Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 20 от 07.02.2022, Окръжен съд - Кърджали

Съд
Окръжен съд - Кърджали
Дело
Въззивно гражданско дело 186/2021
Вид
Решение № 20
Подписан
07.02.2022
В сила
29.04.2022
Състав
Веселина Атанасова Кашикова Иванова, Мария Кирилова Дановска, Васка Динкова Халачева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. Кърджали, 07.02.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Светла В. Радева като разгледа докладваното от Мария К. Дановска Въззивно гражданско дело № 20215100500186 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение № 260192/14.06.2021г., постановено по гр. д. № 888/2020г., Кърджалийският районен съд е признал за недоказано оспорването на истинността на вносни бележки, представляващи лист 56 от делото /гръб/ за плащане на сума от 219.52 лв. в полза на Райфайзен застрахователен брокер/, лист 77 от делото /лице и гръб/ за плащане на сума от 1045 лв. на дата 01.08.2016г. и на сума от 1050 лв. на 28.10.2016г./, лист 74 от делото /лице и гръб/ за плащане на 1 040 лв. на 26.02.2016г. и за плащане на 28.03.2016г. на 1040 лв., лист 68 от делото /гръб/ за плащане на 27.04.2015г. на сума от 1220 лв/, лист 67 от делото /лице/ за плащане на 25.11.2014г. на сума от 1 145 лв./, и лист 66 от делото /лице и гръб/ за плащане на 28.07.2014г. на сума от 1000 лв. и за плащане на 24.09.2014г. на сума от 1 145 лв./, че издател на същите не е „Райфайзенбанк (България)“ АД. С решението са отхвърлени предявените от И. Г. Я., с ЕГН **********, гр.С., ул.М. № ****, бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, срещу С. Н. А., с ЕГН **********, ж.к. В.. бл.*, вх.*, ет.*, ап.*, общ.К., обл.Кърджали, осъдителни искове за сумата 8 907.27 лв. - частично невърната главница и 1 870.53 лв. - договорна лихва за периода от 21.09.2017г. до 1

21.09.2020г., ведно със законна лихва върху главницата от 21.09.2020г. до окончателното й плащане, произтичащи от неизпълнение на договор за заем от 06.02.2008г. Също така, ищецът И. Г. Я. е осъден да заплати на С. Н. А. сумата 1 250 лв., представляваща разноски по делото.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът И. Г.

Я., който го обжалва като неправилно и необосновано, постановено в разрез с предявените искови претенции, събраните по делото доказателство, като се твърди и, че съдът не е разгледал в цялост исковата молба и уточненията към нея, както и че се е произнесъл по невъведени от ответника възражения. Сочи в жалбата, че във връзка с Определение № 260183 на съда от 13.11.2020 г., направил уточнение на исковата молба и заявил събирането на допълнителни доказателства. В първото о.с.з., проведено на 19.01.2021 г., исковата молба била оставена без движение, като съдът поискал да бъдат изложени твърдения за обстоятелства съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, като бъде посочен крайният срок за изпълнение на договора за заем от 06.02.2008 г., кой е описания начин за връщане на заемната сума, размерът на платените от ответника в изпълнение на договора за заем суми за главница и за договорна лихва, както и датите на плащането им. В указаният от съда срок, с молба от 25.01.2021 г. изпълнил дадените указания. Във второ о.с.з., проведено на 16.02.2021 г., без да бъде изготвен доклад по реда на чл. 140, ал. 1 от ГПК, съдът изготвил доклад на основание чл. 146, ал. 1 от ГПК, с който било указано на ищеца да установи съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума от 82 000 лв., със задължение ответникът да я върне на ищеца съгласно договор за заем от 06.02.2008 г., както и реално предаване на сумата по заема на заемателя, в частност, че за погасяване на задължение на ответника към „Евробау“ ООД е уговорена паричната сума да бъде върната от ответника на ищеца.

Ответникът не оспорил процесния договор за заем, нито оспорил факта на предаване в заем на процесната сума, както и че е връщал пари по този заем.

