Решение № 2301 от 07.07.2020, Районен съд - Пловдив

Р

Е Ш Е

Н И Е

№ 2301 07.07.2020 година град Пловдив

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на тридесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ при участието на секретаря Ангелина

Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 19343 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът „Теленор

България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от *** *** Д.К.К., заедно с М.С.- ***, чрез пълномощника си адв. З.Ц., е предявил против

Д.И.Г., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 12793/ 2019 г. на ПРС, XXII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 7625/ 23.08.2019 г., суми, както следва: сумата в размер на 202, 04 лева- главница, дължима по Договор за мобилни услуги № ****/ 09.03.2017 г. и договор за лизинг от 09.03.2017 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури: № **********/ 10.09.2017 г., № **********/ 10.10.2017 г., № **********/ 10.11.2017 г., № **********/ 10.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 31.07.2019 г. до окончателното й погасяване, както и разноските по делото в общ размер на 385 лева.

В исковата молба за твърди, че между страните били сключени следните договори: договор за мобилни услуги № ****/ 09.03.2017 г. (за предоставяне на мобилен номер ******) и договор за лизинг от 09.03.2017 г. (за предоставяне на мобилно устройство Huawei Y5 II Black). Клиентът обаче не бил изпълнил свои парични задължения, поради което му били издадени следните 4 броя фактури: №

**********/ 10.09.2017 г., № **********/ 10.10.2017 г., № **********/ 10.11.2017 г., № **********/ 10.12.2017 г. Първите три фактури включвали задължения по месечни абонаменти такси и за лизингови всноски, като сумите и основанията за тях били описани в документите. Последната фактура била издадена за неустойка във връзка с предсрочното прекратяване на договорите по вина на абоната, като по договорите и общите условия била предвидена такава отговорност на клиента. Общата дължима сума по всички четири фактури била в размер на 202, 04 лева, като изискуемостта на сумите по фактурите настъпвала в 15- дневен срок от издаването им. Длъжникът до момента не бил извършил плащания, като за събиране на сумите било подадено заявление по чл. 410 от ГПК, по което се образувало частно гр. дело № 12793/ 2019 г. на ПРС, XXII гр. с-в, като се издала заповед за изпълнение, срещу която обаче длъжникът възразил, поради което се предявявал настоящият установителен иск за съществуване на вземането по заповедта. Претендират се и разноски.

В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но с писмено становище пълномощникът й моли за постановяване на решение при признание на иска.

В срока по чл.

131 от ГПК ответникът не е подал писмен отговор. В с.з. страната се явява лично и признава изцяло иска по основание и размер, като моли същият да се уважи.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено следното:

Като писмени доказателства по делото са приети копия от договорите за мобилни услуги и за лизинг, както и от процесните четири фактури.

Предвид признанието на иска и становището на страните в тази връзка, по делото не са събирани други доказателства, като с оглед изявлението на страните е прекратено съдебното дирене и е даден ход на устните състезания.

Направеното признание на иска по съществото си е процесуално действие на ответника, с което същият се отказва от защита срещу иска, защото го счита за основателен и заявява, че твърденията на ищеца отговарят на действителното правно положение, т.е. претендираното право съществува, което пък води до съвпадение на насрещните позиции на страните. Признанието не попада в някоя от хипотезите на чл. 237 ал. 3 от ГПК, нито в друго предвидено в закона изключение. Признава се право, с което страната може да се разпорежда, като изявлението за това изхожда лично от нея, признатото право не противоречи на закона и добрите нрави, предявеният иск не е брачен, нито иск по гражданско състояние или за поставяне под запрещение, поради което съдът следва да зачете извършеното признание, уважавайки го на това основание, без да излага мотиви по същество, изследвайки аргументите на страните.

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че между страните са сключени договори за мобилни услуги и за лизинг, по които ищецът е предоставил на ответника съответните услуги като мобилен оператор и е издал фактури за дължимите суми, които обаче са останали неплатени в цялост, поради което с решението те следва да бъдат присъдени, след като не се и оспорват.

Предвид горното, следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува съответното парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на т. 12 от ТР № 4/

2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, които да се отрази в настоящото решение.

На основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски за настоящото производство, които се претендират, за тях е представен списък по чл. 80 от ГПК, като са налице и доказателства, че те са действително дължими- внесена държавна такса за образуване на делото в размер на 25 лева (лист 9) и платено адвокатско възнаграждение в минималния размер от 360 лева с ДДС (л. 5) с оглед цената на иска, съгласно нормата на чл.

7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.

Поради изложеното и на основание чл. 237 ал. 1 от ГПК, съдът

Р Е Ш

И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 7625/ 23.08.2019 г., издадена по частно гр. дело № 12793/ 2019 г. на ПРС, XXII гр. с-в на ПРС, Д.И.Г., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от *** *** Д.К.К., заедно с М.С.- ***, сумата в размер на

202, 04 (двеста и два лева и четири стотинки) лева- главница, дължима по Договор за мобилни услуги № ****/ 09.03.2017 г. и договор за лизинг от 09.03.2017 г., във връзка с което вземане са издадени следните фактури: № **********/ 10.09.2017 г., № **********/ 10.10.2017 г., № **********/ 10.11.2017 г., № **********/ 10.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 31.07.2019 г. до окончателното й погасяване.

ОСЪЖДА Д.И.Г., ЕГН: **********,***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от *** *** Д.К.К., заедно с М.С.- ***, разноските по заповедното производство, както следва: сумата от 25 (двадесет и пет) лева- държавна такса и сумата от 360 (триста и шестдесет) лева- адвокатско възнаграждение, както и разноските по настоящото дело, възлизащи също в размер на 25 (двадесет и пет) лева- държавна такса и сумата от 360 (триста и шестдесет) лева- адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

СЪДИЯ

:/п/

Вярно с оригинала.

АД