Решение № 210 от 13.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 210 гр. София, 13.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско дело № 20231100512711 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20081188/27.02.2023 г. по гр.д. № 64012/2019 г. на СРС, 123 състав, съдът е осъдил Министерски съвет да заплати на Й. И. М. на основание чл. 150 вр. чл. 128, т. 2 вр. чл. 262, ал. 1, т. 3 КТ общата сума от 2811,10 лева – допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд – работа през официалните празници на 03.03.2017 г., 14.04.2017 г., 15.04.2017 г., 16.04.2017 г., 17.04.2017 г., 22.09.2017 г., 03.03.2018 г., 01.05.2018 г., 06.05.2018 г., 22.09.2018 г., 01.01.2019 г., 26.04.2019 г., 28.04.2019 г. и 29.04.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.11.2019 г. до окончателното й плащане; да заплати на основание чл. 245, ал. 2 КТ общата сума от 454,53 лева – лихви за забава върху неплатените в срок допълнителни трудови възнаграждения за положен извънреден труд през официалните празници на 03.03.2017 г., 14.04.2017 г., 15.04.2017 г., 16.04.2017 г., 17.04.2017 г., 22.09.2017 г., 03.03.2018 г., 01.05.2018 г., 06.05.2018 г., 22.09.2018 г., 01.01.2019 г., 26.04.2019 г., 28.04.2019 г. и 29.04.2019 г., начислена за периода на забава от 01.04.2017 г. до 04.11.2019 г. включително; да заплати на основание чл. 150 вр. чл. 128, т. 2 вр. чл.

261 КТ общата сума от 272,00 лева – допълнително трудово възнаграждение за положен нощен труд в периода от 03.10.2016 г. до 30.05.2019 г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.11.2019 г. до окончателното й изплащане; да заплати на основание чл. 245, ал. 2 КТ общата сума от 45,55 лева – лихви за забава за периода от 01.11.2016 г. до 04.11.2019 г. включително, начислени върху неплатените в срок допълнителни трудови възнаграждения за положен нощен труд в периода от 03.10.2016 г. до 30.05.2019 г.; да заплати на основание чл. 150 вр. чл.

128, т. 2 вр. чл. 262, ал. 1, т. 4 КТ общата сума от 20 893,98 лева – допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд при сумирано изчисляване на 1 работно време в периода от 01.10.2016 г. до 03.06.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.11.2019 г. до окончателното й изплащане; да заплати на основание чл. 245, ал. 2 КТ общата сума от 3572,74 лева – лихва за забава за периода от 01.11.2016 г. до 04.11.2019 г. включително, начислени върху неплатените в срок допълнителни трудови възнаграждения за положен извънреден труд при сумирано изчисляване на работното време в периода от 01.10.2016 г. до 03.06.2019 г.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е осъдил Министерски съвет да заплати на Й. И. М. сумата от 1080,00 лева – разноски за възнаграждение за един адвокат, а на основание чл. 78, ал. 6 ГПК е осъдил Министерски съвет да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 1121,96 лева и разноски за вещо лице в размер на 800,00 лева.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Министерски съвет на Република България. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е постановено срещу ненадлежна страна. Излагат се подробни съображения, че Министерски съвет няма качеството „работодател” по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, а такава е Администрацията на Министерски съвет. При условията на евентуалност се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, тъй като е немотивирано и необосновано, като съдът не се е произнесъл по възраженията на Министерски съвет. Поддържа се, че претенциите са неоснователни и поради това, че по делото няма доказателства, че ищецът е осъществявал извънреден и нощен труд през исковия период, респ. че се дължи заплащане в претендираните размери. Твърди се, че към датата на депозиране на исковата молба е изтекла погасителната давност за всички вземания, станали изискуеми до 05.11.2016 г. Твърди се, че неправилно съдът е кредитирал събраните по делото свидетелски показания. Сочи се, че през исковия период старши специалистите са работили при условията на ненормиран работен ден, а според чл. 263 КТ в този случай не се заплаща възнаграждение за извънреден труд.

Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че в случая е имало сумирано изчисляване на работното време, тъй като то не се допуска при служители с ненормиран работен ден. Предвид изложеното се иска обезсилване на първоинстанционното решение, а при условията на евентуалност – отмяна на решението и отхвърляне изцяло на предявените искове. Претендират се разноски.

