Решение № 2715 от 24.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2715 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20261100501154 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 23003 от 15.12.2025 г. по гр.д. № 42999/2025 г. по описа на СРС, 119 с-в, е осъдена Агенция „Пътна инфраструктура”, БУЛСТАТ 000695089, да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД, ЕИК 121130788, на основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД сумата от 9913,03 лв., представляваща регресно вземане за платено застрахователно обезщетение за нанесени щети на л.а. марка „БМВ”, модел „320“, с рег. № ********, възникнали в резултат от настъпило на 30.09.2021 г. ПТП на АМ „Струма“, първи тунел „Мало Бучино“ в посока от гр. Перник към гр. София, ведно със законната лихва от 08.08.2025 г. до погасяването, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3778,81 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 06.08.2022 г. до 06.08.2025 г.

В срока по чл.259, ал.1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника Агенция „Пътна инфраструктура” с излагане на доводи за недопустимост, поради произнасяне по иск, с който съдът не е бил сезиран; съответно, за неправилност, поради допуснато от първата инстанция съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост, неправилни фактически констатации във връзка с установените по делото факти, чрез събраните доказателства, въз основа на които е приложен неправилно материалния закон.

Поддържа, че към исковата молба не са приложени действащите към датата на пътното произшествие ОУ на застрахователя по "Каско", не е издаден протокол за 1

ПТП съгласно изискванията на чл. 125 ЗДвП. Поддържа, че само такъв протокол има обвързваща съда доказателствена сила, относно обстоятелствата, които са осъществени в присъствието на длъжностното лице. Неправилно съдът е кредитирал частни свидетелстващи документи, които не се подкрепят от свидетелските показания.

Излага съображения, че не е установено, че произшествието е настъпило по описания от ищеца начин, нито е установена скоростта, с която се е движило МПС и дали тя е съобразена с пътните условия. Сочи, че механизмът на произшествието и причинната връзка на вредите с него не могат да се приемат за доказани и от заключението на САТЕ, която се основава само на твърденията на ищеца относно настъпване на ПТП.

Неправилен е изводи на СРС за наличие на покрит риск по ОУ на застраховка "Каско", като се поддържа, че застрахователната полица не установява основанието за заплащане на обезщетение. Съдът не обсъжда множеството възражения на ответника относно застрахователния договор и неговото изпълнение, доколкото той не е страна по това правоотношение. В обобщение ответникът поддържа, че неоснователно СРС е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на регресната му отговорност, като не е осъществен фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Не е установено дали процесните вреди са във връзка с изпълнението на това задължение, като съдът не е съобразил възраженията на ответника да съпричиняване на вредите от водача на МПС поради допуснати нарушения на ЗДвП.

Моли за отмяна на постановеното решение като неправилно и за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна ЗК „Лев Инс“ АД е подала в срок писмен отговор на въззивната жалба, в който е посочила, че въззивната жалба е неоснователна. Моли за потвърждаване на постановеното решение, като валидно, допустимо и правилно.

Заявява, че при постановяването му съдът е съобразил установените факти чрез събраните доказателства, приложил е правилно материалния закон и не е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 2

1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Във връзка с доводите по въззивната жалба, съдът намира следното:

Производството е образувано по предявени искове с правно основание чл. 410, ал.1, т.2 КЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.

За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че поради бездействие на служителите на ответника, е настъпило процесното ПТП. В резултат на това на имущественото на застрахованото при ищеца лице са причинени имуществени вреди, които подлежат на възмездяване. Приел е, че в полза на застрахователя- ищец, който се е суброгирал в правата на застрахования, е възникнало вземане срещу ответника в размер на изплатеното застрахователно обезщетение от 9913,03 лв., тъй като последния носи отговорността за последиците от нерегламентираното присъствие и преминаване на животни през магистралата в района на инцидента. Съответно, за неоснователно е счетено възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат с поведението на водача на автомобила застрахован при ищеца.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

Доводът на въззивника Агенция „Пътна инфраструктура” за недопустимост на първоинстанционното решение е обоснован с разминаване между посочената в исковата молба правна квалификация (чл.411 КЗ) и приложената от съда (чл.410 КЗ).

Настоящият състав намира същият за неоснователен.

Съгласно константната практика на ВКС, съдът не е обвързан от правната квалификация, дадена от ищеца, а е длъжен да определи приложимата правна норма въз основа на изложените в исковата молба фактически твърдения и петитум.

Различната правна квалификация, дадена от първата инстанция не води до произнасяне по непредявен иск и съответно не е основание за недопустимост на съдебния акт, а е въпрос, свързан с правилността му (Решение №305 от 2018г. на ВКС).

