Определение № 232 от 19.02.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 232 гр. Плевен, 19.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕСЕЛА ЛЮБ. САХАТЧИЕВА

Членове:

РЕНИ М. СПАРТАНСКА

КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ като разгледа докладваното от КРАСИМИР ИВ. ПЕТРАКИЕВ Въззивно частно гражданско дело № 20264400500124 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл.274 вр. с чл.248 от ГПК.

С определение №6011 от 09.12.2025г., постановено по гр.дело №2299/2025г. РС – гр. Плевен, е оставил без уважение молбата по чл.248, ал.1 от ГПК, на „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ***, за изменение на решение Решение №1690/06.11.2025 г., постановено по гр.д.№2299/2025г. на ПлРС, в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, като неоснователна.

Срещу така постановеното определение е подадена частна въззивна жалба от „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, чрез юрк.М.М.. В нея се твърди, че определеният размер на адвокатското възнаграждение не съответства на ниската фактическа и правна сложност на делото, на обема на извършената работа – изготвяне на искова молба, с единствено твърдение за изтекла давност, без допълнително ангажиране на доказателства – доказателствената тежест е възложена върху ответника, проведено само едно съдебно заседание и приключило в рамките на 6 месеца производство. Заявява, че присъденото адвокатско възнаграждение надвишава предвидения в Наредба № 1/09.07.2004г. размер, с което загубилата страна е поставена в икономически неравностойно положение съгл. чл. 9 ГПК, както и е налице злоупотреба с право. Сочи също така, че определението не е съобразено със задължителната практика на СЕС, както и с Директива 2004/48 относима към размера на съдебните разноски. Заявява също, че своевременно е направено възражение 1 за прекомерност по чл.78 ал.5 от ГПК. Моли определението да бъде отменено, като неправилно и да се постанови ново, с което да се намали размера на възнаграждението.

Постъпил е отговор на частната жалба от П. Г., чрез адв.В. Г.. В него се изразява становище, че тъй като пред първата инстанция не е предсавен списък на разноските по чл.80 от ГПК частният жалбоподател е направил недопустимо искане за изменение и допълване на решението в частта за разноските по арг. от т. 9 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК. Доколкото обаче се оспорват разноски на насрещната страна, счита, че липсата на списък не е предпоставка за недопустимост. Развива подробни довиди за нейната неоснователност, като се акцентира, че в случая фактическата и правна сложност на делото не е ниска, както и обема на извършената работа е много повече от обичайния, тъй като са проучени и анализирани три броя изпълнителни производства, предявено е искане за обезпечение на иска, представени са множество доказателства, като сочи, че защитата е продължила и в развилото се производство по чл.248 от ГПК, което се явява продължение на основното. В заключение моли определението да бъде потвърдено.

Окръжният съд, като съобрази доводите на страните, представените по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения седмичен срок от връчване на съобщението до процесуалния представител на ищеца, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество е неоснователна.

Следва да се посочи, че молбата по чл.248 от ГПК, определението и частната жалба, касаят решението в частта за разноските, но само досежно адвокатското възнаграждение. Спрямо държавната такса, също съставляваща разноски не е въведено искане за изменение и следователно не е предмет на въззивното производство.

Фактите по делото, свързани възнаграждение за ищцата са следните: с присъждане на адвокатско

Предявен е иск с правно основание чл.439 вр. с чл.124 ал.1 от ГПК – 2 отрицателен установителен иск за недължимост на вземане, установено с заповед за изпълнение /съдебно основание/. В исковата молба е инкорпорирано и искане за обезпечение на иска, което е допуснато и издадена обезпечителна заповед. Представен е договор за правна защита и съдействие, на л. 10 от делото договореното възнаграждение е в размер на 1000лева, от което към онзи момент са изплатени изцяло и в брой 500 лева, а останалите 500 лева са изплатени на 09.04.2025г. разписка на л. 58 от делот. Предявеният иск е уважен изцяло с решението и е присъдено изцяло и адвокатското възнаграждение.

С отговора е направено възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на осн. чл.78 ал.5 от ГПК от страна на ответника. Първостепенния съд е счел същото за неоснователно и не е намалил размера на възнаграждението нито в решението, нито в атакуваното определение.

При тези факти, Окръжният съд намира за установено следното от правна страна:

По отношение размера на определеното възнаграждение въззивният състав отчита настъпилите изменения в нормативната уредба и в съдебната практика, включително настъпили между постановяване на обжалваното определение и на настоящия съдебен акт.

