Решение № 131 от 08.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. София, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско дело № 20221100510414 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника О. О. Е. срещу решение № 7468/02.07.2022г., постановено по гр.д. № 49407/2021г. по описа на СРС, 88-и състав, в частта, в която съдът е признал за установено по предявените от „Райфайзенбанк (България)” ЕАД искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 430, ал. 2 ТЗ, че О. О. Е. дължи на банката сумата 7 082.38 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № 1406170863824100/19.06.2014г., ведно със законната лихва от 25.10.2019г. до окончателното изплащане, и сумата 32.23 лева – остатък от незаплатена възнаградителна лихва за периода от 20.08.2019г. до 01.10.2019г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 61565/2019г. по описа на СРС, 88-и състав.

Жалбоподателят излага доводи за неправилно приложение на материалния закон и неправилност на обжалвания съдебен акт в обжалваната част. Поддържа възраженията си, че след 20.06.2015г. банката олихвявала незаконосъобразно кредита, без да изготви нов погасителен план съгласно чл. 4.3 от договора, още повече, че след 01.07.2018г. БНБ не обявявала SOFIBOR и лихвеният процент не можел да се определя 1 съобразно условията на договора, неправилни били изводите на първоинстанционния съд, че приложеният от банката лихвен процент бил по-нисък от уговорения, тъй като посоченият 7.5% се отнасял само до първите 12 месеца. Поддържа недействителност на чл. 4.2 и чл. 4.2.1 от договора. Договорните клаузи, касаещи възнаградителната лихва противоречали на закона и накърнявали добрите нрави, при което съдът е длъжен да не ги приложи, без да е овластен да изменя съдържанието им – чл. 6, пар. 1 Директива 93/13/ЕИО. Поради това главницата следвало да бъде намалена и с получените от банката договорни лихви. Моли решението в обжалваната част да бъде отменено, а вместо това - постановено друго, с което установителните искове на ищеца да бъдат изцяло отхвърлени от съда. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна - „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. В рамките на извършената служебна проверка по чл. 7, ал. 3 ГПК СРС правилно установил, че сключеният между страните договор, в частта за уговорината възнаградителна лихва, бил правно валиден, като посочените клаузи не противоречали на нито на императивни материалноправни норми, нито на добрите нрави и нямали неравноправен характер. Моли първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено в обжалваната част.

Претендира разноски.

Решението не е обжалвано в частта, в която СРС е отхвърлил установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което в същата част то е влязло в законна сила.

В хода на въззивното производство, като въззиваема страна-ищец, на мястото на първоначалния такъв - „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк (България) ” ЕАД, по реда на чл. 227 ГПК, е конституирана „Обединена българска банка“ АД - правоприемник на влялото се дружество „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение настоящият съдебен състав намира следното:

Страните не спорят и от представения по делото договор за потребителски кредит № 1406170863824100 от 19.06.2014г. се установява, че „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, като кредитор, чийто правоприемник по реда на чл. 227 ГПК е въззиваемата страна по делото „Обединена българска банка“ АД, и ответникът О. О.

Е., като кредитополучател, сключили договор за банков кредит, по силата на който банката поела задължение да предостави на кредитополучателя О. О. Е. кредит в 2 размер на сумата 20 364.14 лева, който да бъде използван за потребителски нужди. С нормата на чл. 3 от договора страните се съгласили, че кредитът ще бъде усвоен еднократно по банкова сметка с № *********** *******. Кредитополучателят О. О. Е., видно от нормата на чл. 4, поел задължение да заплаща на банката възнаграждение годишна лихва в размер на 7.5% за първите 12 месеца от усвояването (чл. 4.1), а след този срок лихвата се формирала от променлива величина – 6-месечния SOFIBOR и надбавка от 6.003 пункта (чл. 4.2). Постигнато било съгласие за погасяване на кредита чрез плащане на 84 месечни погасителни вноски, дължими до 20-то число на съответния месец, считано от 20.07.2014г., съгласно подписания от страните погасителен план. Крайният срок за издължаване на дълга съобразно чл. 1 от договора бил 20.06.2021г. Съобразно разпоредбата на чл. 4.2.1. от договора страните приели, че лихвата, в частта за 6-месечния SOFIBOR, ще се преизчислява и променя от банката два пъти годишно – на 1 март и на 1 септември, като преизчислението се прави съобразно стойността на 6-месечния SOFIBOR, обявена на страницата на БНБ два работни дни преди 1 март и 1 септември. Така преизчислената лихва ще се прилага от следващата падежна дата по кредита, а ако тя е неработен ден – от първия работен ден след падежната дата. Съобразно изр. последно от текста, банката се задължила да поддържа на интернет страницата си www.rbb.bg информация за прилаганите от нея стойности на 6-месечния SOFIBOR. С нормата на чл. 4.3 от договора страните се съгласили, че след промяна на лихвата по реда на чл. 4.2.1. банката ще изготвя нов погасителен план за дължимите по кредита анюитетни вноски, който ще бъде предоставян при поискване на кредитополучателя в обслужващия го офис на банката.

