Решение № 346 от 05.05.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 346 гр. гр. Хасково, 05.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Й. Банкова при участието на секретаря Маргарита М. Пондалова като разгледа докладваното от Даниела Й. Банкова Гражданско дело № 20245640102035 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на Т. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Х., ****************************************, съдебен адрес: гр.П., **************************************, адв. Д.В.М. от АК - Пловдив, против "Би Енд Джи Кредит" ООД, ЕИК 201513004, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Изгрев, ул."Незабравка" № 25, ет.5, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,предл.1-во от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от

777,00 лева, недължимо платена по недействителен Договор за кредит МАХ_300792741/28.10.2021г., сключен между страните (след допуснато изменение на иска с определение от 08.04.2025г.), ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане на сумата. При условията на евентуалност се иска осъждането на ответника да заплати сумата от 180 лева, недължимо платена по недействителни клаузи „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане“ по Договор за кредит МАХ_300792741/28.10.2021г., ведно със законната лихва върху сумата, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане.

Ищцата твърди, че на 28.10.2021г между нея и ответника бил сключен 1

Договор за кредит с номер МАХ_300792741 на 28.10.2021г., съгласно който получила в заем сума в размер на 1500 лева при ГПР от 33.34%, ГЛП от 26.93% и срок на кредита от 6 месеца. По този договор ищцата заплатила на ответника сума в размер на 1500 лева - главница, 10 лева – лихва, 90 лева за услуга за динамично плащане и 90 лева за услуга за бързо разглеждане.

Поддържа, че така сключения с ответното дружество договор е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, поради противоречието му с изискванията на чл.11 и чл.19 ал.4 ЗПК. На първо място сочи, че е налице недействителност на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, тъй като не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му, липсвала и яснота дали същият е променлив или фиксиран за целия срок на кредита. Освен това, в разрез с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в процесния Договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР и липсвала ясно разписана методика на формирането му, в т.ч. кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. В случая, доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно дали същите са включени в ГПР, не било ясно по какъв начин е формиран ГПР и кои разходи били отчетени при формирането му. Наред с това, не било ясно посочената годишна лихва в договор за паричен заем какво точно съдържа и как била изчислена по отношение на общия ГПР. Това поставяло заемателя в положение да не може да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР, което противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. С предвиждането на заплащане на допълнителни услуги се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като тези разходи били свързани с дейността по управление на кредита и следвало да се включат в ГПР. С уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора се нарушавало изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Освен това, посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР 2 представлявал един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.

ЗЗП. Според ищцата тези пороци на сключения договор водели до цялостната му нищожност и същата поддържа, че не са налице хипотезите на чл.26 ал.4 от ЗЗД, като излага съображения в тази насока. В условията на евентуалност, ищцата поддържа нищожност на клаузите на чл. 9 от процесния договор, предвиждащи заплащане на възнаграждение за такса за динамично плащане и такса бързо разглеждане, поради противоречие с добрите нрави, с императивни правни норми на ЗПК, както и поради заобикаляне на закона. В случая, поради накърняване на принципа на „добри нрави“ с регламентираните допълнителни услуги по процесния договор, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, се регламентирала от разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, като законът /чл.10а, ал.2 ЗПК/ не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а процесните допълнителни услуги по своята същност били дейности по управление на кредита. Улеснената процедура за получаване и разглеждане на кредита, предвиждаща заплащането на допълнителни парични средства, реално не била предоставяна допълнителна услуга, тъй като липсвало конкретно задължение за кредитора. Така регламентираните допълнителни услуги били нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Предвидените такси били необосновано високи. В Глава четвърта от ЗПК пък било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било Съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза се уговаряло още едно допълнително възнаграждение за кредитора. Основната цел на така регламентираните допълнителни услуги била да се доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от 3 предоставената главница. Доколкото се касаело за възнаграждения по усвояване и отпускане на кредита, същите следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите - чл. 19, ал.1 от ЗПК, като уговарянето им като отделно възнаграждение имало за цел заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, поради което съгласно чл.21, ал.1 ЗПК клаузите били нищожни. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, реално се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Освен това, поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, а посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП.

С преюдициално заключение по дело С-453/10 пък било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.

ЗЗП. В тази насока била и последователната и непротиворечива практика на съдилищата в страната /сочи се такава/. Същевременно, посочването на понисък от действителния ГПР, представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, а това от своя страна означавало, че клаузите за допълнителни услуги били неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Поддържа се също, че оспорваните клаузи не били индивидуално уговорени. Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 180 лева, като недължимо платена по недействителен договор за кредит МАХ_300792741/28.10.2021г., а в условията на евентуалност – да осъди ответното дружество да й заплати същата тази сума като недължимо платена по недействителни клаузи „Бързо разглеждане на искането за кредит“ и „Динамично плащане“ по Договор за кредит МАХ_300792741/28.10.2021г.; ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на 4 исковата молба в съда, до окончателното й изплащане. Ищцата претендира присъждане на разноски по делото. Представя писмени доказателства. Моли за задължаване на ответника да представи справка за извършените от нея плащания по процесния договор. В срока по чл.131 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва иска като неоснователен. Оспорва изложените в исковата молба твърдения, че сумите по процесните услуги представлявали скрита възнаградителна лихва и по този начин се заобикалял закона. Поддържа, че ищцата, като страна по договор за потребителски кредит сама пожелала да се ползва от допълнителното действие в чл.9, ал.1 от договора и всяко действие, което кредиторът предоставил, било по желание на потребителя, а допълнителното действие не било задължителна предпоставка за отпускане на кредит от страна на ответното дружество, т.е - договорът за кредит можел да се сключи и без него. Освен това, пакетът от действия присъсвал в Стандартния Европейски формуляр (СЕФ) като цена, т.е не можело да се твърди, че ищцата не била разбрала за него. Присъствайки в преддоговорната информация и факта, че ищцата сама пожелала да го ползва, отхвърляло и твърдението, че клаузата била уговорена индивидуално от кредитора и била неравноправна по смисъла на чл.144, т.9 от ЗЗП. На следващо място ответникът поддържа, че оспорваните клаузи на чл.9 ал.1 и ал.2 от процесния договор не противоречали на добрите нрави - те не били в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност, както и с правилата за поведение установени в обществото.

Това било така, тъй като дейността на финансовите институции се осъществявала при регулаторен режим, строг контрол и договор при общи условия, необходими за да се гарантира пазарната дисциплина и сигурността на клиентите. Принципите за доброволност при договарянето в рамките на установената от чл. 9 ЗЗД договорна свобода и за еквивалентност на насрещните престации на договарящите при двустранните договори не представлявали етични, а правни принципи, които били скрепени с правни норми, и евентуалното противоречие с тези принципи, според ответника би могло да доведе до нищожност на договора поради противоречие със закона или липса на съгласие, но не и до нищожност поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Предвид изложеното, ответникът моли съдът да отхвърли предявения иск и да му присъди разноски за юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на 5 представляващия ищцата адвокат.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: