Решение № 6276 от 18.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6276 гр. София, 15.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Виолета Йовчева Въззивно гражданско дело № 20211100509560 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение от 12.05.2021г. по гр.д. № 34386/2020 на СРС, 33 с-в е признато за установено, на основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД по предявени от „А. С. НА В.“ ЕАД срещу Е. М. М. искове, че ответницата дължи на ищеца сумата 674. 67 лв., представляваща главница по договор за паричен заем №17642 от 21.06.2018г., сключен с „К.Т.“ ЕООД, чието вземане е цедирано на ищеца, за периода от 21.09.2018г. до 17.05.2019г., ведно със законна лихва от 29.08.2019г. до изплащане на вземането; договорна лихва в размер на 93. 51 лв. за периода от 21.09.2018г. до 17.05.2019г., като е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 93. 52 лв.; обезщетение за забава в размер на 39. 96 лв. за периода 21.09.2018г. до 29.08.2019г., като е отхвърлен искът до пълния предявен размер от 45. 06 лв. С решението е отхвърлен и иска за заплащане на неустойка в размер на 690. 48 лв. за периода от 19.10.2018 г. до 17.05.2019 г., за които суми е издадена заповед от 11.09.2019 г. на РС – гр. София, 33-ти състав по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 49985/2019г.

Срещу решението, в частта за уважаване на иска за главницата и иска за договорна лихва, е подадена въззивна жалба от ответницата Е. М. М., с оплаквания за неправилност поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа се, че в нарушение на разпоредбата на чл. 10 от ЗПК, клаузите на договора не са уговорени ясно, разбираемо и точно. Твърди 1 се, че във връзка с договора на потребителя не са предадени конкретни общи условия, като представените от ищеца не носят подписите на страните. Сочи се, че представените по делото общи условия не са утвърдени от надлежен орган на дружеството-заемодател. Навеждат се доводи, че в договора липсва посочване на реално приложимо ГПР, като с неустойката за ангажиране на две физически лица, които да се задължат като поръчители, е нарушен законоустановеният праг на ГПР от 50 %. Въззивницата твърди, че посочения в договора ГПР от 46,22 % не отразява разходите на потребителя по кредита.

Излага съображения за нарушение на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 12 и т. 20 от ЗПК. Навежда доводи, че шрифтът на договора е по-малък от законопредвидения в чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Поддържа, че липсва точно и ясно уреждане на правото на кредитополучателя да се откаже от договора, както и че погасителният план не отразява надлежно задълженията на заемателя и не му е предаден. Твърди се, че договорът е унищожаем като сключен при крайна нужда и при явно неизгодни условия, предвид високата задлъжнялост на заемателя, включително към заемодателя по договора. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като отхвърли предявените искове за сумата 674. 67 лв. – главница и сумата 93. 51 лв. – договорна лихва, с присъждане на разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „А. С. НА В.“ ЕАД в депозиран отговор оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа, че се установява възникването на валидно облигационно правоотношение между ответницата и „К.Т.“ ЕООД по процесния договор за кредит. Твърди, че договорът отговаря на изискванията на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК – сключен е в писмена форма по ясен и избираем начин, отразен е общият размер на кредита, лихвеният процент, който е фиксиран и е посочен ГПР, който не надхвърля размера по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Навежда доводи, че уговорката за възнаградителна лихва не подлежи на проверка за неравноправност на основание чл. 145, ал. 2 от ЗПК, тъй като отразява съответствието между цената или възнаграждението от една и стоката или услугата, която ще бъде предоставена по силата на договора.

Сочи, че шрифтът на договора е съобразен със законовите изисквания.

Оспорва да са налице обстоятелства обосноваващи, крайна нужда за кредитополучателката, респ. явно неизгодни условия. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, с присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.

Предявени са искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД вр. чл. 9 от ЗПК, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване на установено, че Е. М. М. дължи на „А. С. НА В.“ ЕАД следните 2 суми по договор за паричен заем №17642/21.06.2018 г., сключен с „К.Т.“ ЕООД, чието вземане е цедирано на ищеца: главница от 674. 67 лв. за периода от 21.09.2018г. до 17.05.2019г., ведно със законна лихва от 29.08.2019 г. до изплащане на вземането; сумата от 93. 52 лв. – договорна лихва за периода от 21.09.2018г. до 17.05.2019 г.; 45. 06 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 21.09.201 г. до 29.08.2019г. и неустойка от 690. 48 лв. за периода от 19.10.2018 г. до 17.05.2019 г., за които суми е издадена заповед от 11.09.2019 г. на РС – гр. София, 33-ти състав по реда на чл. 410 от ГПК по гр.д. № 49985/2019 г.

