Решение № 522 от 24.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 522 гр. София, 24.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Георги Кацаров при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело № 20231100507842 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 1028 от 23.01.2023 г., постановено по гр.дело № 49039/2021 г. на СРС, Г.О., 85 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1, т.2 ГПК, че В. С. В., ЕГН **********, с адрес: гр.София, кв.„Орландовци“, ул.****, дължи на „БНП П.П.Ф. С.А.“, вписано в Търговския и фирмен регистър под № ****, с адрес на управление: Франция, гр.Париж, бул.****, действащ чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А.

- клон България, ЕИК ****, с адрес на управление: гр.София, ж.к.„Младост 4“, Бизнес парк София, сгр.14, сумата от 3224,70 лв. - неплатена главница по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-14397379/04.01.2017 г., ведно със законната лихва от 05.01.2021 г. до изплащане на вземането, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 302/2021 г. по описа на СРС, 85 състав, като са отхвърлени, както следва: частично иска за главница - за разликата над 3224,70 лв. до пълния предявен размер от 3825,62 лв.; изцяло иска за възнаградителна лихва в размер на 3174,44 лв. за периода от 20.05.2017 г. до 20.01.2021 г.; изцяло иска за мораторна лихва в размер на 1309,12 лв. за периода от 20.06.2017 г. до 16.12.2020 г. С решението на съда е осъдена В. С. В., ЕГН **********, 1 с адрес: гр.София, кв.„Орландовци“, ул.****, да заплати на „БНП П.П.Ф.“ С.А., вписано в Търговския и фирмен регистър под № ****, с адрес на управление:

Франция, гр.Париж, бул.****, действащ чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А. - клон България, ЕИК ****, с адрес на управление: гр.София, ж.к.„Младост 4“, Бизнес парк София, сгр.14, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 76,80 лв. - разноски за заповедното производство, и сумата от 369,30 лв. - разноски за исковото производство. С решението на съда е осъдена В. С. В., ЕГН **********, с адрес: гр. София, кв.

„Орландовци“, ул. ****, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 97,50 лв. - разноски за експертиза от бюджета на съда. С решението на съда е осъдено „БНП П.П.Ф.“ С.А., вписано в Търговския и фирмен регистър под № ****, с адрес на управление: Франция, гр.Париж, бул.****, действащ чрез „БНП П.П.Ф.“ С.А. - клон България, ЕИК ****, с адрес на управление: гр.София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сгр. 14, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 152,50 лв. разноски за експертиза от бюджета на съда.

Срещу решението на СРС, 85 с-в е постъпила въззивна жалба от „БНП П.П.Ф.“ С.А., Париж, Франция, чрез „БНП П.П.Ф. С.А., клон България“, ЕИК ****, гр.София, подадена чрез юрк.Красимир Запрянов с искане същото да бъде отменено в частта, в която са отхвърлени предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове за главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва за забава, и вместо него да бъде постановено решение, с което същите да бъдат уважени изцяло. В жалбата се излагат д о в о д и , че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

Въззиваемата страна- ответник В. С. В., чрез назначения й по делото особен представител адв.Х. Л., оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Моли въззивната жалба, като неоснователна да бъде отхвърлена, като се потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно.

С определение постановено в публично съдебно заседание на 31.10.2024 г. по в.гр.дело № 7842/2023 г. по описа на СГС, Г.О., ІІІ-В състав е конституиран на основание чл.227 ГПК „Юробанк България“ АД, ЕИК 000694749, като въззивник-ищец в настоящото въззивно производство на мястото на заличения в хода на производството ищец и въззивник по делото „БНП П.П.Ф. С.А., клон България“ КЧТ.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

2

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно в обжалваната от ищеца част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта, с която същите са отхвърлени. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност на 3 обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е правилно в обжалваната от ищеца част. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.

В разпоредбата на чл.11 от Закона за потребителския кредит са изброени реквизитите на договора за потребителски кредит. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Видно е, че липсата само на някои от реквизитите, изброени в чл.11 от ЗПК, води до недействителност на целия договор за кредит, а именно - на тези, посочени в ал.1, от т.7 до т.12, както и в т.20, както и в ал.2. Съгласно чл.11, ал.1, т.9 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК задължителни елементи от сключения договор за потребителски кредит са лихвеният процент, както и годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4, се считат за нищожни. В практиката на ВКС- определение № 527 от 09.06.2022 г. по гр.дело № 151/2022 г., Г.К., ІІІ г.о. на ВКС е прието, че „ разпоредбите, визирани в чл.19, ал.4 и, ал.5 ЗПК, не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорени възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна граница за годишния процент разходи по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност съгласно чл.22 ЗПК“. По отношение на възнаградителната лихва, трайно установената практика на ВКС приема, че противоречаща на добрите нрави на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за 4 обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва /в този смисъл са Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.дело 1106/2003 г. на ВКС, ГК; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр.дело 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.дело 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.дело 6295/2014 г. на ВКС, ГК/.

Видно от представения по делото договор за потребителски паричен кредит е уговорен годишен лихвен процент по кредита в размер на 36, 43 %, който надвишава трикратния размер на законната лихва, поради което съдът намира, че тази клауза противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, с оглед на което и на това основание е недължима възнаградителна лихва от потребителя.

Предвид изложеното, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените установителни искове за договорна лихва и мораторна лихва, тъй като разпоредбата на чл.23 ЗПК императивно предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба представлява своеобразна санкция за недобросъвестния кредитор, който нарушава императивните законови изисквания, които трябва да спазва при сключване на договор за потребителски кредит, като целта е да се пресекат подобни практики. Разпоредбата на чл.23 ГПК не прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита и никакви лихви възнаградителни или мораторни, и такси и други разходи.