За да се присъди по-нисък от договорения размер на адвокатско възнаграждение следва да са налице предпоставките на чл.78 ал.5 от ГПК.

Действащата към момента на постановяване на определението в сила е редакцията на нормата на чл.78 ал.5 от ГПК постановява, че: „Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.“

Към настоящия момент е налице изменение в тази разпоредба на ГПК, като с ДВ бр.17/13.02.2026г. – в сила от 16.02.2026г. нормата е със следният текст: „Ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При 3 преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна.“

Тъй като процесуалните норми действат за напред, въззивният съд е длъжен да съобрази настъпилото изменение.

В чл.36 ал.3 от ЗА се предвижда, „когато между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента не е уговорено възнаграждение, по искане на съда или на адвоката, адвокатският съвет на адвокатската колегия, в която членува адвокатът, с мотивирано решение определя възнаграждението при спазване на следните критерии: 1. фактическата и правна сложност на случая;

2. засегнатия интерес; 3. условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; 4. квалификацията, опита и специализацията на адвоката.“

В чл.36 ал.4 от ЗА се предвижда, че „п равилата и начинът за прилагане на критериите по ал. 3 при определяне на възнаграждение при липса на договор се определят в наредба, издадена от министъра на правосъдието съвместно с Висшия адвокатски съвет.“

В § 21. о т Преходни и заключителни разпоредби на ЗИДЗА /ДВбр.17/13.02.2026г./ е предвидено, че Наредбите по чл. 36, ал. 4 и чл. 36а, ал. 2 се издават, съответно приемат, в 6-месечен срок от влизането в сила на този закон, а до влизането в сила на наредбата по чл. 36, ал. 4 при определяне на възнагражденията при липса на договор се използват критериите, посочени в чл. 36, ал. 3, и се прилага по аналогия Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, издадена от Висшия адвокатски съвет.

Тези изменения не са в противоречие, а са в синхрон и досегашната практика на ВКС на РБ относно задължителността минималния размер на възнаграждението за адвокатска работа по чл.36 от ЗА и при определяне на такова от съда по реда на чл.38 ал.2 от ЗА. В своите актове - Определение № 712 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 175/2023 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева; Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 4

1908/2022 г. на ВКС, І т. о. и редица други ВКС изрично приема, че съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд е прието, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги.

Преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС , в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС.

По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА , препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Изложени са съображения, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В рамките на тези указания и предвид задължителния характер на решението на СЕС по приложение но общностното право, по силата на чл.633 от ГПК, имащо предимство при приложение пред вътрешно правни норми по силата на чл.5 ал.4 от КРБ, въззивният състав, счита, че определението издадено от Плевенски районен съд е съобразено със същите.

Очевидно предвид липсата на нова наредба съгласно измененото национално законодателство следва да продължи да се прилага като ориентир спрямо размера - Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за 5 адвокатска работа. Едновременно с това следва да се ценят критериите по чл.36 ал.3 от ЗА, които преповтарят вече посочените в съдебната практика.

В случая както правилно е констатирал РС-Плевен е предявен само един установителен иск по чл.439 от ГПК основен за признаване недължимостта на суми по задължението, обективирано в изпълнителен лист от 28.02.2012г., въз основа на Заповед за изпълнение №845/24.02.2012г., издадени по ч.гр.д. № 1130/2012г. по описа на РС-Плевен, а именно: 1673,02 лв. главница; 373,94 лв. договорна лихва за периода от 13.12.2010г. до 21.02.2012г., 32,34 лв. наказателна лихва за периода от 13.12.2010г. до 21.02.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.02.2012 г. до изплащане на вземането;

284,45 лв. деловодни разноски, като погасени по давност. Общият размер на тези суми, формиращи материалния интерес по делото е 2363.75лв., както е заявен и в исковата молба.

Въззивният съд съобразява и факта, че в случая се касае за предявяване на отрицателен установителен иск за приложение на погасителна давност спрямо вземане, произтичащо от влязъл в сила съдебен акт, по който е издаден изпълнителен лист. Погасителната давност сама по себе си може да се установи, чрез предявяване на самостоятелен иск или чрез възражение по вече предявен от кредитора иск. И двата случая обаче нейното изтичане може да стане само по съдебен ред, а не и извън съдебно. Изборът за защита е предоставен на ищеца, но искът му се подчинява на всички правила на ГПК, включително и на последиците относно разноските. Изрично в чл.78 ал.1 от ГПК е посочено, че ищецът има право на разноски според уважената част от иска. Едновременно с това в чл.78 ал.5 от ГПК е предвидено, че „ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.“