Решение № 1476 от 05.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1476 гр. София, 05.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20251100504813 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 2389/13.02.2025г., постановено по гр.д. № 49608/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 155 с-в, съдът е осъдил А. Ю. К. да заплати на „Буллайтинг“ ЕООД на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240 ЗЗД, сумата от 5 000 лв.

/пет хиляди лева/, дължима по договор за заем от 06.12.2018 г., ведно със законната лихва от 12.09.2022 г. до изплащане на вземането, както и разноски по делото в размер на 500 лв. Оставени са без разглеждане предявените при условие на евентуалност претенции по чл.55, ал.1, пр.1 и пр.3 ЗЗД за връщане на сумата като дадена при липса, съответно отпаднало основание.

Срещу така постановените решение е депозирана въззивна жалба от А. Ю. К., с която се атакува решението в цялост като неправилно и необосновано, по съображения, че неправилно били обсъдени възраженията за липса на заемно правоотношение, а получената сума представлява погасяване на задължения на работодателя за изплащане на месечно трудово възнаграждение. С исковата молба се признавало, че основанието за получаване на сумата било дописано, към датата на РКО (06.12.2018г.) е било налице действащо трудово правоотношение, при отпускане на сумата същата била осчетоводена по сметка 422 /персонал/, от което следвало, че не била за погасяване на заем, а за дължимо възнаграждение. Основанието е било дописано след предходното между страните дело за парични обезщетения, за 1 създаване на насрещно вземане, с което да се направи прихващане. Претендира за разноски в размер на 460,15€.

В срока по чл.263 ГПК е подаден отговор, в който „БУЛ-ЛАЙТИНГ“ ЕООД оспорва въззивната жалба и се моли за потвърждаване на решението. В същото бил направен подробен анализ, като не била оспорена истинността на РКО, а твърдението че сумата била част от трудовото възнаграждение се оборвало от основното и допълнителното заключение, според което процесните суми не били част от възнаграждението и не били възстановени на дружеството. Претендира за разноски в размер на 357,90€.

За да се произнесе по основателността на жалбата, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявени искове с правно основание чл.

240 ЗЗД, под евентуалност чл.55, ал.1, пр.1 и пр. 3 ЗЗД.

Ищецът твърди, че през действие на трудово правоотношение между страните на 06.12.2018г. на ответника бил отпуснат заем от 5000лв., за което бил съставено РКО, подписан от последния, след съставяне на който (защото счетоводството питало за основанието, доколкото липсвало такова) било написано основание „временен заем“, каквато била волята на страните. На 09.09.2020г. била издадена заповед за прекратяване на трудовия договор, след което ответникът бил канен да върне заема с покана от 28.01.2021г. и нотариална покана, получена на 22.02.2021г. По образувано дело от ответника за неплатени обезщетения, с молба от 09.03.2022г. също бил поканен за плащане сумата по заема с нов срок по чл.240, ал.4 ЗЗД. С решението по предходното дело ищецът бил осъден да плати обезщетения, които превел на 17.08.2022г. Доколкото не релевирал възражение за прихващане, нито предявил насрещен иск, иска осъждане за връщане на сумата по заема, под евентуалност като получена без основание или на отпаднало такова.

С отговора на исковата молба А. Ю. К. оспорва, че на 06.12.2018г. е сключен договор за заем, оспорва постигане на съгласие за сключване на такъв, както и че е получавал заемни средства, а получената сума представлявала погасяване на задължения на работодателя за месечно трудово възнаграждение. Твърди, че отбелязаното в РКО основание било направено след образуване на предходното дело с цел създаване на насрещно (несъществуващо) вземане, с което да се прихване вземането за обезщетения. Евентуалните искове също били неоснователни, защото сумата била предоставена за погасяване на задължения на работодателя за месечно трудово възнаграждение.

Приет е РКО от 06.12.2018г. /л.15/ за сумата от 5000лв., която да се брои на А.

2

К.. В същата има посочено основание „временен заем“, което с оглед твърденията в исковата молба (ценени по чл.175 ГПК като признание на факт) съдът приема, че основанието е било дописано след съставяне на документа.

