Решение № 337 от 01.10.2020, Окръжен съд - Сливен

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

Номер 337

30.09.2020 г.

Град

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Сливен

Втори въззивен граждански състав

На 30.09.2020 година в публично заседание в следния състав:

Секретар:

Председател: Мартин Ц. Сандулов

Членове:

Мария Я. Блецова Калцова

Стефка Т. Михайлова Маринова

Ивайла Т. Куманова Георгиева като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20202200500559 по описа за 2020 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №769/30.07.2020г. по гр.д.

№245/2020г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София е осъдена да заплати на Ю. Б. Д. , както следва: сумата от 1350,93лв., представляваща неплатено брутно трудово възнаграждение за положен извънреден труд в периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 27.01.2020г. до окончателното й изплащане на сумата; сумата от 113,92лв., представляваща мораторна лихва в брутен размер за периода до завеждане на исковата молба, както и 500лв. разноски по делото. С решението ответната дирекция е осъдена да заплати държавна такса и разноски за вещо лице по сметка на СлРС.

Въззивната жалба е подадена от ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, гр.София и с нея се обжалва посоченото решение изцяло.

В жалбата си, ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София, чрез пълномощника ст. юриск. Т. С. , посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че решението е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба, уреждаща полагането, отчитането и заплащането на нощен труд от държавни 1 служители, чиито служебни правоотношения са уредени от ЗМВР. Излага подробни съображения в тази посока, като твърди, че неправилно районен съд е приел, че материалноправните отношения за претендирания исков период се уреждат от разпоредбите на Наредба № 8121з - 407 от 11.08.2014г. на Министъра на вътрешните работи. Навежда оплакване, че неправилно съдът е счел, че към процесните правоотношения е приложима Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета с Постановление на Министерски съвет № 4 от 17.01.2007г. Поддържа изложените в отговора на исковата молба аргументи за неприложимост на разпоредбите на тази наредба. Излага довод, че в относимите разпоредби на ЗМВР изчерпателно за изброени видовете възнаграждения, поради което за процесните правоотношения разпоредбите на Закона за държавния служител и Кодекса на труда са неприложими. Навежда оплакване, че първоинстанционният съд е игнорирал и не е обсъдил представените от ответника доказателства в подкрепа на твърдението му, че исканото от ищеца преизчисляване се основава на различна продължителност на нощния и дневния труд, а съгласно ЗМВР продължителността е еднаква – осем часа.

Излага довод, че извършеното преизчисляване на положените часове нощен труд към дневни такива с изравнителния коефициент е направено въз основа на неприложим към процесните правоотношения подзаконов нормативен акт (НСОРЗ) за сметка на дерогирането на разпоредбата на чл.187, ал. 3 ЗМВР, който регламентира специална осем часова продължителност на нощния труд за лицата, назначени по ЗМВР. Посочва, че приравняването с въпросния коефициент се прилагало само с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не при изчисляване на полагането на извънреден труд.

Освен това уредбата на нощния труд в специалния, приложим закон – ЗМВР е различна от тази по КТ и подзаконовите му актове. По ЗМВР нощния труд е ограничен до 8 часа, а по КТ – до 7 часа, при което коефициента е различен. Развива подробни съображения в тази насока. От доказателствата по делото се установило, че на ищеца е заплатено възнаграждение, както за положения нощен труд, така и за положения извънреден такъв. Навежда се оплакване, че е налице несъответствие между исковата претенция и поставените задачи по съдебно- икономическата експертиза. С оглед изложеното, въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. юрисконсултско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност при евентуално претендиране на адвокатско възнаграждение от насрещната страна.

С въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред въззивната инстанция.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата 2 страна – Ю. Б. Д. чрез пълномощника адв. Никола Попов, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, подаден от ищеца в първоинстанционното производство Ю. Д. чрез пълномощника адв. Попов, се оспорват изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното решение за правилно, обосновано и законосъобразно. Излага подробни контра аргументи на съображенията, изложени във въззивната жалба. Счита, че разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е напълно приложима, като тя е израз на една от мерките, които държавата е взела за ограничаване/компенсиране на вредните последици от полагането на нощен труд, наред с другите задължения на работодателя по КТ и ЗМВР. В ЗМВР и подзаконовите актове по прилагането му липсва аналогична правна регламентация по прилагане на този компенсаторен механизъм и именно поради препращащата норма на чл.188, ал.2 от ЗМВР се прилага въпросната разпоредба на чл.9, ал.2 от НОСРЗ. При спазването на разпоредбата, при изчисляването на нормата работно време, ако същата не е надвишена, обективно служителят не би получил никакво възнаграждение за извънреден труд, тъй като няма да е налице надвишаване на работното му време.

Предвиденото в нормата е израз на специалната законодателна закрила по отношение на полагащите нощен труд и ако работодателят я съобразяваше при изготвяне на графиците за дежурствата, нямало да се стига до полагане на извънреден труд.

Посочва, че тълкуването на разпоредбата на чл.188, ал.2 от ЗМВР обхваща всички мерки, форми на специална закрила за работещите през нощта, една от които е преобразуването на нощните часове към дневните. Посочва, че специалният закон съдържа непълнота относно продължителността на нощното работно време при 5дневна работна седмица, тъй като разпоредбата на чл.187, ал.1 от ЗМВР посочва 8 часа дневно /а не денонощно/, при което следва да се прилага общата разпоредба на чл.140 от КТ за нормалната продължителност на нощния труд – до 7 часа на денонощие.

Поради това доводът за изрична регламентация на продължителността на работното време през нощта намира за неоснователен. Прави анализ на разпоредбата на чл.187, ал.3 от ЗМВР. На последно място посочва, че твърдяната от въззивника специална регламентация – Наредба №8121з-776/29.07.2016г. на МВР е отменена с Решение от 10.12.2019г. по адм.д.№8601/2019г. на ВАС изцяло като незаконосъобразна, основно поради липса на мотиви за изменението. По този начин се възстановява действието на предходната правна регламентация – Наредба №8121з-407 от 11.08.2014г., която пък съдържа разпоредба в чл.31, аналогична с тази на чл.9, ал.2 от НСОРЗ. С оглед изложеното, въззиваемият моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

3

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В с.з., въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София, редовно призован, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие ст. юриск. Стойкова, която посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по изложените в нея подробни съображения. Развива аналогични такива. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з., въззиваемият Ю. Б. Д. , редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му адв.

Попов, който посочва, че оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа изложените в отговора подробни съображения в тази насока. Моли съда да потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.

Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира подадената въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл.

272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно 4 кумулативно съединяване от Ю. Б. Д. против ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“, гр.София, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 01.10.2016г. до 30.09.2019г. в размер на 1350,93лв. /с оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 07.07.2020г./, намиращ правното си основание в чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР и акцесорен иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 113,92лв . /с оглед допуснатото от районния съд изменение на исковите претенции с протоколно определение от 07.07.2020г./ за периода от изискуемостта до 01.11.2019г., с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Направено е искане за присъждане на законната лихва за забава върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения.

Съдът намира изложените във въззивната жалба съображения за неоснователни.

Безспорно по делото е установено, че ищецът в първоинстанционното производство Ю. Б. Д. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период и към момента заема длъжността „водач спец. автомобил“ при РС „ПБЗН“ – Нова Загора, ПБЗН - Сливен при ГД „ПБЗН“.

Ищецът в първоинстанционото производство, видно от представените по делото писмени доказателства, е работил на сменен режим, на 24-часови смени, при сумирано изчисляване на работното време за тримесечен отчетен период.

Съгласно разпоредбата на чл.187, ал.5, т.2 от ЗМВР, работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като съгласно чл.187, ал.6 от ЗМВР, извънредният труд по ал. 5 се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.