Решение № 2173 от 01.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2173 гр. София, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100513235 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Н. И. Ц. срещу решение № 17706/02.10.2024г. постановено по гр.д. № 70466/2023г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 47 състав, в частта, с което са уважени предявените по реда на чл.422 от ГПК срещу него от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за заплащане на стойността на потребена топлинна енергия и услуга дялово разпределение за периода 01.07.2020г. – 30.04.2022г и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на главницата за неплатена цена на потребена топлинна енергия за периода 15.09.2021г. – 02.08.2023г. както и в частта, с която е осъдена да заплати разноски по делото.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за допуснати процесуални нарушения от първоинстнационният съд при обсъждане на доказателствата, постановяване на решението в нарушение на материалния закон. Твърди, че въпреки правилно разпределената от първоинстанционният съд доказателствена тежестта, ищецът не проведе пълно и главно доказване, че между страните за процесния период е налице облигационна връзка и ответника има качеството на потребител на топлинна енергия, нито че е налице потребление в процесния имот, съответно изправка абонатна станция вкл. и изправни СТИ. Счита, че издаването на обща фактура по никакъв начин не установява основателността на предявения иск, а и в същата е включен период, извън процесния. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски.

Третото лице помагач „ТЕХЕМ СЪРВИСИС“ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК , намира 1 следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД предявени по реда на чл.422 от ГПК за заплащане на потребена топлинна енергия в топлоснабдено жилище апартамент №35, в гр. ****, за периода 01.05.2019г. -30.04.2022г., мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2020г. – 02.08-.2023г., главница за услуга дялово разпределение за периода 01.07.2020г. – 30.04.2022г. и мораторна лихва върху същата за периода 15.9.2020г. – 02.08.2023г.

Решението в частта, с което с частично са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД срещу Н. И. Ц. искове, като необжалвано от страните, е влязло в законна сила.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме, че спорните въпроси, които очертават и предмета на въззивното производство са: ответникът има ли материална легитимация като „потребител“ на топлинна енергия и 2. налице ли е забава на ответника и за което да дължи обезщетение за забавено изпълнение върху неплатена цена за доставена топлинна енергия в процесния период.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, като по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, настоящият състав намира следното:

В срока по чл.131 ГПК, както и във въззивната си жалба, ответникът изрично е оспорила твърдението в исковата молба, че има качеството на „потребител на топлинна енергия“.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 42 от ЗЕ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Тези дефинитивни разпоредби са възпроизведени от чл. 106а, ал. 4 от ЗЕЕЕ (отм.), при действието на който се твърди, че е възникнало облигационното отношение между страните в настоящото производство. В съответствие с тази разпоредби са съставени и одобрени от ДКЕВР действащите през процесния период и представени по делото от ищеца общи условия – чл. 3 ал. 1 от общите условия от 2002 г., 2005 г. и 2008 г., 2014, 2016г. определящи потребителя на топлинна енергия за битови нужди като физическо лице, което е собственик или титуляр на вещно право на ползване, каквато е ответника.

Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия. Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно разпоредбата на чл. 57 ал.1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само ползвателят.

За собственика и ползвателя въз основа вещно право на ползване не е предвидена солидарна отговорност, нито по силата на законова разпоредба /както е например в чл. 25 ал.2 СК /отм/, нито 2 в общите условия на ищеца, следователно и разпоредбата на чл. 122 ал.1 ЗЗД, че всеки солидарен длъжник е отговорен за цялото, е неприложима. Видно от легалната дефиниция на закона, и при систематическо тълкуване на двете цитирани разпоредби, се налага изводът, че при конкуренция на вещни права, потребител на енергията се явява лицето, което ползва имота. В подкрепа на този извод е и правилото на неоснователното обогатяване - комуто ползите, нему и вредите.

От неоспорените доказателства – нотариален акт № 54, дело №2970/1991г и акт за смърт на Б.М.М.. – л.67 и л.85 от делото на СРС се установява, че счита от 1991г. ответника е титуляр на вещното право на собственост върху имота, но дарителя – Б.М. е запазила пожинено вещното право на ползавне воърху имота и следва да се счита, че тя е потребителя по смисъла на закона, която е задължена по облигационното правоотношение възникнало между ищеца и ползвателя на имота при ОУ. Този извод е в синхрон както с горецитирания общия принцип, че комуто са ползите, за него и тежестите, така и с принципа за недопускане неоснователно обогатяване. Отговорността само за собственика на топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на ползване по някой от способите, уредени в ЗС. Съгласно чл. 59 ЗС правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то не е учредено за по-кратък срок; с прекратяването на юридическото лице, в полза на което е учредено, ако не е установен по-кратък срок; с погиването на вещта, както и ако не се упражнява в продължение на 5 години.

Съдържанието на вещното право на ползване се определя изключително от правомощието да се ползва вещта съобразно нейното предназначение и да се събират плодовете й без да се изменя съществено нейната субстанция. Затова законът определя погасяването на това вещно право да се осъществява при смъртта на субекта - негов носител, при погиване на вещта, както и при неупражняването на правомощието в течение на пет години, т. е. във всички случаи погасяването на ограниченото вещно право е правна последица от нереализирането на правомощието за ползване на вещта /решение № 327 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 844/2010 г., ГК, I ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК /. В настоящят случай ответника нито е навела,нито провела доказване на факти, които обосновават извода, че правото на ползване е прекратено/погасено.

Следователно настоящият състав счита, за процесния период качеството на „потребител на топлинна енергия“ има Б.М.М.. Същата към настоящия момент - 09.05.2022 г., е починала, като нейни законни наследници са ответника и трето за спора лице - М. И. Ц., които наследяват починалата при равни квоти и които именно като наследници , отговарят за непогасените задължения на наследодателя – разделно, всеки по ½ част.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/, в случая – по реда на наседяването. Ищецът посредством горецитираните писмени доказателства установи придобиването на правото на собственост от наследодателя на ответника и от ответника по реда на наследяването, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК. Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, при което при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от титуляра вкл. и учредяване на вещно право на ползване в полза на друго лице, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде уставен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост. Подобни твърдения, ответникът обаче нито е навел, нито е ангажирал доказателства.

Ответникът не е релевирал правоизключващо възражение, че е вписал по предвидения в чл. 50 вр. чл. 49 ал. 1 от ЗН ред отказ от наследството на починалото лице, нито са ангажирали доказателства за това с оглед правилото за разпределение на доказателствената тежест в процеса 3

/чл. 154, ал. 1 от ГПК /. Отказът от наследство е изричен и формален акт, поради което и при условие,че такъв е направен, следва да се представят доказателства за вписването му на надлежен ред – в особената книга от районния съд в района, на който е открито наследството.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл.154 ал.1 от ГПК да установи, че ответникът е носител в качеството си на наследник на починалата страна по облигационното правоотношение с ищеца за периода 01.05.2019г. – 30.04.2022г. задължение за запалщане на дължимите суми по същото.

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г.

Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения. В случая въззивникът не твърди, нито установява, потребителят да е упражнил това право срещу Общите условия на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД, поради което следва да се приеме, че ги е приел.