Решение № 41 от 27.06.2022, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 41 гр. Габрово, 27.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Диана Василева

Членове:

Пламен Попов

Славена Койчева при участието на секретаря Илияна Д. Глушкова в присъствието на прокурора Людм. Хр. Р. като разгледа докладваното от Пламен Попов Въззивно наказателно дело от общ характер № 20224200600054 по описа за 2022 година въз основа данните по делото и закона прие за установено следното:

Делото е образувано по въззивна жалба от подсъдимия М.Г.А., чрез договорния защитник адв. И.С. от АК Габрово против Присъда № 14/11.03.2022 г. по НОХД № 149/2022 г. на РС Габрово.

С обжалваната присъда първоинстанционният съд е ПРИЗНАЛ подсъдимия М.Г.А., роден на ** г. в гр. ***, живущ в гр. ***, български гражданин, със средно образование, осъждан, работи, с ЕГН ********** за ВИНОВЕН в това, че на 13.02.2022 г. по ул. „А.С." в с. Я., общ. Габрово, управлявал лек автомобил марка „**" с per. № ** с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда, а именно - 1,84 на хиляда, установено по надлежния ред, след като е бил осъждан за деяние по чл. 3436, ал. 1 от НК със Споразумение № 42/15.07.2021 г. по НОХД № 250/2021 г. по описа на PC ***, в сила от 15.07.2021 г. - престъпление по чл. 3436, ал. 2 от НК, поради което и на основание чл. 54, ал. 1 от НК го е ОСЪДИЛ на „Две година и четири месеца лишаване от свобода" и „Глоба" от 800 лв. /осемстотин лева/.

1

На основание чл. 57, ал.1, т.2, б. „в" от ЗИНЗС съдът е постановил определеното наказание „Две година и четири месеца лишаване от свобода" да бъде изтърпяно при първоначален "строг" режим.

На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия М.Г.А. от право да управлява МПС за срок от две години и четири месеца, считано от влизане на присъдата в сила, като на основание чл. 59, ал. 4 от НК е приспаднал от този срок времето, през което същият е бил лишен по административен ред от възможността да го упражнява, считано от 13.02.2022 г.

На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение спрямо М.Г.А. отложеното му със Споразумение № 42/15.07.2021 г. по НОХД № 250/2021 г. по описа на PC - ***, в сила от 15.07.2021 г., наказание от „Четири месеца лишаване от свобода", което на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в" от ЗИНЗС да бъде изтърпяно при първоначален "строг" режим.

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК и срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, което обуславя процесуалната й допустимост.

С въззивната жалба се твърди, че присъдата на районния съд е неправилна, постановена при съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неправилно приложение на закона, както и в нарушение на материалния закон, а в рамките на признатата виновност, наложеното наказание било явно несправедливо. Обжалваният съдебен акт противоречал на основни принципи на правото и справедливостта, бил в асинхронно отношение с целта на закона, сериозно засягал в отрицателна насока правата и законните интереси на подсъдимия, признати му от закона и гарантирани от последния. Наложеното наказание било явно несправедливо.

Претендира се въззивният съд да отмени първоинстанционната Присъда № 14 от 11.03.2022 г., постановена по НОХД № 149/2022 г. по описа на Районен съд Габрово и да постанови нова, с която да го признае за невинен и да го оправдае.

В допълнението към въззивната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваната присъда съдът допуснал сериозно и явно несъобразяване с процесуалните правила и нарушение на предписанията на императивни разпоредби на процесуално правни норми. В хода на производството по делото не били направени нужните усилия за разкриване на обективната истина. Съдът направил бегъл и необстоен анализ на събраните по делото доказателства, като освен това допуснал превратното им тълкуване, основно през призмата на обвинението. От събраните по делото доказателства и разпитаните свидетели се установило, че един от основните елементи на обвинителната теза, а именно - мястото на извършване на деянието, което се вменявало във вина на М.А., не било това, което е посочено в обвинителния акт. В последният се сочело, че А. е извършил деянието в село Я.. Всички разпитани по делото свидетели, включително и 2 тези на обвинението заявили, че първоначално процесният автомобил се намирал близо, но категорично преди табелата за началото на село Я., а впоследствие подсъдимият бил изследван в установения от него и спрян лек автомобил също извън селото, на няколко метра от табелата, която поставяла началото на населеното място. Оттам недоумение будел фактът, че в мотивите на съда на няколко места в текста било изложено заключението, че безспорно процесният автомобил е бил в село Я.. Разпитаните полицейски инспектори недвусмислено заявили, че на процесните дата, час и място са обслужили сигнал за припаднал водач малко след началото на с. Я.. По нататък в мотивите отново се излагало, че никаква неяснота не можело да се търси по отношение мястото на извършеното деяние, тъй като и видно от заявленията на С.Б. и И.Ф., предприетото от М.А. управление стартирало в рамките на с. Я.. Как съдът е достигнал до този генерален правен извод не ставало ясно. Това не станало на база доказателствата, в частност свидетелските показания на разпитаните по делото свидетели. При разпита свидетелят Ф. си заявил следното: "Автомобилът беше в близост до табелата, мисля, че беше преди табелата за селото. Мисля, че беше извън населеното място..." като и допълнително пояснил: "Преди да съм навлязъл в селото срещам табелата за начало на населеното място". Свидетелят Б. споделил: "Автомобилът се намираше преди селото, беше обърнат с муцуна към селото. Беше паркиран вдясно на пътното платно. Не беше с включени аварийни светлини. Минаха два автомобила, на който аз направих място, понеже бях препречил пътя със служебния автомобил". На следващо място свидетелката Р.Ч., на чиито свидетелски показания съдът изначално гледал с недоверие, казала: "Колата беше преди село Я. малко преди разклона, до селото не можахме да стигнем". Свидетелят Д. споделял тяхното мнение: "Както е главния път има едно като разклон, само свих и така.