В конкретния случай ищецът-застраховател е изложил факти, сочещи към ангажиране на отговорността на ответника АПИ като възложител по смисъла на чл.49 от ЗЗД за вреди, причинени от бездействие при поддръжка на пътя. Суброгационното право на застрахователя по имуществена застраховка в тази хипотеза е уредено в чл.410, ал.1, т.2 от КЗ. Посочването на чл.411 от КЗ, който касае отношения със застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” е ирелевантно, тъй като съдът е длъжен да приложи материалния закон, въз основа на фактите по спора.

Следователно, първоинстанционният съд правилно е квалифицирал иска и не е допуснал нарушение, водещо до недопустимост на решението.

Отговорността на АПИ за вреди, причинени от животно на пътя е трайно установена в съдебната практика, когато се касае за автомагистрали или скоростни 3 пътища, където поставянето на предпазни огради е задължително (Решение № 868 от 2024 г. на САС, Решение № 101 от 2019 г. на ВнАС). Тази отговорност е гаранционнообезпечителна и произтича от задължението на Агенцията по силата на ЗП да управлява и поддържа републиканските пътища , осигурявайки безопасни условия за движение.(чл.19, ал.1, т.1 ЗП ; чл.29 ЗП ; чл.30 ЗП). Неизпълнението на това задължение, представлява противоправно бездействие, което е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП.

В случая обосновано СРС е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т.

2 от КЗ, с плащане на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне срещу възложителя на работата на трето за спора лице. В случая регресното право срещу ответника ( въззивник ) АПИ се основава на чл. 49 от ЗЗД, регламентиращ отговорността на възложителя за вредите, причинени при или по повод изпълнението на възложена работа.

Уважаването на иска с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. с чл. 49 ЗЗД е обусловено от доказване реализирането на няколко предпоставки, които следва да са налице кумулативно. От една страна - наличие на валидно правоотношение по имуществена застраховка между пострадалия и застрахователя - ищец, от друга настъпване на застрахователното събитие и заплащане на застрахователно обезщетение от застрахователя в полза на пострадалия. С плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.

На следващо място на доказване подлежат и предпоставките на чл.49 ЗЗД: противоправно поведение на лица ( изпълнители на работа ) при или по повод изпълнението на възложена от ответника работа ( без да се установява конкретното лице - изпълнител ), настъпили вреди и причинна връзка между противоправното поведение и вредите. Д оказване на виновно поведение не е необходимо, понеже отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна.

С доклада по делото на първата инстанция, приет за окончателен без възражения на страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 вр. чл. 153 ГПК за безспорни и ненуждаещи се от доказване са обявени следните обстоятелства: че ищецът е застраховател по договор за застраховка „Каско” на увредения автомобил, валидна към датата на ПТП; че ищецът е заплатил застрахователно обезщетение в размер 9913,03 лв.; че процесният пътен участък е част от Републиканската пътна мрежа; отправена от ищеца и получена от ответника покана за възстановяване на заплатената сума за имуществената вреда на застрахования във връзка с настъпилото ПТП.

Доводите на ответника за недействителност на застрахователния договор се 4 явяват недоказани и съответно - неоснователни. От представените пред първата инстанция доказателства се установява, че двете страни по застрахователния договор са изпълнявали задълженията си по него, както и че нито една от тях не е възразила срещу действителността на договора за имуществено застраховане. При това, съдът намира че ответникът не може да се позовава на неизпълнение на конкретни договорни задължения от страните по застрахователното правоотношение, понеже същият не е страна по договора за застраховка "Каско". Право на такива възражения имат само застрахователя и застрахованото лице. АПИ не е в кръга на лицата, които могат да правят защитни възражения основани на застрахователния договор.

Установява се, че между ищеца и увреденото лице е сключен валиден договор за застраховка "Каско", по силата на който и в срока на действие на договора, след настъпване на застрахователното събитие (повредата на застрахованото МПС), застрахователят (ищец) е изплатил на застрахования обезщетение за действително причинените вреди в претендирания по делото размера, което е прието за безспорно.

От този момент за ищеца възниква суброгационното право по чл. 410, ал. 1, т. 2 от КЗ при наличието на деликт с всичките кумулативно дадени елементи от фактическия му състав: деяние, вреда и причинна връзка с вредите. Както се посочи по - горе, отговорността на АПИ по чл. 49 ЗЗД е обективна.

С оглед това съдът приема, че към момента на настъпване на процесното ПТП е било налице валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на увредения автомобил.

Доводите на ответника за изключен риск съгласно ОУ на застрахователното дружество и за липса на основание за плащане на застрахователните обезщетения по застраховка "Каско" настоящият състав намира за неоснователни.

Неоснователни са и доводите на ответника, че застраховката не покрива щетите.

Както правилно е посочил СРС, според приложимата „Клауза 1 - всички рискове“ застрахователят покрива пълна загуба или частично увреждане на застрахованото МПС, причинени при настъпване на ПТП, при която застрахователят дължи обезщетение за частични щети, настъпили при ПТП по смисъла на българското законодателство, каквото е налице в настоящия случай.