месеца след падежа на последната редовна вноска и обезпечаваща задължение в размер на 2 пъти общата сума за плащане по договора, включваща главница и договорна лихва; един поръчител с осигурителен доход не по-малко от 7 пъти минималната работна заплата за страната или двама поръчители с доход не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната, които да не са поръчители по други договори за кредит със същия кредитор, да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение и да нямат задължения към банки и други 2 финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справка от ЦКР към БНБ;

Страните са се договорили, че обезпечението следва да бъде представено на кредитора в 3-дневен срок от сключване на договора. В чл. 11, ал. 1 от договора страните се съгласили, че ако кредитополучателят не предостави в 3-дневен срок уговореното обезпечение, ще бъде начислена неустойка в размер на 1575,64 лв. Тъй като Г. Я. С. не предоставила в посочения срок уговореното в процесния договор обезпечение, тази сума била начислена като задължение по кредита. Така общо дължимата сума по кредита възлизала на 3372 лв.

ГПР по договора бил изчислен на 49,40% и включвал само договорната лихва.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК:

Съдът счита на първо място, че вземанията по процесния договор за кредит се основават на договор, сключен с потребител, тъй като длъжникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1, във вр. т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите. По тази причина по отношение на процесния договор е приложим действащият Закон за потребителския кредит, разпоредбите на чл. 143 – 148 от ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК, съдът е длъжен да направи и служебна проверка за наличие на неравноправни клаузи или такива противоречащи на закона или добрите нрави. В кръга на извършената проверка съдът установи наличието на клаузи, които противоречат на ЗПК и/или са неравноправни по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗПП.

Възраженията на ищеца касаят клаузата за заплащане на неустойка за непредставено обезпечение като се твърди, че клаузата противоречи на ЗПК, тъй като процесното задължение е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР), а кредиторът не е сторил това, тъй като, ако го беше направил, стойността на ГПР щеше да надвиши максималната стойност, позволена по закон.

Съдът намира, че клаузата, с която е уговорена тази неустойка противоречи на закона и едновременно с това представлява неравноправна клауза. От една страна тази неустойка няма за цел да изпълни функциите на неустойката по дефиниция. В действителност неустойката по един договор се уговаря за неизпълнение на дадено договорно задължение.

Нейната основна цел е да обезпечи вредите, които са настъпили в резултат на неизпълнението и/или да накаже неизправния длъжник за неизпълнението (според вида на неустойката – наказателна или обезщетителна). В случая неустойката е предвидена за 3 неизпълнение на задължението да се представи обезпечение. Условията, при които обезпечението е възможно обаче, са твърде лимитирани, което ги прави почти невъзможни за изпълнение. Условията за поръчителя са прекалено високи, а изискването за гаранция е безсмислено, ако длъжникът разполагаше с тази сума, за да я предостави като гаранция, нямаше да се налага да търси заем от кредитора. Тази неустойка не е предвидена като неустойка на неизпълнение на основното задължение по договора – да се върне заетата сума.

Според настоящия съдебен състав чрез въвеждането на тази неустойка по заобиколен начин се стига до неправомерно увеличаване на възнаградителната лихва, която се дължи на заемодателя. В действителност се стига до увеличаване на възнаградителната лихва при отпускане на необезпечен заем. Така се заобикалят забраните за размера на ГПР. От друга страна, по този начин изцяло се освобождава кредиторът от риска и същият се прехвърля изцяло и само върху длъжника, с което се нарушава равновесието между правата и задълженията на страните. По този начин според настоящият съдебен състав се стига до заобикаляне на разпоредбите на чл. 19 от ЗПК, уреждаща размера на ГПР, част от който е и договорната лихва – целта е да се увеличи договорната лихва при необезпечени заеми и да се избегне ограничението за размера на ГПР и на договорната лихва. Ако кредиторът наистина е считал, че не може да отпусне необезпечен заем, то тогава договорът за кредит е следвало да се сключи само след представяне на обезпечение. Т.е. законосъобразната санкция за непредставяне на обезпечение би трябвало да е отказ от сключване на договора, а не увеличаване на тежестта за длъжника.

Тук трябва да се има предвид и обстоятелството, че законодателят в чл. 33 от ЗПК е предвидил, че при забава длъжникът дължи само лихва за забава в размер на законната лихва и нищо друго. Няма как да се оправдае тезата, че законодателят ще забрани неустойка при неизпълнение на основното задължение по договора, но ще разреши такава за неизпълнение на друго задължение по този договор.

С оглед най-новата практика на съда на ЕС, съдът следва да провери и дали на практика кредиторът няма за цел да заобиколи задълженията си по Директива 2008/48, като предвиди, още при сключването на договора за кредит, неизпълнението от страна на потребителя на задължението за плащане, за да търси икономическа облага от изискуемостта на лихвите и на разходите за неизпълнение. (виж решение C-409/23 на СЕС).

За тази цел съдът трябва да разгледа всички обстоятелства около сключването на съответния договор и други релевантни елементи, като например дали лихвите и разходите за неизпълнение са установени в закона или са договорени, сроковете, в които тези лихви и разходи стават изискуеми, както и размера на посочените лихви и разходи. Ако съдът установи, че начислените лихви, разходи или неустойки имат за цел да прикрият незаконосъобразни печалби за кредитора, тези суми следва да се включат при изчисляване на ГПР.

Точно такъв е и настоящият случай. Предвид това съдът счита, че кредиторът е следвало да включи процесната неустойка при изчисляване на годишния процент на разходите. Това обаче не е сторено. По тези причини съдът счита, че клаузата на чл. 11 от 4

Договор за потребителски кредит № 1058651 към искане № 9349479, сключен на 22.04.2024 г., цели заобикаляне на разпоредбите на чл. 33 от ЗПК, уреждаща последиците при забава, както и на чл. 19 от ЗПК. Воден от горните съображения и на основание чл. 22, във вр. с чл.

19 от ЗПК процесния договор е нищожен.

За разноските:

Страните, чрез процесуалните си представители, са направили изрично искане съдът да им присъди направените по делото разноски.

Предвид пълната основателност на исковете и с оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК, съдът намира, че направените от ищеца разноски за държавна такса от 134,88 лв., следва да възложи на ответника.

Досежно адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че ищецът е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. второ от ЗА – оказване на безплатна правна помощ на лица, с които адвокатът се намира в близки отношения. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Процесуалният представител на ищеца е поискал съдът да присъди адвокатско възнаграждение по този ред в размер на 764,64 лв. С оглед изводите на съда за пълна основателност на иска, то и искането за определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА е основателно. По въпроса как следва да се определи това възнаграждение, съдът намира следното: с решение от 25.01.2024 г. по C‑438/22 на Съда на Европейския съюз е прието, че Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения противоречи на член 101, параграф 1 от ДФЕС за неограничаване на свободата на конкуренцията и на основание чл. 101, параграф. 2 от ДФЕС подобни споразумения са нищожни. На основание чл. 4, параграф 3 от ДЕС съдилищата не следва да прилагат подобни норми. Текстът на тази наредба беше изменен в най-проблемната според ЕС част – тази, която нарушава правилата за конкурентостта и свободата на договаряне. Така уговорените в Наредба № 1 на ВАдвС възнаграждения не представляват задължителен минимум. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към тази наредба, определяйки я като мерило, което съдът да използва за определяне на възнагражденията, когато адвокат е предоставил правна помощ безплатно. Няма друг ред за определяне на възнаграждението в тези случи и за разлика от случите, когато е направено възражение за прекомерност по чл.