От приетото решение по гр.д. № 60310/2020г. на СРС се установява, че е образувано по исковата молба от 03.12.2020г. (с оглед датата на присъждане на законната лихва), като с оглед т.2 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. по т. д. № 2 / 2020 г.

(съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск.) – съдът констатира, че в предмета на същото няма въведено възражение за прихващане.

Приети са покана от 27.01.2021г. (невръчена) и нотариална покана (връчена при отказ на 26.02.2021г.), с която се дава срок по чл.240, ал.4 ЗЗД за връщане на сумата, както и молба вх.№ 25019388/09.03.2022г. (по гр.д. № 60310/2020г. на СРС), в която има обективиран срок по чл.240, ал.4 ЗЗД.

Видно от справка с натрупване за сметка: 422 /Персонал/по заплати др. разчети/ (л.16) сумата е отразена за м.12.2018г. по партидата на ответника. В Счетоводна статия (л.17) с разпечатка на счетоводна статия: 25-01-2021 г. 15:57:49, има отразена дата СС 06.12.2018г., Документ основание 906 906МО (вероятно вътрешен код на счетоводния софтуер), с пояснение сметка 501, стойност 5000лв., сметка 422 Персонал.по заплати др. разчети А. К. стойност 5000лв., а в поле пояснение е отразено „получени А.

К./временен заем“, т.е. операцията е отразена като разчет с персонал, сметка 422 е разчетна сметка за персонал (вкл. аванси, други разчети). Разпечатката не доказва кога е въведено пояснението.

Приета е и справка с натрупване за сметка: 498 /други дебитори/ към 31.12.2023г. (л.76), в която по партидата на ответника има отбелязване за сумата от 5000лв. /заем/, както и справката по хронология за сметка: 421 /персонал/ (л.77), за периода 01.03.2018г. до 31.12.2018г.

Съгласно приетото първоначално (л.79 и сл.) заключение по ССчЕ, вещото лице дава заключение, че на 06.12.2018г. с РКО е изплатена от ищеца в брой сумата от 5000лв. с получател ответника с основание за получаване „временен заем“.

Изплатената сума била осчетоводена по сметка 422 – Персонал по заплати други разчети/А. К.. Към датата на експертизата ответникът не е върнал сумата, която стояла на салдо по счетоводна сметка 498 Други дебитори, партида А. К./заем. Върху сумата нямало начислявани данък общ доход и осигуровки. Съгласно допълнителното (95 и сл.) заключение по ССчЕ, вещото лице дава заключение, че освен изплатената сума в брой в размер на 5000лв. с РКО от 06.12.2018г. като „временен заем“, първоначално осчетоводена по сметка 422 „Персонал по заплати други разчети/А. К./заем“ и впоследствие прехвърлена по сметка 498 „Други дебитори“, партида А. К./заем, 3 другите плащанията били единствено месечни трудови възнаграждения и обезщетения по чл.220 и чл.224 КТ при прекратяване на трудовия договор. Описано, че ответникът бил назначен с трудов договор от 31.03.2016г. при възнаграждение 3260.00лв. и 0.6% ДТВ, постъпил на работа на 01.04.2016г., на която дата било сключено допълнително споразумение по чл.119 КТ, с което възнаграждението ставало в размер на 3310.00лв., а със споразумения от 01.10.2016г. – размер на 3415.00лв. и от 29.09.2017г. – на 3513.00лв. В периода 01.04.2016г. до 09.09.2020г. изплатените възнаграждения и обезщетения били в общ размер на 157739.35лв., от които 107198.94лв. изплатени възнаграждения по банкова сметка, 45540.41лв. по каса и 5000лв. – прихваната сума по сметка 422. На 17.08.2022г. по съдебно решение била присъдена сума за обезщетение от 11303.03лв., изплатена по банкова сметка. В изплатената сума влизала и възстановяване на неправомерно удържана чрез прихващане сума от 5000лв.