Неправилно в атакуваното решение било приетото, че след като с молба от 06.12.2020 г., молба представена в първото о.с.з. от 19.01.2021 г., както и с допълнителна молба за изпълнение на указанията на съда, след обездвижване на исковата молба, ищецът е въвел нови твърдения, че този договор за банков кредит е неразделна част от договора за заем. Сочи, че правопораждащият факт, даващ правото на иск на И.Я. срещу С.А., е процесният договор, по 2 който останали непогасени вноски по предоставения заем. Също така, неправилно било прието от съда, че ищецът не е посочил частичното изпълнение на договора за заем по размер и време, тъй като още с исковата молба било посочено, че след усвояване на заемната сума ответникът започнал да връща задължението по договора за заем, съгласно уговорките в него; били посочени датата и размера на последната вноска (21.09.2017 г. за 5 000 лв.), както и било заявено каква сума е останала непогасена, която била предмет на исковата претенция. Неправилно съдът приел, че няма основание да не се зачита плащанията по оспорените вноски, извършени на 26.02.2010 г. за сумата от 400,00 лв., внесени от Д. Н.; на 30.09.2013 г. за сумата от 1 180.00 лв., внесени от Т. Г.; на 26.11.2015 г. за сумата от 1 040,00 лв., внесени от Г.

М.; на 25.01.2016 г. за самата от 1 200.00 лв., внесени от Г. М.; на 06.07.2016 г. за сумата от 640.00 лв., внесени от Т. Я. Н.; и на 01.08.2016 г. за сумата от 1 045.00 лв., внесени от Т. Я. Н., като посочва, че с тези вносни бележки не се погасявало задължение на С.А.. Счита, че немотивирано съдът приел за недоказано оспорването на описаните в жалбата вносни бележки. Неправилно било прието от съда, че исковата претенция касае единствено главницата по договора за заем и годишна лихва в размер на 7 %., тъй като в исковата молба било посочено, че заетата сума следва да се върне съгласно условията посочени в процесния договор за заем. С допълнителните уточняващи молби преди първото о.с.з., както и с последната молбата по делото, след обездвижването на исковата молба по реда на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, изрично посочил, че С.А., след като е получил самата от 82 000 лв., дължи да връща задълженията по договора за банков кредит (главница, лихви, такси и други задължения към банката) докато погаси главницата от 82 000 лв.

Неправилно и необосновано съдът приел, без да са направени от ответника възражения и твърдения в тази посока, че А. дължи на И.Я. единствено и само връщане на сумите по договора за заема за главницата от 82 000 лв. и годишна лихва от 7 %, поради което ответникът е погасил задължението си по договора за заем. Счита, че събраните по делото доказателства безспорно установяват, че задължението на С.А. по процесния договор за заем е останало непогасено изцяло. Моли обжалваното решение да бъде отменено, вместо което предявените искове да бъдат изцяло уважени. Претендира направените пред двете съдебни инстанции разноски.

В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява; чрез 3 писмена молба заявява, че поддържа въззивната жалба доказателствени искания. Излага съображения по същество. и няма

Депозиран е отговор от въззиваемия С.А., който счита въззивната жалба за неоснователна и моли тя да бъде оставена без уважение. Въззиваемият не се явява лично, представлява се от процесуален представител в проведеното ОСЗ. Допълнително представя писмени бележки и претендира разноски.

Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Решението е валидно и допустимо, като настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.

По същество, като обсъди доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.240 о т ЗЗД във вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл.86,ал. 1 изр. 1 -во от ЗЗД.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск от И.