В отговора на исковата молба са наведени доводи, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11 от ЗПК, тъй като не е бил изготвен в предвидения в закона размер на шрифта, както и тъй като посоченият ГПР не отразява действителните задължения на заемателя, както и че липсва точно и ясно уреждане на правото на кредитополучателя да се откаже от договора, както и надлежно изготвен и предаден погасителен план.

По делото е представен договор за паричен заем № 17642 от 21.06.2018г., по силата на който „К.Т.“ ЕООД, в качеството му на заемодател, е предоставил на Е. М. М., в качеството на заемател, в заем сумата от 800 лв.

Уговорен е срок за погасване на кредита от 11 месеца, погасителна вноска в размер на 173,97 лв. (при включена неустойка), респ. 87,66 лв. (без начислена неустойка) и годишен размер на разходите от 46. 22 %. Съгласно чл. 3 от договора, с подписването му заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената, съответно получената заемна сума. С т. 11.5 от ОУ към договора, заемателят се задължава, в срок от три дни след сключването на договора, да осигури действието на две физически лица, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Съгласно т.11.5.1, тези лица следва да сключат договор за поръчителство със заемодателя. В т. 11.5.2 са предвидени определени изисквания, които тези лица следва да покриват – дееспособни физически лица, навършили 25 годишна възраст; минимален брутен осигурителен доход от 1500 лв. на месец; валидно трудово правоотношение от поне 6 календарни месеца; стабилна кредитна история; предложеният поръчител да не е ползвател на предлагани от дружеството кредитни продукти и да не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от Заемодателя. В т. 11.5.3 е предвидено, че в случая, че не бъдат осигурени такива физически лица като поръчители, заемателят ще дължи неустойка в размер, уговорен с договора за заем, който се разсрочва и се заплаща заедно с погасителните вноски. Съгласно раздел 3 от договора за заем, размерът на неустойката възлиза на 949. 41 лв. Съгласно представения по делото погасителен план, това задължение е предварително разсрочено, като заемателят следва да заплаща допълнително 86. 31 лв. към редовната си месечна вноска.

По делото е представен Рамков договор за продажба и прехвърляне на В.

(цесия) № Д-18-00372-1/28.11.2018г., сключен между „К.Т.“ ЕООД, в качеството на продавач и „А. С. на В.“ ЕАД, в качеството на купувач, по 3 силата на който продавачът ще прехвърля на купувача В., произтичащи от сключени от продавача договори за потребителски кредит, които В. ще бъдат индивидуализирани в Приложение № 1, неразделна част от договора.

По делото е представено Приложение № 1 от 15.02.2019г. към горепосочения договор за цесия, в коригиран вид, в който фигурира записване под № 36 с имена на длъжника Е. М. М., номер на договора – 17642 и дата – 21.06.2018 г., отпусната главница 800 лв. и общо дължимо по кредита – 1471,83 лв. Във въззивната жалба не са изложени доводи срещу настъпването на прехвърлителния ефект на цесията, като във всеки случай той се установява от горепосочените доказателства. Към исковата молба е представено уведомление за цесията, като с връчването й на ответницата е било съобщено прехвърлянето на вземането по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД.

С оглед поддържаното и в жалбата възражение за нищожност на договора, поради липса на действително посочен ГПК, следва да се обсъдят и доводите за нищожност на неуйстойката. Настоящият съдебен състав споделя изводите на СРС за нищожност на неустоечната клауза, уговорената с т. 11.5.3 от ОУ към договора за заем. С нея се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесните заемни суми т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод следва от специфичността и краткия срок за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема от две лица, отговарящи на определени условия в тридневен срок от подписването. Горното налага извод, че заемодателят не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В случай, че същият действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от две лица, отговарящи на посочените изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде разсрочено и ще бъде заплащано заедно с погасителните вноски по договора. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.

Договорът, въз основа на който са възникнали претендираните В., представлява договор за потребителски кредит и попада под уредбата на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която, съгласно ПМС № 426/18.12.2014г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза страните са имали намерение да заобиколят правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и да уговорят по-висок размер на разходите по кредита над нормативно допустимия. В случая, дължимата сума, представена като неустойка - 949,41 лв., надхвърля чистата стойност на кредита от 800 лв. и във всеки случай формира ГПР, значително по-висок от нормативно установения 4 в чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед гореизложеното, задължението по т. 11.5.3 от ОУ към договора за заем не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т.

10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Налице е и друго нарушение на изискване при посочване на общия размер на кредита. Съгласно § 1, т. 2 от ДР към ЗПК, общата сума, дължима от потребителя представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В договора като общ размер е посочена единствено предоставената сума от 800 лв., без предвидената възнаградителна лихва и разходи по отпускане на заема. Независимо, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на уговорената неустойка, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Горепосоченото обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 от ЗПК, поради което е бездпредметно да се обсъждат останалите основания за нищожност на договора.