Решение № 237 от 27.11.2024, Районен съд - Ихтиман

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 237 гр. И., 27.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – И., ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Радослава М. Йорданова при участието на секретаря Лиана Цв. Тенекева като разгледа докладваното от Радослава М. Йорданова Гражданско дело № 20241840100519 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по повод подаден иск по реда на чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „А 1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, седалище и адрес на управление гр. София, *** против С. К. Г., ЕГН ********** за установяване съществуването на вземане в размер на 317,49 лв., представляваща месечни абонаментни такси и ползвани електронни съобщителни услуги по Договор № 500620019 за отчетен период от 16.10.2020 г. до 15.04.2021 г., както и сумата от 136 лв., представляваща неустойка, начислена поради предсрочно прекратяване на договора по вина на абоната, мораторна лихва в общ размер на 124,27 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК – 28.11.2023 г. до окончателно изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 11.12.2023 г. по ч.гр.д. № 1132/2023 г. по описа на РСИ..

Ищецът твърди, че между страните е бил сключен договор № 500620019 от 03.09.2020 г. за електронни съобщителни услуги със системен партиден номер М6583893. За периода 19.11.2020 г. до 04.05.2021 г. ищецът изпълнил задълженията си по договора, но ответникът не заплатил дължимите суми съгласно договора и общите условия към него.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който се оспорва иска, като се твърди, че вземането на ищеца е погасено по давност.

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, по отделно и в тяхната съвкупност и съобразно с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема следното от фактическа страна:

Предявен е положителен установителен иск по чл.422 ГПК, който е допустим, тъй като е налице правен интерес от предявяването му, което се доказва от приложеното ч.гр.д.

№ 1132/2023 г. по описа на ИРС, по което срещу ответника е издадена Заповед № 768/11.12.2023 г. за изпълнение по чл.410 ГПК за сума в размер на 317,49 лв. - неизплатени суми за електронни съобщителни услуги; 136,45 лева – неустойка поради едностранно 1 прекратяване по вина на абоната , 124,27 лева обезщетение за забава за периода от 05.12.2020 г. до 06.11.2023 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 28.11.2023 г. до окончателното изплащане на задължението. Срещу заповедта за изпълнение е било подадено възражение в законоустановения срок.

Страните не спорят, а и от представения по делото договор за електронни съобщителни услуги № 500620019 от 03.09.2020 г. се установява, че между „А1 България“ ЕАД и С. К. Г. са съществували облигационни отношения във връзка с доставяни от ищеца електронни съобщителни услуги. С приложение № 1 към договора е уговорен конкретен тарифен план за телефонен номер *** при промоционална цена.

Във връзка с използваните от страна на ответника услуги по сключения договор са издадени и фактури № 0421358477 от 19.11.2020 г. за сумата от 96,26 лева за периода от 16.10.2020 г. до 15.11.2020 г., № 0422906822 от 21.12.2020 г. за сумата от 50,99 лева, за периода от 16.11.2020 г. до 15.12.2020 г, № 0424446841 от 20.01.2021 г. за сумата от 43,01 лева за периода от 16.12.2020 г. до 15.01.2021 г., № 0425999507 от 19.02.2021 г. за сумата от 57,28 лева за периода от 16.01.2021 г. до 15.02.2021 г., № 0427706422 от 22.03.2021 г. за сумата от 42,95 лева за периода от 16.02.2021 г. до 15.03.2021 г., № 0429242815 от 19.04.2021 г. за сумата от 27,00 лева за периода от 16.03.2021 г. до 15.04.2021 г.

Освен това видно от сметка № 0554583113 от 07.12.2020 г. е била начислена на абоната обезщетение за обработка на просрочени задължения на стойност 2,00 лева, а съгласно сметка № ********** от 14.04.2021 г. е била начислена на абоната неустойка за месечни такси в размер на 49,98 лева. Освен това видно от сметка № 0555489081 от 14.04.2021 г. е била начислена на абоната неустойка в размер на 84,47 лева, представляваща отстъпка от цената на услуги.

Съобразно представените по делото Общи условия за взаимоотношенията между „А1 България“ ЕАД и абонатите и потребителите на обществените мобилни наземни мрежи, в чл. 54.1 и 2 е предвидено правото на ищеца да прекрати едностранно индивидуален договор при неплащане на дължими суми след изтичане на срока за плащане.

Съгласно представените от ответницата фискални бонове, тя е заплатила преди провеждане на съдебното заседание по делото (на 05.08.2024 г., 29.08.2024 г. и на 09.09.2024 г.) задълженията си по издадените фактури.

От правна страна:

Предявени са обективно съединени установителни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 317,49 лв., представляваща месечни абонаментни такси и ползвани електронни съобщителни услуги; и по чл. 422 ГПК, вр чл. 92 ЗЗД за заплащане на неустойка във връзка с едностранното прекратяване на договора в размер на 136,00 лева, и по чл. 422 ГПК, вр чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на 127,27 лева за периода от 16.10.2020 г. до 15.04.2021 г.

В производството по чл. 422 ГПК за установяване на вземане взискателят следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът - възраженията си срещу него.

