Решение № 52 от 11.02.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. София, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина П.

Членове:

Десислава Добрева

М. Бойчева при участието на секретаря Ина Г. Андонова като разгледа докладваното от Десислава Добрева Касационно търговско дело № 20248002902399 по описа за 2024 година,за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 209/23.05.2024 г. по в. т. д. № 80/2024 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 417/2023 г. по т. д. № 450/2022 г. на Окръжен съд Пловдив за осъждане на касатора да заплати на В.

Г. К. обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на дъщеря й вследствие ПТП, реализирано на 24.01.2022 г., в размер над 70 000 лв. до 98 000 лв., както и в частта, с която първоинстанционното решение за отхвърляне на иска над 98 000 лв. е отменено и е доприсъдено обезщетение в размер на още 42 000 лв.

Жалбоподателят заявява оплаквания за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния закон, тъй като е определен изключително завишен размер на обезщетението /175 000 лв./, който не отговаря на реално претърпените вреди и утвърдената практика. Отделно в решението не са оценени в нужната пълнота следните обстоятелства: към датата на ПТП В. Н. е била на 80 г., а пострадалата й дъщеря на 57 г., отгледала вече своите деца; от 1984 г. двете са започнали да живеят в отделни домакинства в различни населени места; ищцата има и други деца; разпитаните по делото свидетели са близки на ищцата, което индикира тяхната заинтересованост. Наред с това, касаторът навежда възражения срещу приетия 1 от въззивния съд обем съпричиняване с твърдения, че пострадалата доказано е била без поставен предпазен колан, който е най-ефективен при челни сблъсъци, какъвто е реализиран. Поради тези съображения съпричиняване от 20% е необосновано, а то следва да бъде определено на 50%.

Касаторът моли да бъде допусната проверка по същество на въззивното решение и то да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго такова, с което искът да бъде уважен в размер на 70 000 лв., а за горницата до присъдения размер от 140 000 лв. - да бъде отхвърлен.

Ответникът по касация В. Г. К., чрез своя процесуален представител, оспорва подадената касационна жалба и претендира да бъде потвърдено въззивното решение в обжалваната част с присъждане на разноски.

В проведеното открито съдебно заседание касаторът, чрез своя процесуален представител, поддържа касационната жалба. Ответникът по касация поддържа отговора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното :

Исковото производство е образувано по претенции на В. Г. К. и Н. П. Н. с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди в частични размери – 140 000 лв. от общодължими 200 000 лв. и 10 000 лв. от общодължими 30 000 лв., при твърдения, че вследствие ПТП, реализирано на 24.01.2022 г. по вина на В М.

И., е изгубила живота си тяхната дъщеря и сестра М. К. - пътник в автомобил „БМВ 320 И“ с рег. № РВ ..... КХ, за което МПС е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с

„Дженерали застраховане“

АД.

Първоинстанционният съд е отхвърлил иска на Н. Н. и в тази част решението му е влязло в сила.

При подадени от „Дженерали застраховане“ АД и В. Г. К. жалби въззивният съд е констатирал, че решението на първостепенния съд е влязло в сила по предявения иск до размер от 70 000 лв. Възприел установените от Окръжен съд Пловдив факти, че за управляваното от В И. МПС е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника; че е налице противоправно поведение от страна на водача И.; смъртта на М. К. е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП; В. К. е майка на пострадалата. Кредитирал е приетото в първоинстанционното производство заключение на комплексната автотехническата и медицинска експертиза, според което поради управление на застрахованото МПС с несъобразена на пътната обстановка скорост е бил реализиран челен сблъсък с насрещно движещ се автомобил. Очертал е като спорни въпросите за размера на дължимото на В. К. обезщетение и обема съпричиняване на вредите от страна на пострадалата.

Съставът на Апелативен съд Пловдив е обсъдил събраните гласни доказателства и е счел за установени обстоятелствата, че пострадалата към 2 датата на ПТП била на 56 г., а ищцата – на 79 г. М. напуснала домакинството на В. през 1984 г., но между майка и дъщеря съществувала много силна близост и те често се виждали, още повече, че живеели в едно населено място.

От смъртта на дъщеря си ищцата претърпяла силна мъка, болка и страдание след сполетялата я загуба ищцата коренно променила житейската си мотивация. Животът й изгубил смисъл и значение, каквото загубата на дете винаги причинява. Съдът е съобразил и внезапността на събитието, причинило смъртта, както и икономическата конюнктура в страната и общественото възприемане на критерия справедливост, което намира израз в нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и е формирал извод, че обезщетение от 175 000 лв. отговаря на изискванията за справедливост.

