Решение № 4030 от 11.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4030 гр. София, 11.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Павлинка П. Славова като разгледа докладваното от Райна Мартинова Въззивно гражданско дело № 20251100514409 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20028/05.11.2025 г. по гр.д. № 6994/2025 г. по описа на СРС, 120 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. Б. П. сумата от 15000 лева, ведно със законната лихва, считано от 14.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение по НОХД 2754/2020 г. на СРС, НО, 147 състав и ВПОХД № 3696/2023 г. на СГС, НО, за извършен на 20.09.2015 г. опит за грабеж в съучастие с неустановено по делото лице, на основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ и чл. 86 от ЗЗД като искът е отхвърлен за разликата от 5000 лева над уважената част от 15000 лева до пълния предявен размер от 20000 лева като неоснователен.

Срещу решението, в частта, с която исковете са уважени, е постъпила въззивна жалба вх. № 377334/18.11.2025 г., подадена от Прокуратура на Република България, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство поддържа, че неправилно съдът е определил размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като не е съобразил разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Не се установявало от събраните по делото гласни доказателства ищецът да е търпял вреди, които да са повече от житейски нормалните.

Не били взети предвид и представените справки от СДВР за неприключили наказателни производство срещу ищеца, като поддържа, че търпените вреди не били 1 единствено в резултат на действията по това производство. При определяне на обезщетението не била съобразена установената практика. Следвало да се изключи съдебната фаза, тъй като Прокуратурата на Република България не можела да носи отговорност за действия на друг правен субект. Не било взето предвид, че по отношение на подсъдимия била определена най-леката мярка за процесуална принуда „подписка“. Освен това, самата оправдателна присъда представлявала морално обезщетяване и до известна степен компенсирала вредите. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, а при условията на евентуалност – присъденото обезщетение да бъде намалено, като завишено.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 413039/17.12.2025 г. въззиваемия П. Б. П., с който заявява, че я оспорва. Моли обжалваното решение да бъде потвърдено.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Производството по гр.д. № 6994/2025 г. по описа на СРС, 120 състав е образувано по искова молба, подадена от П. Б. П. против Прокуратура на Република България, с която е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Ищецът твърди, че на 06.04.2016 г. срещу него е образувано по реда на чл. 212, ал. 1 НПК ДП – 1100/2016 г. по описа на 6 РУ – СДВР, пр.пр. № 47540/2015 г. на СРП за това, че на 20.09.2015 г. около 03,06 часа в гр. София, в съучастие с неустановено по делото лице, е направил опит да проникне в чуждо жилище, кв. Драгалевци, ул. ********, като деянието е извършено нощем и опитът е останал недовършен по независещи от дееца причини – престъпление по чл.

170, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал.1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК. Твърди, че след като водещият разследването преценил, че са събрани достатъчно доказателства за виновността му, с Постановление от 20.01.2017 г. бил привлечен като обвиняем като деянието е квалифицирано като недовършено във фазата на опита поради независещи от дееца причина, а повдигнатото обвинение е за престъпление по чл.1 70, ал.2, вр. ал.

1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал.1 от НК. Със същото постановление по отношение на ищеца била определена мярка за неотклонение подписка със задължение обвиняемия да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган. С Постановление от 02.03.2017 г. наблюдаващият прокурор при СРП прекратил частично досъдебното производство № 1110/ 2016 г. в частта, по отношение извършване на престъплението със съучастие на неизвестен извършител с мотив „липса на активни действия от страна неустановеното лице, стоящо право на покрива на къщата, необхоидими за осъществяване на състава на престъпление. След постановлението за 2 частично прекратяване, на 02.03.2017 г. било повдигнато ново обвинение – за престъпление по чл. 170, ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Поддържа, че при така повдигнатото обвинение направил възражения за несъставомерността му, но те останали без уважение. С постановление от 18.10.2017 г. наблюдаващият прокурор отново частично прекратил досъдебното производство. На 20.02.2020 г. бил внесен обвинителен акт за престъпление по чл. 170, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал.2, вр. ал. 1 от НК, по който било образувано нохд № 2754/2020 г. на 147 състав и производството било насрочено за разглеждане в открито заседание за 03.09.2020 г., но поради пропуски в изписването на правната квалификация на пресъплението по обвинителния акт, СРП внесли втори обвинителен акт и бил даден ход на образуваното нохд. Твърди, че с присъда от 26.01.2023 г. П. Б. П. бил признат за невиновен за престъпление по чл.