В настоящото производство доказателствената тежест за спорните факти се разпределя с оглед на твърденията на страните, т.е. ищецът дължи пълно и главно доказване на фактите, въз основа на които претендира изпълнение от ответника – в случая, че между страните съществува валидно облигационно правоотношение, по което ищецът е изпълнил своето задължение, а ответникът не е изпълнил насрещното си задължение, като следва да бъде установен и неговият размер.

От представените от ищеца доказателства бе установено, че между страните са съществували валидни облигационни правоотношения във връзка с договор за електронни съобщителни услуги, по които доставчикът на услугите е изпълнил своето задължение.

2

Не е спорно между страните, че ответницата е изплатила изцяло претендираните от ищеца суми както за главница, така и за неустойка по договора.

Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът е длъжен да взема предвид и фактите от значение за спорното право, настъпили след предявяване на иска, тъй като трябва да изгради своите изводи въз основа на всички факти и решението трябва да отразява правното положение между страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. В този смисъл преценката за основателността на иска следва да бъде направена след като съдът вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от значение за спорното право.

В случая бе установено, че към момента на издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а и към момента на предявяване на иска по чл. 422 ГПК вземането на ищеца за главницата за месечни абонаментни такси и ползвани електронни съобщителни услуги е съществувало, но към момента на приключване на съдебното дирене в исковото производство задължението е погасено чрез плащане от страна на ответника, поради което и така предявеният иск за установяване на съществуването на вземането е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По отношение на вземането за неустойка съдът приема, че исковата молба е неоснователна на друго основание.

Както е известно съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договори.

В настоящия случай, видно от предявената претенция и от приложените към исковата молба писмени доказателства, ответницата има качеството на потребител във връзка с правоотношението с доставчика на електронни съобщителни услуги.

При потребителските договори автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от това, че съдържанието на съглашението не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.

Освен това съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП е неравноправна клаузата, която задължава потребителя, при неизпълнение на неговите задължения, да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

При преценката на дължимостта на претендираната неустойка следва да се съобрази и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълкувателно дело № 1/2009 г., ОСTK, където е уточнено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

Съгласно чл.92, ал.1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

От съдържанието на приложения по делото договор е установява, че доставчикът на електронни съобщителни услуги и потребителят имат възможност едностранно да прекратят договора, когато другата страна не изпълнява свое задължения. Едновременно с тази възможност, обаче в договора е уговорено, че когато се стигне до прекратяването му по вина на потребителя, той дължи на доставчика неустойка, съставляваща сбора на абонаментните вноски до края на срока на договора, но не повече от три вноски. Подобна уговорка в полза на потребителя, респективно - в тежест на насрещната страна по договора няма. Това означава, че ако потребителят се възползва от възможността да прекрати /или развали/ едностранно договора поради вина на доставчика на електронни съобщителни 3 услуги, последният не дължи неустойка на икономически по-слабата страна.

Освен това съдържанието на договора за електронни съобщителни услуги не е предварително договаряно между страните и физическото лице- потребител не е имало възможност да влияе върху разпоредбите им, което означава, че клаузите не са индивидуално договаряни. От изложеното се налага извод, че доставчикът на електронни съобщителни услуги се е възползвал от положението си на икономически по-силна страна, която има възможност да повлияе върху правата и задълженията, които всеки един от страните по договора ще поеме.

В случая доставчикът на електронни съобщителни услуги по прекратения договор чрез начисляване на компенсаторна неустойка за неизпълнение на договора в размер на три месечни такси без отстъпки (а не като мораторна неустойка за неизпълнение за задължения за плащане), съществено надвишава предвидимите към момента на договарянето вреди от предсрочното прекратяване на договора. В този смисъл тази неустойка е уговорена с единствената цел да се отклони от присъщите й функции, т. е. в противоречие с добрите нрави, поради което и е изцяло нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Казано другояче при определянето на размера на дължимата неустойка, формиран на базата не на реално дължимите месечни такси по договорите, а на стандартните месечни такси /таксите без отстъпка/, търговецът би получил облага, под формата на неустойка, в по-голям размер от това, което би получил, ако бе продължило предоставянето на мобилни услуги. Това от своя страна води до неравноправност на подобна уговорката за неустойка.

Ищецът претендира и неустойка, представляваща отстъпка от цената на месечна абонаментна такса за срока на договора. Чрез начисляването на подобна неустойка, доставчикът на електронни съобщителни услуги би получил без да предоставя услугата по договора имуществена облага от насрещната страна в по-висок размер от този, който би получил, ако договорът не е прекратен. Така уговорена неустойка в размер на разликата между стандартната и преференциалната цена на услуги, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели преди всичко неоснователно обогатяване за кредитора.

Следва да се има предвид, че когато се дължат различни неустойки във връзка с едни и същ договор следва да се прецени дали така уговорените неустойки всъщност не са дължими по повод на едно и също неизпълнение и дали същите в своята съвкупност не водят до тяхната нищожност, респективно - дали така уговорените клаузи, по силата на които неустойките се начисляват, не са неравноправни в своята съвкупност.