По повод противопоставеното възражение за съпричиняване съдът е извършил преценката дали и доколко с поведението си починалата е допринесла за настъпването на ПТП. Кредитирайки заключението на изготвената експертиза, съставът на Апелативен съд Пловдив е приел, че към момента на инцидента пострадалата е била без поставен предпазен колан като пътник на задната седалка. Получените в резултат на ПТП травми, най-вече в областта на главата, са резултат и на противоправното й поведение, тъй като в случай на ползван предпазен колан, тя би била в състояние да се задържи на задната седалка на автомобила и уврежданията биха били много по-слабо изразени. М. К. не би получила тежката черепно-мозъчна травма, явила се основна причина за смъртта й. Като е съобразил обстоятелството, че за причиненото ПТП водачът МПС, в което е пътувала пострадалата, е бил признат за виновен с влязла в сила присъда №31/27.ІІІ.2023год. по НОХД№ 281/2023 год. на Окръжен съд Пловдив, въззивният състав е преценил приноса на делинквента в размер на 80%, респективно е редуцирал обема съпричиняване от 30% на 20%.

С определение № 1241/23.04.2025 г. е допуснато касационно обжалване относно съблюдаването на съдопроизводствените правила, гарантиращи обсъждането на доказателствата и твърденията на страните и относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Процесуалноправният въпрос кореспондира с оплакванията в касационната жалба за игнориране от страна на въззивния съд на факти от значение за формиране на извод относно конкретния размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди в резултат от деликта. Преценена е необходимостта от проверка дали е налице отклонение от цитираната в изложението на касатора казуална практика, както и служебно известната на съда задължителна практика – ТР № 1/04.01.2001 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС. Наред с това, е допусната проверка и относно предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и редукция на определеното обезщетение поради наличие на съпричиняване като съотношение между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, съответно проверка дали даденото от Апелативен съд Пловдив разрешение е в съответствие със задължителната практика на ВС, на която се позова касаторът /ППВС № 17/63 г./, както и със служебно известната на съда казуална, обективирана в решение № 463/09.07.2024 г. по гр. д. № 3868/2023 г.

3 на IV г. о., ВКС.

Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК, ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения /напр. по гр. д. № 1649/2010 г., ГК, IV отделение, по гр. д. № 2366/2013 г., ТК, II т.о./, така и в редица други решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение № 76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.

Съгласно постановките на ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат предвид всички релевантни обстоятелства, които са от значение за това, но не само чрез посочването им, а при отчитане на тяхното значение. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди е необходимо да се вземе в предвид действителния размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на болките и страданията, както и общественото възприемане на критерия за „справедливост“, съотнесено към икономическата конюнктура в страната, за която ориентир са и нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, макар те да нямат самостоятелно значение. Посочената задължителна за съдилищата практика е доразвита в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, на които се позовава касаторът /по т. д. № 795/2008 г. на II т.о., по т. д. № 916/2011 г. на I т.о., по т. д. № 807/2011 г. на II т.о. и др./, и съвместно съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, разяснен с т. 2 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/ 2009 на ОСГТК, ВКС.

Безпротиворечиво се приема в задължителната /ППВС № 17/1963 г./ и казуална практика на ВКС /решение № 463/2024 г. по гр. д. № 3868/2023 г. на IV г.о./, че при приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва се да отчита общия съвкупен вредоносен резултат, поведението на делинквента и пострадалия, причинната връзка между това поведение и резултата и по – специално поведението на пострадалия, което обективно е създало предпоставки за 4 настъпване на увреждането. Приносът трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не предполагаем.

Решението на Апелативен съд Пловдив в обжалваната част е валидно и допустимо, но частично неправилно. Пред настоящата инстанция са пренесени въпросите за определяне размера на дължимото обезщетение и обема съпричиняване на пострадалата.

При определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е неглижирал част от установените по делото факти чрез показанията на свидетели Д. Е. и Н. Ч., а именно, че ищцата има и син, който живее с нея в едно домакинство за разлика от починалата му сестра, която е напуснала дома на майка си през 1984 г. и е създала свое семейство.

Пострадалата има един син, който към датата на инцидента е бил на 37 години. Към релевантния момент ищцата е била на 79 г., синът й Н. на 60 г., а пострадалата им родственица – на 56 г. Според показанията на свидетелката Е. през деня ищцата е пребивавала в дом за стари хора, но се е прибирала да преспива в своята къща. Сочените факти мотивират настоящия състав да направи извод, че в случая не става дума за загуба на дете на млада възраст, а за отношения между възрастни хора, които живеят в различни домакинства и в различен семеен кръг. Пострадалата е имала свое семейство, а ищцата е получавала ежедневна подкрепа не толкова от нея, колкото от сина си, с когото живее заедно. Освен това, В. К. е водила самостоятелен начин на живот, не е разчитала единствено на децата си, в частност на М., за да получава социални контакти, а е споделяла ежедневието си с други възрастни хора, с които е поддържала регулярни контакти чрез социална институция.