Вътре в селото не сме влизали. Както съм спрял и така остана автомобилът". Във връзка с изложеното, категорично можело да се твърди, че мястото на извършване на деянието, което било описано в обвинителния акт, а от него автоматично пренесено в обжалваната присъда, не отговаряло на обективната истина, което се доказвало по несъмнен начин. Това нарушавало правото на защита на подсъдимия.

В производството по делото останал недоказан един от основните елементи от състава на престъплението по чл. 3436, ал. 2 от Наказателния кодекс, а именно - каква е била концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия. В мотивите си съдът обсъждал само и единствено концентрация на алкохол в издишания въздух. Не се посочвало и не ставало ясно каква е била конценрацията на алкохол в кръвта на М.А.. Недопустимо било приравняването на концентрацията на алкохол в издишания въздух с концентрацията на алкохол в кръвта на водача. Нормата на чл. 343б, ал. 1 и ал. 2 от НК изисквала да се установи концентрацията на алкохол, надвишаваща съответните промили в кръвта на дееца, а не в издишания от него въздух. Последиците от отказа на водача да даде кръв за изследване не можели да обосноват извод, че концентрацията на алкохол в издишания въздух, установена посредством техническото средство, е равна на концентрацията на алкохол в кръвта на водача. Нормата на чл. 6, ал. 9 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. не можело да разшири обхвата на диспозицията на чл. 3436 от НК и да предвиди, че установената концентрация на алкохол в издишания въздух от водача е несъмнено равна на концентрацията на алкохол в кръвта му. В съдебната практика било известно и клиничната токсикология извеждала, че отношението между двата вида изследване /посредством 3 прибор за измерване на алкохолната концентрация в издишания въздух и чрез лабораторен анализ на кръвта/ водело до установяването на резултати, които не сочели тъждественост. Нормата на чл. 6, ал. 9 от Наредбата не създавала сигурност в извода, че концентрацията на алкохол в кръвта във всички случаи съвпада с установената в издишания въздух такава. По аргумент от чл. 303, ал. 1 и ал. 2 от НПК следвало да се приеме, че чл. 6, ал. 9 от Наредбата регламентира предположение, което никога не можело да представлява обективен елемент от фактическия състав на престъплението и основание за ангажиране на наказателна отговорност.

Налице било дерогиране на процесуалните норми на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, довело до погрешни изводи по основния факт на наказателния процес - извършване на престъплението и неговото авторство.

Съдът дал вяра на показанията на разпитаните свидетели на обвинението, като още от самото начало изключвал показанията на свидетелите Р.Ч. и Д.Д., които според съда нямали значение за разкриване на релевантни обстоятелства. Това било грубо нарушение на процесуалните правила.

Преценката на доказателствата съдът вършел по вътрешно убеждение и законът не предопределял задължителни правила за изводите, които съдът трябва да направи от събраните по делото доказателства, но достоверността и доказателствената сила на отделните доказателствени средства съдът преценявал с оглед на всички данни по делото. Съдът бил длъжен да прецени всички относими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка и зависимост. Освен това, съдът постановявал присъдата върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Нарушаването на този принцип водело до неистинност на фактическите констатации на съда, което представлявало съществен порок на постановения съдебен акт.

Вътрешното убеждение било суверенно право на оценяващия доказателствата съд и не подлежало на последваща проверка, доколкото се отнасяло до обосноваността на акта. Процесът на формиране на вътрешното убеждение обаче подлежал на проверка, защото същото всякога трябвало да е основано на закона и доказателствата по делото. Не можело да се разбере дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречието между тях е мотивирано, кои доказателствени материали се кредитират и кои не. Нарушаването на тези правила представлявало нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК и ограничавало правото 4 на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването на чл. 303 от НПК.

При постановяване на атакуваната присъда били допуснати нарушения на материалния закон. Подсъдимият бил осъден за деяние, което не представлявало престъпление. За да се квалифицира едно деяние като престъпление, следвало да отговаря на следните условия: Да е налице деяние - действие или бездействие; Да е общественоопасно; Да е противоправно; Да е извършено виновно; Да е обявено от закона за наказуемо. В процесния случай правело впечатление отсъствието в правния мир на изискуем и задължителен елемент, за да се определи едно деяние като престъпление, а именно - не била налице обществена опасност на деянието. Безспорно било установено по делото от разпитаните свидетели, че извършеното от страна на подсъдимия деяние можело да се определи като такова при крайна необходимост.

Съобразно чл. 13, ал. 1 от НК не било общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост - за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. Подсъдимият управлявал автомобила само за да го премести и да предотврати ПТП с имуществени и неимуществени вреди.

Свидетелите споделили, че е съществувала непосредствена опасност, която подсъдимият не е могъл да избегне по друг начин. Фактът, че А. обърнал автомобила, за да го паркира на уширението свидетелствал в тази насока. Ако имал намерение да се прибира, можел да приведе в движение автомобила и без да маневрира, да навлезе в село Я. и от този по-пряк път да се придвижи до град ***. Било ясно, че автомобилът, който бил спрян от шофьор, който е припадал към този момент, не бил отбит крайно вдясно. Следвало да се приеме, че подсъдимият е действал както обективно, така и субективно, за да спаси важни обществени интереси - здравето и живота на хората, минаващи по това време по този път.