Решение № 5325 от 03.12.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5325 гр. Пловдив, 03.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселин Пл. Атанасов при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Веселин Пл. Атанасов Гражданско дело № 20255330100071 по описа за 2025 година

Предмет на делото е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Производството е образувано е по искова молба, подадена от С. М. С., ЕГН **********, от гр. ****************, против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх.А, ет.9, офис 20, с която се иска осъждане на ответника да върне на ищеца сумата в размер на 2524,60 лв / допуснато увеличение на предявения иск по чл. 214 ГПК в о.с.з. от дата 07.11.2025г./, която представлява платена без основание сума, ведно със законната лихва от датата на депозиране исковата молба – 03.01.2025 г., до окончателното й изплащане.

Твърди се, че за периода от 02.01.2020г. до 15.07.2021г., ищецът е заплатил на ответното дружество 2524,60 лева, като тази сума била претендирана от „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД на основание договор за паричен заем, какъвто ищецът твърди да не съществува. Следователно излага се, че нямало правно основание за получаване на посочената сума. Отправено е искане за присъждане на разноски.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва основателността на иска. Отправено е искане за разноски.

Съдът след като се запозна със събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и на основание чл. 12 вр. с чл. 235 ГПК

Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Фактическият състав на чл.

55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на унищожаемостта.

Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво правоотношение (в този смисъл т. 1 от ППВС № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. №1/1979 г.). Следователно за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД в тежест на 1 ищеца е да докаже факта на плащане на претендираната сума на ответното дружество.

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по този факт . При доказване на плащането от страна на ищеца, ответникът следва да установи, че процесната сума в размер. е заплатена на валидно правно основание. По делото ищецът представя разписки – л.36 – л. 41 от които се установява, че сума в общ размер на 2524,60 лв е преведена в полза на ответника с 12 превода посредством система на easy pay в периода 02.01.2020г. до 15.07.2021г.. Липсва посочване на основание или посочване на договор по който плащанията се извършват. Няма спор че ответникът е осчетоводил плащанията и няма данни да е върнал сумите, следователно, ответникът е приел изпълнение на някакво задължение, като негова е доказателствената тежест да посочи какво е правното основание за приемане на сумите.

Ответникът не твърди да е налице конкретно правно основание (с неговото индивидуализиране по време и място на сключването му, субекти и характеризиращи го престации), въз основа на което да му е заплатена исковата сума, не формулира доказателствени искания и не ангажира доказателства за установяване наличието на основание за плащането на исковата сума в негова полза.

Следователно процесната сума е била недължимо платена от страна на ищеца, като престирана при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

По гореизложените съображения съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД е основателен и като такъв следва да бъде уважен. Като законна последица от уважаване на исковата претенция се дължи поисканата законна лихва, която върху първоначално предявения размер на иска от 50,00 лв. се дължи от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.01.2025 г. до окончателното плащане, а върху дължимата увеличена част в размер от 1134,00 лв. (разликата над 50,00 лв. до пълния претендиран размер от 2524,60 лв.) се дължи от датата на предявяване на молбата за увеличение на иска - 07.11.2025 г. до окончателното плащане. Това е така, тъй като с първоначалната искова молба искът е предявен като частичен, а с молбата в открито съдебно заседание от 07.11.2025 г. се прави искане за изменение на иска досежно увеличаване на размера му. С увеличаване на исковата претенция по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 от ГПК вземането се заявява за защита в останалата му част, която до този момент не е била предмет на делото и от момента на молбата за увеличаване размера на иска е налице искане за присъждане на законната лихва върху увеличената част (в този смисъл Решение № 60141/25.11.2021 г. по т.д. № 2022/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение № 60109/22.03.2022 г. по т.д. № 940/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о.).

По разноските:

При този изход на правния спор, право на разноски има ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от него разноски в размер на 42,50 лв. за заплатена държавна такса и 57,49 лева или общо сума в размер на 99,99.

В производството по делото ищецът е представляван, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА), от адв. Д. Б. от АК – Пловдив, видно от представения договор за правна защита и съдействие. Процесуалният представител на ответника своевременно е релевирал възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Съдът намира, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да се отчете практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС).

В Решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, което е задължително на основание чл. 267 от ДФЕС за всички органи и субекти в държавите членки на ЕС, е прието, че според постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази национална уредба или практика по законодателен или друг 2 конституционен ред. Разпоредбата на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват. Ако национален съд установи, че ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази наредба, би била несъвместима с чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДФЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба. Така в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Прието е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС; при наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. От така приетото в Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 следва, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от размерите, предвидени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа респ. от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата, което препраща към Наредбата, а следва да съобрази единствено действителната фактическа и правна сложност на делото, съответно – положения от адвоката труд за осъществяването на защитата по това дело (аргумент и от чл.

78, ал. 5 от ГПК, и предвид разясненията, дадени в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК). Предвид гореизложеното, като съобрази фактическата и правна сложност, както и реално положения от процесуалния представител на ищеца труд за осъществяване на защитата в настоящото производство и защитавания материален интерес по делото, настоящият съдебен състав намира, че в полза на адв. Д. Б. следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв. за осъществено процесуално представителство по делото. Съдът счита, че така определеното адвокатско възнаграждение от 400,00 лв. отговаря на положения от адвоката труд по делото и по размер е справедливо и обосновано. По-нисък размер на адвокатското възнаграждение би бил израз на обезценяване на висококвалифицирания труд на адвоката.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. „А“, ет. 9, ап. 20, да заплати на С. М. С., ЕГН **********, с адрес: ****************, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата в размер на 2524,60 лева като недължимо платена на ответника при начална липса на правно основание, ведно със законната лихва върху сумата от 50,00 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 03.01.2025 г. до окончателното й изплащане, а върху сумата от 2474,60 лв. – от датата на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК – 07.11.2025 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. „А“, ет. 9, ап. 20, да заплати на С. М. С., ЕГН **********, с адрес: ****************, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в размер на 99,99 лв. – разноски за държавна такса по делото.

3

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. „А“, ет. 9, ап. 20, да заплати на адв. Д. Б. от АК - Пловдив, с адрес: ****************, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата в размер на 400,00 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по делото.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4