Решение № 3144 от 12.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3144 гр. Пловдив, 12.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330105063 по описа за 2023 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл.29 от договор за кредит, сключен между страните на 05.09.2022г. Предявени са насрещни осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1, във връзка с чл.240 ЗЗД.

В исковата молба от Т. В. Г. срещу „Стик – Кредит” АД се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 05.09.2022 г., по силата на който на ищцата са предоставени заемни средства в размер на 375.95 лева, при фиксиран лихвен процент по заема – 36 % и годишен процент на разходите – 42.58 %. Съгласно договора, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит, с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което да бъде одобрено от ответното дружество. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в договора, се дължала неустойка по чл. 29 от същия, която била в размер на 0,9 от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение или сумата от 95.55 лева. Начислената неустойка се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Ищцата твърди, че е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащане за лихва и неустойка.

Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговаря на действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлявала добавка към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в договора в действителния му размер, което 1 представлявало нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията за добросъвестност, което води до нищожност на договорното съглашение. Счита, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция е загубила присъщата й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. Поради изложеното е направено искане за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл. 29 от договора за кредит, сключен между страните на 05.09.2022 г., като противоречаща на принципа на добрите нрави, сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Стик – Кредит“ АД, със становище за неоснователност на предявения иск. Твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит от 05.09.2022 г., по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на 365 лева. Ищецът се задължил да върне посочената сума заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване съгласно погасителен план. Договорът бил сключен от разС.ие, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата, в изпълнение на своето задължение, ответното дружество предоставило на разположение на ищеца заемната сума по посочената от последния банкова сметка. Ответникът твърди, че в чл. 20 и сл. от договора за кредит е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да бъде начислена неустойка, като кредиторът не е договорно задължен да претендира подобна неустойка. Сочи, че комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит, чрез попълване на електронна заявка на сайта на ответното дружество.

Електронната поща, която потребителят посочвал във формата/заявлението за кандидатстване, представлявала средство за индивидуализация на същия от страна на кредитора. Поддържа, че в Общите условия към договора е посочено, че използването на идентификационния номер, профил на клиента/електронен профил и електронна поща от потребителя, представлява електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. На 05.09.2022 г., чрез създадения от ищцата Т. Г. личен профил, същата попълнила заявка за кандидатстване за кредит от разС.ие, като в зададените полета в заявлението въвела личните си данни, бил посочен и т.нар. идентификационен номер. След попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с чл. 6, ал. 2 от Общите условия, на ищцата била изпратена необходимата преддоговорна информация, вкл. Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита, на 05.09.2022 г. ищцата е натиснала бутон „подпис“, с което е изразила своето недвусмислено съгласие за сключване на договора.

Посочва се, че сключването на договора във формата на електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и всички други приложими нормативни документи.

Относно неустойката при непредоставяне на обезпечение е изложено становище, че независимо от това, че такава неустойка не е начислявана и събирана от ответното 2 дружество, тази клауза е валидна и отговаряща на всички законови изисквания. Твърди, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. Счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива № 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Заявява, че в случай на неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, размерът на задължението на длъжника се увеличава, като това обстоятелство не я прави нищожна с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в настоящия случай са налице всички предпоставки за възникване на задължението за неустойка. Същата била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като нейният вид се определял в зависимост от това дали заемателят ще изпълни в някакъв момент своето задължение. В тази връзка сочи, че размерът на неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се начислява докато не бъде изпълнено задължението и зависи от волята на заемателя. Заявява, че видно от договора, неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят не е предоставил обезпечение и ако такова бъде предоставено впоследствие, същата спира да се начислява, т.е. причината за евентуално начисляване на такава неустойка би било единствено виновно поведение на ищеца. Твърди, че така уговореният размер на неустойката от 0,9 %, като определен процент съгласно чл.

46, ал. 1 от Общите условия, изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага, независимо, че в текста на договора за кредит е посочен вече изчисленият размер, който обхваща целия период на договора. Счита, че уговорената неустойка не е излязла извън присъщите й функции, като същата има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си. Твърди се, че в случай на непредоставяне на обезпечение кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено. Поддържа, че основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. С оглед изложеното счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение, са валидни и не противоречат на добрите нрави.

Твърди, че няма въведено ограничение на максималния размер на неустойката и в случай, че се приеме, че същата е прекомерно голяма, следва нейният размер да бъде намален, а не цялата клаузата да бъде обявена за недействителна. Счита, че нищожността поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, който се получавал в резултат на неизпълнението.

Намира за правилно размерът на неустойката да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от договора, а именно – в случай, че заемателят не предостави обезпечение. Излага съображения, че не е била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, като твърди, че ищецът е бил предварително запознат с договора и е имал възможност да прецени дали ще успее да изпълни това си задължение. Заявява се, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, след като изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение.

3

Поддържа, че неустойката се начислява само докато не бъде предоставено обезпечение, като същото може да бъде предоставено, както преди подписването на договора, така и в процеса на неговото изпълнение. Позовава се на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, която предвижда възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при непредоставяне на обещано обезпечение от страна на длъжника. Посочва, че при изчисляването на ГПР по кредита са взети предвид размерът на кредита, договорената между страните лихва и срокът, в който следва да бъде върната заемната сума. Заявява, че при изчисляването на ГПР не е включен размерът на договорената между страните неустойка, като твърди, че същата представлява плащане, което съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не следва да се включва при неговото изчисляване.

Предявени са насрещни искове, като се сочи, че по договора Т. Г. е направила следните вноски – на 20.10.2022г. – 100 лв., като остатъкът по договора бил 365 лв. непогасена главница и 10.95 лв. договорна лихва. Претендирани са разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на насрещната искова молба, със становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Договорът бил недействителен на основание чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – липсвали условия за прилагане на посочения лихвен процент; във връзка с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК – липсвало уточнение какви разходи се включват в ГПР, погасителният план не отговарял на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. Съдържа се позоваване на съдебна практика. Направено е възражение за прихващане със сумата от 100 лв. Претендирани са разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия, предоставен от разС.ие № ... от 05.09.2022г., сключен между страните, по силата на който дружеството в качеството си на кредитор се е задължило да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем съгласно условията на договора. Представен е и погасителен план.

Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договора за потребителски кредит от разС.ие, уреждащи отношенията между дружеството и потребителите.

С платежно нареждане от 05.09.2022г. дружеството, в качеството си на наредител, е превело на Т. В. Г. сумата от 365 лв.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което дължимите суми по договор за потребителски кредит от 05.09.2022г. към датата на постъпване на насрещната искова молба в съда са главница в размер на 365 лв. и възнаградителна лихва в размер на 10.95 лв. По делото от страна на потребителя е платена сумата от 100 лв., с която са погасени неустойка за неосигурена гаранция в размер на 73.05 лв. и други: такса СМС, нак.лихва в размер на 26.95 лв.