Определение № 420 от 11.02.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 420 гр. Бургас, 11.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Росен Д. Парашкевов Въззивно частно гражданско дело № 20262100500009 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК, вр. с чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.

„България“ № 49, бл.53Е, вх.В, чрез юрк. Екатерина Спасова Костадинова, срещу Разпореждане № 2132 от 05.12.2025 г. по ч. гр. д. № 1758/2025 г. на Районен съд – Карнобат, , с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу З. С. Т., ЕГН **********, от гр. *******, ул. „*******“ № **, за 56,09 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 10.05.2024 г. до 10.11.2024 г. и 8,97 лв.- мораторна лихва за периода от 11.05.2024 г. до 04.12.2025 г. Със същото разпореждане КРС е отхвърлил искането за присъждане на разноски.

Жалбоподателят счита, че обжалваното разпореждане е незаконосъобразно. Сочи, че чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 от ГПК допуска да се откаже издаване на заповед за изпълнение, когато самото искане е незаконно или неморално. Поради това заповедният съд не разполагал с възможност на този етап от производството да се произнесе по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Районният съд нямал право да преценява валидност на договора за потребителски кредит или негови отделни клаузи на 1 основания нарушения на закона или на добрите нрави. Жалбоподателят разяснява, че преди сключване на договора е предоставил на потребителя Стандартен европейски формуляр, преддоговорна информация и погасителен план. В жалбата се изтъква, че уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. Излага се, че след приемането на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е загубила значение практиката, според която е нищожен лихвен процент, който надвишава трикратния размер на законната лихва за забава. Позовава се на чл. 143 ЗЗП, че „неравноправна клауза е договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която неотговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика или потребителя“, като налага извода, че текста на чл. 143 ЗЗП законодателят е посочил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправния характер на договореното – клауза сключена във вреда на потребителя; клауза която несъответства на изискванията за добросъвестност и клауза, която води до значително неравноправия между правата и задълженията на търговеца, доставчика или потребителя. Твърди се, че в случая страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент, както и годишен процент на разходите в законовите граници. В договора ясно били посочени както ГЛП и ГПР, така и точният размер на дължимите суми от длъжника. Жалбоподателят поддържа, че договорът е действителен, поради което по него се дължи както възнаградителна, така и законна лихва за забава. Моли разпореждането да бъде отменено, като бъде издадена заповед за изпълнение за сумата от 56,09 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 10.05.2024 г. до 10.11.2024 г. и 8,97 лв.- мораторна лихва за периода от 11.05.2024 г. до 04.12.2025 г. Позовава се на съдебна практика на съдилищата в страната.

Претендира разноски по делото за настоящата инстанция.

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена от лице с правен интерес, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване акт съгласно чл. 413, ал. 2 ГПК.

Съдът след преценка на събраните по делото писмени доказателства и като съобрази закона, намира за установено следното:

На 05.12.2025 г. „Профи кредит България“ ЕООД е подало заявление до Районен съд – Карнобат за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК 2 срещу З. С. Т., ЕГН **********, от гр. *********, ул. „*******“ № **, за заплащане на суми, дължими на основание договор за потребителски кредит № ********** от 01.04.2024 г., а именно 56.09 лв. – възнаградителна лихва за периода от 10.05.2024 г. до 10.11.2024 г. и 8,97 лв.- мораторна лихва за периода от 11.05.2024 г. до 04.12.2025 г. Претендират заплащане на държавна такса от 21,25 лв., юрисконсултско възнаграждение от 230 лв. и допълнителни разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК от 100 лв.