Страните по делото не спорят и от приетото по делото и неоспорено заключение на ССчЕ се установява, че кредиторът „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД на 20.06.2014г. заверил с договорената сума от 20 364.14 лева сметка с № *********** ******* Ето защо настоящият съдебен състав намира, че банката предоставила на ответника договорения кредит в размер на 20 364.14 лева, съобразно постигнатото с договора за банков кредит 19.06.2014г. съгласие между страните по същия. С това за банката възникнало правото да претендира насрещната престация - връщане на заетата сума, ведно с договореното възнаграждение, а за ответника О. О. Е. – кореспондиращото на това право задължение за погасяване на дълга на вноски, съгласно уговорения погасителен план.

Настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на СРС, че при сключването на договора били спазени законовоустановените изисквания към същия.

В случая ищецът е физическо лице, на което по силата на договора от 19.06.2014г. бил предоставен банков кредит за потребителски нужди, т.е. кредитът не бил предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. Ето защо кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на 3

ЗЗП, а банката – на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

Гореобсъдените клаузи на чл. 4.2. и чл. 4.2.1. от договора не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, тъй като същите са част от стандартни, изготвени предварително условия на банката и кредитополучателят нямал имал възможност да влияе върху съдържанието им. По делото липсват твърдения, а и данни, че включването на спорните клаузи в договора било в резултат на изричното им обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а доказателствената тежест в тази насока е за банката с оглед правилото на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В този смисъл ищецът може да се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10 от цитираната норма (редакция към сключването на договора) неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В случая уговорката за възнаградителната лихва е част от договора и в съдържанието на разпоредбите на чл. 4.1, чл. 4.2 и чл. 4.2.1 възнаградителната лихва е уредена изрично и изчерпателно, ясно е описан начинът, по който лихвата се формира, като основанието за промяна е такова от обективно и независещо от банката естество промяна в 6-месечния SOFIBOR. Макар и в ЗЗП да липсва законово определение на понятието „добросъвестност”, съдът счита, че неговото съдържание представлява мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване на сделки за потребление. Добросъвестната търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи пазарното поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не нарушават добрите нрави. Спорните клаузи в случая съответстват на изискванията за добросъвестност и не създават значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя във вреда на последния. Доколкото преценката за неравноправност се извършва към сключването на договора, последващото преустановяване от страна на БНБ да изготвя и публикува индекса SOFIBOR не може да доведе до отпадане на задължението на кредитополучателя да заплати възнаграждение на банката.

Установява се от доказателствата по делото, че първоначалният лихвен процент 4 от 7.5%, посочен в погасителния план от 19.06.2014г., бил „промоционален“ такъв за първите 12 месеца, считано от усвояването на кредита, след което съобразно неоспореното заключение на ССчЕ банката единствено намалявала приложимия процент на договорната лихва – 6.133% и 6.113%. Предвид горния извод на съда за равноправност на договорните клаузи в частта за възнаградителната лихва, не са налице основания да се приеме договорът за кредит станал безлихвен, поради неизготвянето от страна на банката на нов погасителен план, още повече че банката единствено намалявала лихвата. Ето защо ответникът дължи да заплати на банката уговореното възнаграждение под формата на възнаградителна лихва.

По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 ГПК, като на основание последната норма настоящият съдебен състав препраща и към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.

По разноските:

При горния изход на спора пред въззивната инстанция право на разноски има въззиваемият ищец „Обединена българска банка“ АД. Същият претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, които съдът определя в размер на сумата 100 лева.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК същите следва да му бъдат присъдени.

Воден от горните мотиви, Софийски градски съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 7468/02.07.2022г., постановено по гр.д. № 49407/2021г. по описа на СРС, 88-и състав, в частта, в която съдът е признал за установено по исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, че О. О. Е., ЕГН **********, дължи на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК *******, като правоприемник на влялото се дружество „К.Б.С.Б.Б.“ ЕАД, с предишно наименование