Въззиваемият – ищецът Й. И. М., оспорва жалбата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Твърди, че по делото е представен трудов договор, от който е видно, че договор е сключен с Министерски съвет. Твърди и че са представени месечни графици, които не са били оспорени от насрещната страна и от които се установяват дежурствата през исковите периоди. Твърди, че ненормиран работен ден не може да се въвежда при служители с намалено работно време, каквото е прилагано в случая. Поддържа, че по делото са приети счетоводни експертизи, от които се установяват вземанията. Излага съображения и срещу доводите за недопустимост на решението на СРС, като поддържа, че Администрацията на Министерски съвет е само правоприемник на Министерски съвет. Предвид изложеното моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и по правилното приложение на императивния материален закон, както и при констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която 2 произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в жалбата, с която е сезиран.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното:

Първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо. В Определение № 370/27.06.2018 г. по гр.д. № 350/2018 г. на II Г.О. на ВКС е посочено, че „липсата на положителна или наличието на отрицателно процесуална предпоставка прави решението недопустимо”. Съгласно Решение № 60104/26.11.2021 г. по гр.д. № 272/2021 г. на II Г.О. на ВКС „процесуалната недопустимост на съдебното решение се свързва с липса на право на иск или с неговото ненадлежно упражняване; а правото на иск е ненадлежно упражнено когато липсват положителни процесуални предпоставки или са налице отрицателни такива”. Безспорно прието е както в съдебната практика, така и в правната доктрина, че процесуалната правоспособност на страните е абсолютна положителна предпоставка за упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно.

Съгласно чл. 27 ГПК процесуално правоспособни са всички лица, които са правоспособни в материалното право. В ал. 2 е предвидено разширение на процесуалната правоспособност, като е допълнено, че процесуално правоспособни са и държавните учреждения, чиито ръководители са разпоредители с бюджет.

Известно е, че при липса на изрична дефиниция термините, използвани от законодателя, следва да се разбират в тяхното общоизвестно значение. В ГПК няма дефиниция за „държавно учреждение“. Според речника на Института за български език към БАН под думата „учреждение” се има предвид „обособена служебна организация в обсега на дадено ведомство, с определен щат служители и с определена дейност в различните отрасли на държавния и обществен живот”.

Министерски съвет е централен колегиален орган на изпълнителната власт, който притежава обща компетентност в областта на вътрешната и външната политика на страната. Министерският съвет се състои от избраните от Народното събрание министър председател, заместник министър-председатели и министри – чл. 108, ал. 1 КРБ. Министерският съвет не е юридическо лице. Такова качество не е предвидено нито в Конституцията на Република България, нито в някой от действащите закони, нито в действащия Устройствен правилник на Министерски съвет и неговата администрация от 2009 г. (УПМСНА), нито в Устройствения правилник на Министерски съвет и неговата администрация от 1999 г. (отм.), при действието на който е сключен процесният трудов договор от 2003 г.

На основание чл. 40, ал. 1 ЗА, чл. 4, ал. 1 и чл. 52, ал. 1 УПМСНА, както и чл.

87 УПМСНА от 1999 г. (отм.) дейността на Министерски съвет като висш орган на изпълнителната власт се подпомага от Администрацията на Министерски съвет.

Съгласно чл. 40, ал. 3 ЗА и чл. 4, ал. 4 УПМСНА Администрацията на Министерски съвет е самостоятелно юридическо лице на бюджетна издръжка с определен щат работници и служители. В този смисъл Администрацията на Министерски съвет следва да се разглежда като юридическо лице с ранг на министерство. Именно Администрацията на Министерски съвет е държавното учреждение, което участва в граждански правоотношения. Бидейки юридическо лице, Администрацията на Министерски съвет е процесуално правоспособна по смисъла на чл. 27 ГПК.

Министерският съвет като колегиален орган на изпълнителната власт не може 3 да се разглежда като държавно учреждение и поради това не притежава самостоятелна процесуална правоспособност по смисъла на ГПК. Това разбиране е възприето и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 310/28.10.2011 г. по гр.д. № 616/2011 г. на III Г.О. на ВКС. В същото върховните съдии са изяснили, че „съгласно чл. 20, ал. 1 от Закона за администрацията М. съвет на Република България е централен колегиален орган на изпълнителната власт с обща компетентност и няма надлежна процесуална легитимация в искови граждански производства. М. съвет като колегиален орган може да бъде надлежен ответник, но само в административни производства – в случай на обжалване на административни актове по реда на АПК в производство пред административни съдилища /чл. 41, ал. 2 З./отм./, какъвто процесният случай не е”.

В § 1, т. 1 от ДР на КТ действително е посочено, че „работодател” е „всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение, включително за извършване на надомна работа и работа от разстояние и за изпращане за изпълнение на работа в предприятие ползвател”.

Тоест въз основа на горецитираната разпоредба от ДР на КТ поначало е възможно да се приеме, че са работодатели и поради това са процесуално правоспособни такива субекти, които не биха могли да участват в производства по съдебни спорове, различни от трудовите. За целта обаче трябва кумулативно да са съществуват следните предпоставки: 1/ наличие на организационна обособеност; 2/ наличие на икономическа обособеност; 3/ наемане самостоятелно на работници и служители по трудови правоотношения.

Организационната обособеност предполага самостоятелна структура или свързани звена, изграждащи образуванието. Министерски съвет като централен колективен орган на изпълнителната власт няма организационна структура по смисъла на КТ. Сочената в чл. 20, ал. 2 ЗА структура на Министерски съвет, определяна от Народното събрание, всъщност е свързана с правомощието по чл. 84, т. 7 КРБ на Народното събрание да открива, преобразува и закрива министерства, които съгласно чл. 108, ал. 3 КРБ се ръководят от отделните министри, а последните са част от Министерски съвет.