Г. Я. срещу С. Н. А. . Ищецът твърди, че предоставил в заем на ответника сумата от 82 000лв., от които 59 000лв. били заплатени на „Евробау“ ООД за погасяване на задължение на ответника и 23 000лв. били предадени в брой на А., като за удостоверяване на тези отношения ищецът и ответникът подписали на 06.02.2008г. договор за заем, в който описали начина на връщане на сумата, при уговорено възнаграждение в размер на 7 % годишна лихва за целия срок на договора. За да предостави сумата от 82 000лв. за нуждите на ответника, на 27.12.2007г. ищецът подписал договор за ипотечен кредит с „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД за сумата в размер на 121 383.55 лв. Ищецът твърди, че след усвояване на заемната сума, ответникът започнал да връща задължението си по договора съгласно уговорките в него, и последно била платена вноска от 5 000лв. на 21.09.2017г. от майката на ответника /Я. Г. А.а/, с основание изплащане на главница по договор за заем от 06.02.2008г., след което ответникът престанал да обслужва задължението 4 си по договора за кредит и останали незаплатени 8 907.27лв. - непогасена главница и 1 870.53лв. - договорна лихва в размер на 7 % на година за периода от 21.09.2017г. до 21.09.2020г. - дата на предявяване на иска, които суми претендира ответникът да му заплати, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска на 21.09.2020г., до окончателното й изплащане.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът оспорва иска за главница и възнаградителна лихва, търсими по договора от 06.02.2008г., при възражение този договор да е нищожен, тъй като същият никога не породил действието си и противоречал на добрите нрави и морала, поради това, че била използвана нуждата му от парични средства, както и поради това, че договореният размер на лихва от 7 % бил по-висок от законната лихва към този период и този процент на лихва е договорен независимо от това какъв е лихвения процент по договора за банков кредит. Прави възражения, че не става ясно как са формирани търсените главница и възнаградителна лихва, и не бил ясно дефиниран правопораждащият им факт. Сочи още, че исковете са неоснователни, защото посочените в исковата молба суми в общ размер от 82 000лв., били изплатени преди на ищеца да са отпуснати средства по договор за кредит от 27.12.2007г. и уговорката между страните била заемът да бъде предоставен на ответника, за да погаси свои задължения и да го върне на ищеца без да дължи възнаградителна лихва, като не била фиксирана конкретна дата за връщането и не била договаряна лихва. След сключването на този устен и неформален договор, през месец февруари 2008г. ищецът поискал ответника да подпише гаранционен документ за отпуснатия заем.

Това било сторено с процесния договор за заем, като по постигнатата между страните устна договорка ответникът започнал да връща заема на вноски и в периоди, различни от договореното в договора за заем от 06.02.2008г. и от погасителния план по договора за кредит от 27.12.2007г. Ответникът счита, че тези факти биха довели до предсрочна изискуемост на целия заем, съобразно чл.7 и чл.8, т.3 от договора, ако страните са основавали отношенията си на него, но такава изискуемост не била обявена, поради което релевира, че отношенията между страните не се уреждат по представения договор, а по общите правила за предоставяне на заем съгласно чл.240 и сл. от ЗЗД. Твърди, че от предоставянето на заемната сума до пълното й погасяване, той като заемател е плащал ежемесечно според възможностите си различни 5 суми, без това да е било възразявано, като е плащано по банков път, по посочената от ищеца банкова сметка, включително две плащания били направени преди сключване на договора за кредит на 29.11.2007г. - в размер на 3 000лв. по посочена от ищеца сметка за покриване на разходи по отпускане на кредита и на 24.01.2008г. - за покриване на такса по отпускането на кредита на ищеца /непосочена по размер/. Твърди също, че през периода от 29.11.2007г. до 21.09.2017г. е заплатил на ищеца сума от общо 147 940лв., надхвърляща дължимата сума по предоставения заем, като част от сумите били внасяни по поръчение на ответника от други лица, посочени в отговора на исковата молба, но по сметка на ищеца и със средства на ответника, включително били правени плащания и от самия ищец, който получавал средствата от ответника на ръка. Наред с това прави възражение за давност, като сочи, че той като заемател е връщал заема на вноски и в периоди, различни от уговореното в договора от 06.02.2008г. и от погасителния план по договора за кредит от 27.12.2007г., като никога не била учредявана и посочената в чл.4.1 в договора за заем от 06.02.2008г. ипотека в полза на заемодателя, които две неизпълнения на договорни клаузи по силата на самия договор го правели предсрочно изискуем още от 06.03.2008г. и поради неупражняване на правото на заемодателя да получи дадената в заем сума, то се е погасило по давност на 07.03.2013г., а претендираната лихва се е погасила по давност на 07.03.2011г.