Представена е справка за изплатени трудови възнаграждения от м.04.2016г. до м.10.2020г.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, като по същество е НЕПРАВИЛНО по следните съображения:

По главния иск:

По иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема, но и постигнатото съгласие за връщането му, съответно изискуемост на вземането, т.е. доказателствената тежест да установи, че е дал в заем пари или други заместими вещи е на ищеца, който претендира връщането им. В случай, че предаването на сумата и основанието за това е установено с писмен документ, при оспорване от насрещната страна, в нейна тежест е да установи фактите, на които основава своите възражения. Наличието на документ, удостоверяващ (само) плащане без посочване на основание за имущественото разместване, не освобождава ищеца да доказва твърдяното съгласието за връщане, т.е. същият следва да докаже поемането на задължение за връщане на сумата (Вж. Решение № 224 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 2169 / 2016 г. на ВКС; Решение № 119 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 6182 / 2015 г. на ВКС и др.). По същество не се спори, че на 06.12.2018г. е съставен РКО за сумата от 5000лв., подписан от страните, по който сумата е получена от ответника 4

(изплатена в брой, осчетоводена по сметка 422 – Персонал по заплати други разчети), както и че към момента на съставянето на РКО не е посочено основание, а основанието „временен заем“ е било дописано впоследствие, с оглед твърденията в исковата молба (ценени по чл.175 ГПК като признание на факт). С изключение на цитираното РКО останалите писмени доказателства и счетоводни записвания (ценени по чл.182 ГПК) касаят счетоводно отразяване на процесното вземане като „заем“, но след съставянето на процесния РКО. Разпечатките от счетоводната статия и справките с натрупване за сметка (съответно 25.01.2021г. и 27.01.2021г.) не доказва кога е въведено пояснението в основанието на РКО. На следващо място, поканите за връщане на „заема“ са след подаване на исковата молба по гр.д. № 60310/2020г.

(03.12.2020г.), съответно от 27.01.2021г., нотариалната покана от 19.02.2021г. и молбата от 09.03.2022г. и след постановяване на решението (по гр.д. № 60310/2020г.), на 17.08.2022г. сумата е прехвърлена от сметка 422 в сметка 498. Други доказателства, от които да се установи, че сумата е получена със съгласие за връщане от ответника не са ангажирани, а от процесното РКО не може да се установи, че сумата е предадена като „заем“, поради което искът за връщане на сумата на основание заем е неоснователен като недоказан и подлежи на отхвърляне.

По евентуалните искове:

В този смисъл се сбъдва процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове /чл.271, ал.2 ГПК/, като дадени без основание, съответно на отпаднало основание, по които в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за получаване на сумата.

С оглед приетото по-горе /че в РКО не е посочено основание за плащане и не е доказано от ищеца, че основанието е задължаване по заем/, то по иска за връщане на дадено без основание в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. В отговора на исковата молба посоченото основание е погасяване на задължения на работодателя за месечно трудово възнаграждение на ответника като негов служител. Не е спорно, че към процесната дата страните са в съществуващи трудови правоотношения. По искане на ответника е допуснат допълнителен въпрос по ССчЕ, който след проверка на извършените от ищцовото дружество към ответника плащания, представляващи трудово възнаграждение за периода 31.03.2016г. до 09.09.2020г. и след проверка на всички платежни нареждания за съответните плащания, да се отговори на въпроса какъв вид са плащанията от ищеца към ответника. В приетото допълнително заключение по ССчЕ, което съдът кредитира, се установява, че начисленото му трудово възнаграждение в съответните размери е изплащано с преводи по банкова сметка (от по 1800лв.) и със суми в брой. Видно от същото за периода от 01.04.2016г. до 09.09.2020г. видът на плащанията са трудови възнаграждения, обезщетения по чл.220 и 5 чл.224 КТ и обезщетение по съдебно решение и процесния заем, като е представена справка за изплатени ТВ, от която се установява, че плащанията са ежемесечни. Така и върху сумата от 5000лв. нямало начислявани данък общ доход и осигуровки.