170, ал.2, вр. ал. 1, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и на основание чл. 304 от НПК бил оправдан по повдигнатото обвинение поради недоказаност на обвинението. Присъдата била потвърдена с Решение № 178/14.03.2024 г. по внохд № 3696/2023 г. по описа на СГС.

Твърди, че продължилото общо 8 години наказателно производство провокирало настъпването на изключително негативни промени у ищеца. Той станал депресиран, вътрешно неспокоен и подтиснат. Повечето от приятелите му го отбягвали. Не се чувствал добре психически.

Когато се повдигнел въпросът за развоя на производството, ставал избухлив, което поведение се пренасяло и на семейството му.

Това довело до нежеланието му да комуникира. Довело до загубата на желание да продължи образованието си в НБУ – специалност право, като прекъснал обучението си. Негативно се отразила и продължителността на воденото наказателно производство – почти 8 години, въпреки че случат не се отличавал с фактическа и правна сложност. Поддържа, че имал безупречно процесуално поведение и не е ставал причина за забавяне на производството. От образуване на наказателното производство до оправдаването му, ищецът се чувствал несигурен, въпреки че имал чисто съдебно минало. Поддържа, че в резултат на повдигнатото обвинение му били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на личния, семейния, социалния и професионален живот на ищеца, неговият авторитет и достойнство, преживения стрес, притеснение, страх от осъждане, дискомфорт, причинен от явяването пред органите на досъдебното производство и съда. Моли ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение в размер на 20000 лева.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който Прокуратурата на Република България оспорва предявения иск, като заявява, че предявените искове са неоснователни, тъй като не са настъпили твърдените вреди в резултат на повдигнатото обвинение. Не били ангажирани доказателства относно отрицателни последици в емоционален план, както и за причинната връзка между тях и обвинението. Оспорва размера на претендираното обезщетение за имуществени вреди като прави възражение за прекомерност при условията на евентуалност. Моли 3 предявените искове да бъдат отхвърлени.

В първоинстанционното производство са събрани писмени и гласни доказателства и е приложено НОХД № 2754/2020 г. по описа на СРС, 147състав, въз основа на които районният съд е приел, че предявените искове са основателни, като справедливо е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15000 лева.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предмет на първоинстанционното производство е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.

Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието, следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Пасивно легитимирана да отговаря по иск за обезщетение за незаконно обвинение в извършване на престъпление е Прокуратурата на Република България, която съгласно чл. 127 от Конституцията е органът, който привлича към наказателна отговорност за извършени престъпления и поддържа пред съда обвинението по наказателните дела от общ характер. Следователно Прокуратурата на Република България (като централизирана и единна система) е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове, тъй като действията по повдигане на обвинение и по разследване на същото са извършени от лица, числящи се към структурата на държавното учреждение, в чийто персонален състав са били включени лицата, повдигнали незаконосъобразното обвинение, ръководили разследването срещу ищеца (чл. 46, ал. 2, т. 1 от НПК), и същевременно осъществяващи ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство (чл. 52, ал. 2 от НПК).

Освен това, неоснователни са и доводите, че Прокуратурата на Република България не следва да отговаря за вредите, настъпили от продължителността на наказателното производство в неговата съдебна фаза, доколкото и независимо от отговорността съда за разглеждане на делата в разумен срок, ответникът носи отговорност за това, че в хода на съдебното производство е поддържал незаконното 4 обвинение, а в конкретния случай, дори е подал протест срещу оправдателната присъда, като е поддържал обвинението и пред въззивния съд.

Основателността на предявения иск се предпоставя от това по делото да се установи, че спрямо ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер, да е претърпял твърдените неимуществени вреди, като между незаконното действие на правозащитните органи и вредите следва да е налице причинно-следствена връзка. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест за установяване на релевантните факти е възложена на ищеца, като с оглед разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ той е освободен от задължението да установява вината на длъжностните лица за настъпване на претендираните вреди.

От събраните по делото доказателства се установява, че спрямо ищеца е било образувано наказателно производство по повдигнато и поддържано от СРП обвинение за извършено престъпление, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда. В конкретния случай фактът, че ищецът е бил оправдан по повдигнатото му обвинение, обуславя възникване на отговорност на държавата при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение в извършване на престъпление и причинените вреди /т.

11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./. Постановяването на оправдателна присъда/решение, обаче, не е самостоятелно основание за присъждане на обезщетение - по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ следва да бъдат установени и конкретните имуществени и неимуществени вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от увреждането.