Към заявлението за издаване на заповед за изпълнение е приложен договорът за потребителски кредит. Страните са се договорили да бъде отпусната сума от 400 лв., при годишен лихвен процент от 40,70 %, при годишен процент на разходите от 45,35%. Общата дължима сума по кредита е 456,09 лв. и е следвало да бъде изплатена в срок от 7 месеца. От потребителя са закупени допълнителни услуги „Фаст“ (приоритетно разглеждане на молбата и отпускане на кредита) и допълнителна услуга „Флекси“

(възможност за отлагане на определен брой вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски, възможност за промяна датата на падеж) на обща стойност- 320 лв. Страните са се съгласили, че допълнителните услуги да бъдат плащани разсрочено заедно с месечните вноски по кредита.

За да постанови обжалвания резултат районният съд е стигнал до извода, че договорът за кредит, на който се основават претендираните от заявителя суми по кредитното правоотношение противоречи, както на изискванията на добрите нрави, така и на изискването за равноправност на договорните клаузи.

Посочил е, че действителният ГПР следва да бъде по-висок от така упоменатия и в тази връзка счита, че това поведение на кредитодателя следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика. Позовава се на Директива 2005/29/ЕО. Определил е непосочването на действителния ГПР като нарушение на чл.11, ал. 1, т. 5 ЗПК, водещо до недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК, което е основание за отхвърляне на всички заявени вземания по кредита.

Настоящият състав намира, че разпореждането на районния съд за правилно поради следните аргументи:

С Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС бяха дадени разяснения именно във връзка с т.н. допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ 3 на „Профи кредит България“ ЕООД. В т. 1 от диспозитива на решението се приема, че чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения чл. 3, б. „и“, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В т. 44 от посоченото решение СЕС е дал указания на българския съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в действителност с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48 на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

Настоящият състав счита, че т.н. допълнителните услуги „Фаст“ и Флекси“ представляват договорна конструкция за прикриване на допълнително възнаграждение по кредита. В § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички 4 други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Плащането на възнаграждението за допълнителни услуги обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. При сключването на процесния договор за кредит не се дава възможност на потребителя да избегне плащането на възнаграждение за услуги „Фаст“ и „Флекси“, доколкото същите са неразделна част от бланковите договори за потребителски кредит, от погасителния план и от общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД. Възнаграждението е уговорено като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. Поради това възнаграждението за допълнителните услуги е следвало да бъде включено в размера на ГПР.

Че в ГПР не е включено възнаграждението за услугите „Фаст“ и „Флекси“, е видно от самия текст на договора за кредит: ГПР е посочен при сумите, които са отделно от възнаграждението за допълнителните услуги.

Ако в ГПР бяха включени и възнагражденията за услугите „Фаст“ и „Флекси“, той би надхвърлил границата по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Имайки предвид размера на посочения ГПР, който е много близък до границата, е очевидна целта на кредитора: да изведе някои разходи извън понятието ГПР, за да може да обремени потребителя с повече задължения.

Нужно е да се отговори на въпроса какви са последиците от невключване на скритото възнаграждение в ГПР. В т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 на СЕС е посочено, че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Според 5

СЕС санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер.

Следователно според СЕС посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, се приравнява на непосочване на ГПР. По нашето законодателство непосочването на ГПР е основание за недействителност, водещо до връщане на чистата стойност на кредита – чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Освен това надвишаването на допустимия размер а ГПР също е основание за нищожност на целия договор. Наистина чл. 19, ал. 5 ЗПК предвижда, че е нищожна само отделната клауза. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД обаче нищожността на отделните части на договора не води до нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона или когато може да се предположи, че сделката би могла да бъде сключена и без недействителните й части. В случая, не е налице нито една от тези две хипотези – нищожната клауза от процесния договор относно определянето на ГПР не може да бъде заместена по право от повелителните норми на закона, нито договорът за потребителски кредит би бил сключен, ако в него не е включена тази клауза, като се изхожда от възмездния характер на договора и от изрично изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за включването на клауза за ГПР. Ето защо в случая не е приложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на посочената клауза от процесния договор обуславя недействителност на целия договор. В този смисъл са мотивите на Определение № 50401/28.07.2023 г. по т.д. № 1124/2022 г. на ВКС, II т.о.