Решение № 165 от 08.05.2024, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 165 гр. Карлово, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20245320100085 по описа за 2024 година

Производството е образувано по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, предявен от Е. М. Б., ЕГН: **********, от с. А., обл. П., ул. „** -**“ №**, чрез пълномощника си адв. К. К., против „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК:

***************, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. *“, бул. „А. М.“ № **, вх.*, ет.*, офис **представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н.. Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на сключения между нея и ответното дружество Договор за потребителски кредит № 1292090 от 06.10.2023 г., поради противоречие със закона и добрите нрави.

Ищцата твърди, че на 06.10.2023 г., сключила с „Ф. Б.“ ЕООД Договор за потребителски кредит № 1292090, по силата на който й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000 лева, при годишен лихвен процент – 23,00%, годишен процент на разходите – 49,11% и срок за погасяване на заема – 12 месеца. Общата сума, която ищцата е трябвало да заплати, била в размер на 1230 лв.

Твърди, че договорът е потребителски по смисъла на чл.9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Същият бил недействителен на специалните 1 основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Не бил посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план. От друга страна, договорът бил недействителен, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била нищожна – противоречала на добрите нрави. И тъй като била нищожна – следователно несъществуваща, то не било изпълнено изискването на коментираната разпоредба.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като липсвало посочване в договора от какви пера е съставена общо дължимата сума. Съгласно §2 ДР ЗПК, тя се формирала от аритметичния сбор на общия размер на кредита и общите разходите по кредита. Последните били нормативно дефинирани в §1 ДР ЗПК и представлявали годишен процент на разходите (чл.19, ал.1 ЗПК). Това водело до извод, че няма как да се определят компонентите на общата сума дължима от потребителя.

Договорът бил недействителен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като не било посочено в погасителен план разпределението на вноските измежду дължимите по договора суми. В конкретния случай, всяка вноска, включва главница, възнаградителна лихва и ГПР.

Клаузата на договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на законната лихва. Освен това не било ясно как е формирана сумата от 230 лева, за възнаградителна лихва при положение, че лихвеният процент е 23%. Това на самостоятелно основание водело до нищожност на договора за потребителски кредит.

Тъй като договорът бил недействителен, ищцата счита, че дължи връщане единствено на заемната сума.

От изложеното дотук се установявало, че нищожността на процесния договор произтичала, както от цялата недействителност на договора, така и от нищожността на клаузата за ГПР и поради противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави.

2

С оглед изложеното ищцата моли съда да уважи предявения иск и да й присъди разноските по делото.

С отговора на исковата молба ответното дружество, чрез юрк. Г. Г., оспорва предявения иск като допустим, но неоснователен.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №1292090/06.10.2023г, по силата на който ответникът е отпуснал кредит на ищеца за сума в размер на 1000,00 лв. Уговорено било, че кредитополучателят е длъжен да върне главницата и да заплати лихвите по кредита в срок до 12 вноски. Ищецът е поел задължение (чл. 3 от договора) да заплати на ответника възнаградителна лихва за ползвания кредит в размер на 23 % на годишна база, при ГПР в размер на 49.11%. Общата сума, която ищецът е трябвало да заплати на ответника е в размер на 1230 лв. По силата на чл. 5 от договора ищецът бил длъжен също да даде подходящо обезпечение на своето задължение, чрез поръчителство от Ф. Б. (М.).

Излага твърдения за валидност на Договор за гаранция, сключен между ищцата и „Ф. Б.“. Сочат се подробни аргументи в тази връзка. Счита, че при определянето на ГПР няма допуснати нарушения и ищцата имала цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали сключването на договор е подходящо за нея.

Моли предявеният иск да бъдат отхвърлен като неоснователен и недоказан и да му се присъдят разноските по делото.

От събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Не е спорно по делото, че на 06.10.2023 г. между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит от разстояние, при спазване на правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУ, по който ищцата е усвоила сумата от 1000.00 лева. Видно от представения Договор за потребителски кредит № 1292090/06.10.2023 г. /л.38-51/, СЕФ и погасителен план, страните са се договорили сумата да бъде върната на 12 месечни вноски при годишен лихвен процент – 23,00% и годишен процент на разходите – 49,11%. Посочено е, че общо дължимата сума по кредита възлиза на 1230 лева, от които 1000 лева – главница и 230 лева – лихва.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1 т.

10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,11 %, а възнаградителната лихва е 23,00%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

4

Поради това съдът намира, че процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от него води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.

По разноските:

На основание чл.78, ал.1 ГПК Е. М. Б. се полагат разноски за уважения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД.

Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2 ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

Този размер, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възлиза на 423.00 лева. На адвокат К. К. следва да се присъдят 400.00 лева – така, както са претендирани в представения списък по чл.80 ГПК.

Освен адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на ищцата, ответникът следва да заплати на Е. М. Б. разноските за държавна такса в размер на 50.00 лева.

Мотивиран от изложеното съдът

5

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, от ЗЗД сключения между „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. - *“, бл. *, бул. „А. М.“ № **, вх. *, ет. *, офис **, представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н. и Е. М. Б., ЕГН:

**********, от с. А., обл. П., ул. „*-**“ №**Договор за потребителски кредит № 1292090 от 06.10.2023 г., поради противоречие със закона – чл. 11, ал. 1, т.

10 от Закона за потребителския кредит.

ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК **************, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. - *“, бл. *, бул. „А. М.“ № **, вх. *, ет. *, офис **, представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н. да заплати на Е.

М. Б., ЕГН: **********, от с. А., обл. П., ул. „*-**“ №**сумата от 50.00 лева – разноски по делото.

ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК ****************, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. - *“, бл. *, бул. „А. М.“ № **, вх. *, ет. *, офис **, представлявано от управителите И. В. Д. и Д. В. Н. да заплати на адвокат К. Й. К., ЕГН: **********, адрес: гр. П., ул. „Б. П.“ №*сумата от 400.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ЦЧ

Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________ 6