Решение № 18776 от 07.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18776 гр. София, 07.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20251110146455 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. Н. И. с ЕГН:

**********, чрез пълномощника си ЕАД „Д. М.“, срещу „ДРУЖЕСТВО, с ЕИК:

**********, с която са предявени в условията на евентуалност установителни искове, както следва: 1) установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1236128, сключен между страните, 2) установителен иск на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит № 1236128 за нищожна, предвиждаща обезпечение на кредита чрез поръчителство и размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция от посочено от кредитора дружество – „ ДРУЖЕСТВО“; както и 3). осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 5лв. (частичен иск от 118,48лв.), представляваща недължимо платена престация по договор за потребителски кредит № 1236128, ведно със законната лихва за забава върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че на 02.02.2023г. е сключил с ответното дружество Договор за потребителски кредит № 1236128, по силата на който му е бил предоставен заем в размер на 400 лв., който е следвал да върне, заедно с лихвите по кредита, в срок до 12 месеца, като същият договор е бил сключен по реда на ЗПФУР. Сочи, че ГПР е 49,85%. Твърди, че в чл. 5 от договора е било уговорено, че кредитът се обезпечава чрез Поръчителство, предоставено от „ДРУЖЕСТВО“ в полза на Дружеството-ответник, като обаче никъде не е било посочено в съдържанието на договора какъв е размерът на възнаграждението за предоставяне на гаранция. След усвояване на сумата от 400 лв, ищецът е установил, че 1 освен заемната сума, са му начислили и такса за обезпечение с поръчителство в размер на 118,48лв. Счита, че клаузата на чл. 5 от Договора е нищожна поради това, че дължимите вноски по договора за поръчителство не са посочени в договора за кредит, нито е било посочено в общите условия, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредит. Твърди, също така, че нито договорът за кредит, нито договорът за поръчителство били подписани, включително, че договорът за поръчителство не му е бил предоставен. Твърди нищожност на основание чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 22 от ЗПК. Заявява, че противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10, защото не е посочен начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота за неговото формиране. Твърди, че посоченият ГПР е бил грешен, поради причината, че сумата по предоставяне на поръчител не е била посочена като разход по договора, посочена е по-ниска стойност от действителната, което би могло да се счете като заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП.

Посочва, че всички разходи по кредита би следвало да бъдат включени в договора, при което действителният размер на ГПР, следва да достигне над 70%. Според ищеца целият договор следва да бъде обявен за недействителен, тъй като съдържащата в него клауза за предоставяне на банкова гаранция не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, не е имал възможност да се запознае с това условие преди сключването му и договорът е бил във вреда на потребителя, какъвто е ищецът, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и поетите задължения на търговеца и потребителя, налагайки изключително висока такса за допълнителна услуга. Моли за уважаване на иска. Претендира разноски и адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който твърди, че искът е неоснователен. Заявява, че твърдението на ищеца относно задължителното условие за сключване на договор за кредит с поръчителство от „ ДРУЖЕСТВО“ е неоснователно. Ищецът е имал възможност да избере обезпечението по кредита – чрез посочване на свой поръчител или друг, посочен от кредитора. Твърди още, че искът за нищожност на Договора за гаранция е недопустим, тъй като същата се предоставяла от друго дружество – „ ДРУЖЕСТВО“, а не от ответното дружество, което не е страна по процесния договор. Твърди се, че ищецът е бил получил документи от дружествотопоръчител, вкл. Договор за гаранция, както и че на всеки етап от процедурата по сключване на договора за кредит е бил информиран за дължимите такси. Ответникът твърди, че ищецът сам е посочил дружеството-поръчител. Сочи, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея не се включва в ГПР, защото не е задължителна, вкл. е имал и време да избере обезпечение, както и право на отказ в 14-дневен срок. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски. Посочва писмени доказателства.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно 2 право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 5 лева (частичен иск от 118,48лв. лева), представляваща недължимо платена престация по договор за предоставяне на потребителски № 1236128/02.02.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на договор за предоставяне на потребителски кредит № 1236128/02.02.2023г.

В проведеното о.с.з. на основание чл. 214 ГПК е увеличен размера на иска до сумата от 60,58 евро, представляваща пълния размер на претенцията.

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация.

В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.; Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, че процесният договор е валидно сключен при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК, както че и клаузите отговарят на изискванията на ЗПК и по-конкретно на начина и методиката на определяне на размера на ГРП, индивидуално договаряне на клаузите.

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на потребителски кредит № 1236128/02.02.2023г. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 1 500 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в срок, чрез 23 равни анюитетни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план. Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi 3

Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Съгласно Решение 13.03.2025 г. по дело С-337/23 г. чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че е допустима преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и на съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Съдът на ЕС приема, че чл. 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от 4 пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.